научавам се на тихо щастие

на щастие извън концепцията ти за пари

за глад, за самота

на щастие от направеното, от предстоящото

от бяга на слънчевите зайчета пред очите ми

разходка в следобеда, снегът хрущи под обувките и е пълен с изненадващи локви,

с вода, която да донесе живот на тревите,

вятърът е топъл и подлудяващ, още малко и ще замирише на пролет

екзалтирана,

тропам с крачета, подскачам, влудява ме

мисълта за изобилието на всички възможни сега

там някъде, в бъдещето,

всички почти достижими реалности, всички недоизказани сега, за да не отрека правото си на бъдеще

светът е мой, знаеш ли,

светът и усмивката ти, и рамото, забило се в корема ми докато ме пренасяш над локвите,

всяко малко косъмче по брадата ти, изгарящо в светлината на залеза,

мое е бъдещето, моя е водата, капеща, стичаща се, пръскаща,

дигите се разкъсват, но носят живот

каналът е станал пълноводен за нощ

моят канал, моят мост моят свят

нетърпелива съм да прегърна света си,

да изживея всичките бъдеща, да припадам всяка нощ от умора или напротив

да гледам в тавана, докато острата болка в гърба не отстъпи място на спокойствието,

на очакването за утре, толкова дзен,

колкото не е било нищо, никога досега

в ритъма на крачките ми, бегач на дълги разстояния,

се е скрила медитацията на будист, хектик лайф ме изпълва със спокойствие

изравнява дишането ми, и докато препускам през световете,

съм безкрайно щастлива; убедена съм -

всичко трябва да се случва точно така.

вдишвам, издишвам. оставям негативизма да си отиде и да отстъпи място на надеждата,

на простото щастие, че си жив

на убедеността, че работиш, че щом работиш -

няма как -

ще сътвориш най-прекрасната къща

най-разплакващото стихотворение

най-дълго търсеното лекарство

най-голямата детска усмивка

вдишвам. издишвам. оставям страха да си отиде

страха от неизвестния отговор, от несътвореното, от неуспеха,

оставям се да бъда пометена от вярата

че решението е в моите ръце и в моя ум,

че но го знам още - но че ще бъде прекрасно

сигурно бременните жени поруменяват точно от това чувство

от възхитата, че нещо е започнало, че нещо расте,

че въпреки че не знаят отговора, рецептата, те ще се справят,

че въпреки че не са видели още очите и пръстчетата

те усещат онази помитаща любов

към непознатото

и същевременно с това всеобхватното спокойствие, че

всичко ще бъде наред.

премина година.

отново.

очаква ме нова. прекрасна.

активна, забързана, луда,

прекрасна.

знам само едно.

всичко ще бъде наред.

чета мъжки списания

и съм будна отново, когато би трябвало тялото ми да спи

а умът да препуска през бялата долина на дамянов

чета мъжки списания и гледам мъжки филми,

бих носила мъжки обувки,

мъжки чорапи и мъжки панталон.

и мъжки часовник, разбира се.

наслаждавам се на простото удобство на нещата

на функцията, преляла във форма,

на дискретните шевове, на студените цветове,

на естествената кожа, на хрома и месинга,

на кадрите без думи, на желанието да натиснеш шпация и да поемеш

перфектно. композираното. изображение.

на премереното количество прекрасна плът

на истинските диалози. на мълчанието.

обичам ви и моля, само се пазете,

докато мине и този ми пристъп на самоунищожение с мишка

и пак намеря времето си

и пак наместя в него важните неща наместо спешните

сърцето ми - лястовиче гнездо

не само кал, но и усърдие и време,

по всяко време сте добре дошли обратно тук,

по всяко време след петък.

тази година.

Благодаря на всички

на тези, които организираха Новата година,

които подреждат живота ми бавно, без мен

които очакват да стана сутрин и да ги погледна в очите

които очакват от мен да бъда

щастлива успешна хубава

всяка сутрин да бъда

мисля си как без тях надали щях да ставам

сутрин

2011

беше една от по-лошите години напоследък

странно за година, в която си бил по Еразъм,

нормално за година, в която си бил разделен.

2011

благодаря ти, че преминахме през теб живи и здрави, всички, които се обичаме

благодаря ти, че татко се оправя, че мама започва работа

че се върнахме всички и се прегърнахме, макар и за малко

това беше всичко от теб.

2012,

надявам се да придобия

силата да движа живота си, да взимам решенията си, да преследвам целите си,

благородството да обичам, без да завиждам,

и ми се ще

до мен да продължат да бъдат всички тези, които обичам,

масите се обръщат, както биха казали англичаните,

нещата се променят за по-добро.

Останалото е история.

зазоряване

студените тавани, тесните легла,

телата, уморените тела

притиснати едно в друго, коленете болят и изтръпват,

всеки половин час нова поза,

вечерен акт в малките часове на утрото,

пода: бурканите, свещите, чашите,

стотинките, лютеницата, чорапите,

приятелите,

спиш с някого след това с друг след това всички заедно

често първият се събужда, за да завие последния и да си хване сутрешното

метро автобус упражнение вдъхновение акане

музиката на зазоряване, малко преди ставането да се превърне в хайп

музиката на изтрезняващите, на събудилите се рано

на сънените ватмани, на лелките в оранжево, метящи улиците,

на уличните кучета и бакшишите

никога не съм била толкова щастлива

както онази сутрин на онази улица, вървя към института, слънцето, хората малко преди осем,

в лицето на коригиращия има усмивка, скрита някъде в ъгълчетата, сигурно е прозрял

през проскубаната ми и несресана същност

малката трошица от щастие

от вяра в бъдещето

сигурно ми е завидял малко

и аз си завиждам,

къде ли отиде това момиче

своята мисъл в дом на другите.

в някои малки моменти светът

сякаш отново има смисъл,

подава ти учтиво края си, за да се хванеш, и те задърпва

в неизвестна посока, в лудешки танц, люлее те

и ти заспиваш, успокоен по-скоро от движението

отколкото от вярата в посоката му,

днес един мой учител ми цитира Ницше. Учител по конструкции.

назад взимам всеки път, в който съм укорявала по-възрастните,

че са застинали в годината на младостта си,

на първата помитаща любов, на безсънните нощи, на надеждата

че ще успеят някога, че някога ще си повярват

и ще вървят по същите тротоари с различни мисли и с различна стойка,

очите следващи посоката на ума вместо тази на краката,

присмивах им се, остарели кутийки от същност,

консервативни неомъжени ретрогради,

благодаря.

благодаря,

че сте застинали в онова време дълго преди моето раждане,

преди намерението за мен,

иначе нямаше да вярвате още в рицари, нито да проповядвате от катедрите,

че надежда има и че силите

за нея са в моите мишници, в моята глава,

имам нужда да го чувам понякога.

За пример за свръхчовек Ницше бил дал архитекта,

защото само архитектът можел да успее

да управлява процесите на битието

и да превърне

своята мисъл в дом на другите

своята мисъл в дом на другите.

Ток с мечти не се плаща

Обмислям да спра архитектурата и да се захвана с изкуство. Или с графичен дизайн. Или с уеб дизайн. И с писане.

Защото не вярвам, че земята може да бъде спасена. Защото ми писна от устойчивост, от зеленост, от думи, в които никой не вярва. От това да продаваш нещата с последната мода, не по качествен, а по темпорален критерий.

Светът няма нужда от повече сгради.

И не вярвам, че моята способност да ги правя, евентуално по-добре от някой друг, би могла да бъде от полза някому. Със същия успех бих могла да бъда следващият по-добър жонгльор с чинии.

Темата за смисъла изобщо няма да я захващам.

Обмислям, все още само обмислям.

На свободна практика

Този текст се случи тази сутрин на един дъх. По никакъв начин не е завършен, публикувам го тук, защото ми се ще да знам какво мислиш по въпроса. Ако те интересува. Знаеш как да ме намериш.

Поколението Е, от Иван Кръстев.

Любовен триъгълник, или честит ден на София.

Трансформират на пълен работен ден.

Все си мисля, че има с какво да се захванеш, така че хем да имаш хляб на масата, и дънки, буркани и интернет, хем да правиш нещо смислено. Или няколко смислени неща. Мисълта за фрийленсърството - ъм, свободната практика - изглежда все по-привлекателна. Може би идеята да работиш от-девет-до-пет на заплата заслужава място в гардероба на идеите от преди да се родя.

Разбира се, че ще има преход от едното състояние до другото - малко като Изходът, трябва всички, живели в робството, да измрат, за да бъдат живите наистина свободни. Все още баби и лели ще се ужасяват от празното поле в трудовата книжка, от перспективите за недетераждане и непенсиониране. Така става като поставиш под въпрос изконното.

Което ме води до мисълта, че българското образование създава die-hard фенове на изконното, татуира им го на мозъчната кора в краски на добро, на сигурно. Новото си остава неясно и малко плашещо. И вместо да поемем бунта на революционерите си срещу канона, ние сме ги превърнали в обект на собствения си канон, възпроизвеждаме чуждите мисли като скороговорка, като броенка от едно време, изгубила смисъла си. Отказваме да повярваме, че чумавите години вече не съществуват, прогонени от пеницилина. Ако ги няма тях, в какво ще вярваме, на какво ще се надяваме.

Създаването на съдържание не е на почит нито в средното, нито във висшето ни образование, дори най-посредственото авторство получава възторжен прием на фона на масовото пеене на чужди възгледи. Едноокият царува сред слепи.

Георги Марков би бил във възторг. Обществото в момента е антипод на онова, абсурдно запазвайки същата морфология. Мнозинството пее химни, а малцина мислят и приказват нещо различно, нещо свое. Само че на индивидуалистите вместо разпни го вече викат осанна. С обществата, както знаем, това викане мени посоката си удивително бързо.

Хората, които създават идеи. Журналистите, които пишат, вместо да препечатват нещата от информационните агенции. Фотографите, чийто почерк е разпознаваем дори на необятния фон на фотошоп и интернет. Архитектите, които правят къщи, които собствениците им не могат да поддържат и се опитват да продадат. Ентусиастите, които правят къщи от слама, вместо да недоволстват за начина, по който нещата се вършат от професионалистите.

Аристократи и тълпа, колкото и да е опростен и груб този модел. Едните водят, другите следват, по рождение, но не наследствено. Следващите не биха оставили сигурността на следването, на работенето за заплата и с началник, заради независимост. Колкото и да са умни, образовани и социални, лакеите си остават лакеи. Светът има нужда и от тях.

Фрийленсърството, от друга страна, не е възможно без лидерски качества. На нормален човешки език - трябва да си готов да поемеш отговорността за живота си, за решенията, които взимаш, за проектите, които предприемаш и в които се включваш, за мениджмънта на собственото си време и пари, за инвестирането в основното ти производствено средство - собствената ти личност, за новите знания и умения и за най-добрия начин, по който можеш да ги продадеш, наемеш, подариш - и запазиш, за да е възможно да продължиш и в бъдеще. Трябва да си ефективен мениджър на самия себе си, без право на оплакване от началството.

Фрийленсърството е много по-възможно в света сега, отколкото преди само десет години. Не само че по-лесно намираш и ръководиш проектите си поради преодоляната комуникационна стръмнина, но и самото ти съзнание е настроено към справянето с много задачи. Четеш няколко таба едновременно, следиш няколко социални мрежи, говориш и четеш няколко езика, живееш на няколко места, но никъде постоянно, никъде единствено. Култът, в който са ни възпитали, не е вече актуален - култ към един роден дом, една родина, (една Партия), един съпруг, едно гадже, една работа, едно жилище, един компютър, една религия, една марка бира, една истина. Някак инфлацията е умножила тези бивши ценности, девалвирайки ги до обекти на човешкия избор. Поколението Е се самоопределя с консумирането си - вече темата на разговор са мотивите за избора ти, предимствата на едното пред другото. И всичко може да бъде обект на избора - следователно всичко може да бъде опаковано, рекламирано и продадено, от безжичен интернет до житейска философия.

Не знам дали продаването е ключовия момент тук, не знам дали си струва да изпаднем в хорова ария за меркантилното съвремие. Купуването е повече от паричен трансфер, купуването е социология, футуризъм ако щеш. Купуването е екзистенция, метод на себеизразяване. Изборите се съчетават по все по-неочакван начин. Стрийт стайл от бутикови марки и дрехи втора ръка. Клошар със скъп плеър. Хипстъри. Модерно е да си неактуален, може би защото вече няма едно единствено актуално нещо. Няма една истина, едно добро.

Поколението Е е първото, което ще живее по-зле от родителите си - тоест по-малко благополучно. Самата идея на добро и зло се е изродила в някаква поливалентност и по-бедно не значи непременно по-зле. Самия измерител за богатство, за благополучие, се е променил. Петролът спира да играе ролята си за физическото ти придвижване, просто защото това придвижване е все по-малко необходимо. Можеш да работиш, учиш или да се влюбиш от вкъщи пред екрана. Никой вече не очаква да възпиташ деца, а suburbia с нейните огромни къщи е неприложим модел при домакинства от един човек. Богатството е вече не в гараж или под покрив, а по-скоро в джоб. Или дори никъде. В един момент контактите и уменията ти се превръщат в стока, неподвластна на банкови крахове или на диктаторски режими. Превръщат се в основния ти актив.

И може би най-добрия начин да управляваш този актив е да го управляваш сам. Да поемеш сам отговорността за него, вместо да я делегираш другиму. Да бъдеш гъвкав и инициативен, проактивен и да поемаш рискове. Да бъдеш на свободна практика.

За лидерите.

Сет Годин казва - третирайте артиста и доставчика по различен начин. Качеството на това, което ще получите от доставчика, зависи от договора ви – докато при артиста е резултат на вашето отношение към него. Революция на пост-индустриалната епоха. Вече не е достатъчно да произвеждаш детайли на една поточна линия. Ако правиш това, ти си заменим от машина. Свободната мисъл и креативният дух се превръщат във водещи качества. Настава ерата на Водолея.

Вече не е достатъчно да слушаш в клас и да получаваш отлични оценки. Да бъдеш добър работник на поточната линия. Трябва да обучим децата си за новото бъдеще. Няма верен отговор, няма правилен път. И твоята стойност няма как да бъде измерена по това колко далеч си се придвижил по него. Стойността ти става чисто субективна, като резултатната на твоите действия се оценя единствено по личната ти скала за морал, за цели и стремежи.

Едно от големите ми лични противоречия е послушанието ми.

Комплексът да си най, съчетан със страхa сам да решиш в какво точно.

Трябва да си най- във всичко, казваше баба. Дълги години не разбирах произхода на тъпата болка. Това, че не „успявах” в нещо, ме правеше нещастна. Естествено, успехът беше измерим, и скалата за него беше някакво абстрактно обективно обществено одобрение.

Идеален последовател. Служител. Жертва. Прилежен и изпълнителен, но неубеден в правотата си и съответно нежелаещ да се отдели от заповедите, които е получил.

Страхът ми от избори придобива такива размери, че често ги отлагам, докато стане твърде късно, докато случаят не реши вместо мен.

Избрала съм мъжка и решителна професия, и много ми се иска да съм Роурк, докато съм всъщност в малките, страхливи обувки на някой от чираците на Кийтинг. Осъзнавам, че имам ума, за да постигна всичко това, но не знам дали имам решителността и постоянството.

Всъщност бих била идеален служител. Четирийсет години на бюро, водеща малките си революции, защитена от удобното „това решение не е мое”.

Проблемът е, че скоро бизнесът, какъвто го познаваме, няма да съществува. Няма да има шефове, техните досегашни стратегии за справяне няма да носят очакваните резултати, и единственият начин за тях да не потънат ще бъде да се освободят от бремето на нерешителните, увиснали на вратовете им. Скоро няма да може да бъдеш служител – или поне няма да можеш да се изхранваш с това.

Работя над тъпата болка. Работя над себе си, наблюдавам се, закръглям недостатъците си и методично ги пиля. Не става бързо. Но все още не съм убедена, че искам да стана решителна и независима. Че искам да съм активна и да ръководя живота си. В крайна сметка светът може би има нужда и от лакеи.

Много е лесно да се отпусна в това чисто женско, емоционално подчинение. И това подчинение не е обвързано нито със семейство, нито с шеф. То е решение, лично твое. То е дали си целунал пръв или си оставил да те целунат, дали си звънял и писал на мечтаните офиси или апатично си звънял по обяви. Някак започването на една такава връзка определя почти целия начин, по който тя ще протече, нещо като кристалната решетка, която „учи” молекулите как да се подреждат, и ако смениш обикновения лед с лед-9, току виж си променил хода на историята.

Не съм сигурна ще имам ли силите да извървя трудния път. Да заставам зад решенията си, да ги преследвам упорито. Да зарязвам гаджета, които ме закрилят, да напускам градове, в които ми е лесно. Само за да мога в един момент да погледна назад и да кажа, да, Мартино, ти наистина се научи на това. Да погледна назад и да видя много, много болка и никой, който да е до мен и да ми каже, че всичко ще бъде наред.

Или да стана една от онези безполови майки, шишета, пюрета, памперси и почивки. Толкова лесно.

Природата ми е да следвам. Не знам дали мога да съм лидер, щом всеки мой опит е труден и е насила.

От друга страна човек е човек заради волята, която го отблъсква от природата в културата.

В трудното, в изтънченото, в изкуствено сложното.

Трябва ли да се опитвам да поведа живота си?

Д.Д.

Боли ме главата, боли ме сърцето,

тъй както зидарят болят го ръцете,

тъй както леарят от тежките поти

болят го плещите, с които работи.

тук.