скъпи мой най-скъпи,

защото именно ти си този, който ме познава така различна от другата, от тази, която можеш да срещнеш по улицата, която може да ти продаде сучър или да обсъди с теб времето, която може да се оплаче от заверките или да обсъди с теб някой прекрасен колега
познаваш ме, пишеща и мечтаеща, чел си страховете ми толкова по-често от родители и приятели и толкова пъти си ги виждал да изчезват с утринната мъгла
посрещал си моите изгреви (и понякога си ми превързвал нарязаното от миди коляно), наясно си с любовите ми, ( какао с бяло вино и хОра)
знаеш, че аз мечтая, че рисувам, макар да не си ми виждал рисунките (пък и мен самата), знаеш колко обичам да си преливам егото в материя, ако много държиш, наречи го изкуство.
видял си ме, проследил си ме предните две години (или ако не си, можеш да скочиш върху прекрасната лентичка вляво) и си наясно колко много идеали и вярвания изгубих, колко се обезверих, колко по-малка и по-злободневна съм сега
и колко по-силна.
знаеш, че ще се справя, каквото и да ми предложи моя Светодържец, знаеш също така точно колко пот, сълзи и кръв ще изгубя в борбата.
(не мисля, че някой от родилите и отгледалите ме може да се похвали с това)

скъпи,

блгодаря ти за последната година. за вниманието ти към намалелите постове, ставащи все по-малко световни и все повече лично-меланхолични. благодаря, че стана свидетел на флирта ми с думите, на малкото пличкане без последствия и за двете замесени страни. благодаря, че послужи за лирическо ти, за аудитория на моят малък хайд парк, че беше залъгван с обещания за моята лична промяна и че така и не разбра за всички шоколади по време на диета, всички проспани чертожни нощи и всички нецелунати любими, запази, моля те, илюзията, че се справям някак с всички диви котки в своя чувал. би помогнало на вярата ти в световното добро.

скъпи мой,
време е за равносметка.

през 2008ма не мисля да съм употребявала думата демиург в писмен вид. затова пък се запознах с него, живее на долния етаж в моя блок. в речника ми влязоха чертежи, заверки, рапидограф, мамка му и колега. споменах ли, че Онзи ми е колега? (според Ж.Тилев архитектът е бог, което, ако дедуктивно приемем логическата конструкция за обратима, прави бог архитект :) през 2008ма се влюбих. четири пъти. обикновено в неподходящия момент. през 2008ма проведох две успешни сесии, не свалих килограмите, които си бях обещала да сваля, посетих две държави в централна европа, едната от които за първи път, видях контрафорс наживо, този път си внесох бутилка зубровка, загубих дома, в който съм родена и израснала, напуснах театъра и се заробих с работа, пропуших (уау), видях брат си два пъти (за разлика от 2006, когато не го видях нито веднъж), бях на концерт на металика (детските мечти :), пътувах на стоп за първи път (!), пътувах сама на стоп за първи път :), направих си и първото голо изгревно къпане, и трева пуших за сефте (не ме хвана, отказвам по-нататъшни опити), спах на тераса в чувал, в палатка под наклон, в само една къща на напълно непознат човек (сега прекрасен приятел), на плажа, във влак, автобус, кола, трамвай, упражнения, лекции, концерти, Народния, дивани и тавани ;о) . не спах основно вкъщи, посрещах прекрасни изгреви в източната си стая.

поздравявам те с първият свързан текст тук от много време насам.

скъпичък,
обещавам ти (като това най-вероятно включва възможността да бъдеш залъган най-коварно) оттук нататък да пиша повече проза, да съкращавам поезията си до малки късчета дзен, толкова гъсти, че да не се нуждаят от продължение, да рисувам толкова много, че да ме боли дясната ръка вечер, когато лягам да спя. да се движа колкото може повече, за да доказвам ден след ден колко точно съм жива, да захапвам въздуха на огромни залци и да проветрявам никотинените си дробове, и да пуша понякога, когато ме хване онова пушаческо настроение, да изпия вселената или поне да се опитам, да танцувам до забрава отвреме навреме, да послушам съветите на иво :) обещавам ти
да живея гъсто и осезаемо и концентрирано да излъчвам себе си
и само понякога да се разтапям в града си (на малки частици листа, на капки пред фаровете на пухчета от топола, прегърнали светлината на улична лампа) обещавам ти да флиртувам с думите и сетивата си, с теб от време на време
обещавам ти време
за теб самия

и милион падащи звезди :)

твоя, доколкото е възможно,
м

този град
ме издира със спомени.
всяка негова улица е шило,
нежно промушено през зениците ми.
мигащите ми клепки иззиждат
къщите му
от пясъчна буря
за да получат вода.
затварям очи.
прекалено е остър, за да се срещнем без жертви.

песен

дом
как да знаеш къде е,
ако никога не си имал
дом
не че знам къде отивам,
само знам, че там е
дом
(там просто боли)

текст.

казано честно,

честно казано ми писна.
през последните четири часа се нарязах, изгорих, изцапах,
пих какао, черен чай с мляко, кола
макетът е готов само за корекция
(което значи другата седмица да повторя същото)
и сега тепърва ще правя плот файлове
на онова, което довършвах миналата нощ до към пет
с повече късмет ще свърша навреме за упражнението в осем.
в университета съм до пет.
трябва да взема две заверки днес,
да отида на спорт
междувременно да купя коледни подаръци и билет до вкъщи
(ако са останали изобщо).
утре програмата е подобна,
само дето шест часа съм на работа.
в събота отучваме 31ви.

честно казано, се чудя
дали винаги ли ще бъде така.
дали някога ще се наспивам
някога парите ще ми стигат
честно казано, малко завиждам
на ония, галените с перце
на ония, които не работят
или които избират дали.
честно казано, ми липсват
четенето на книги
рисуването за удоволсивие
безцелните разходки
свободните следобеди
приятелите
родителите
и малко си липсвам сама.
откакто съм така
съществувам със себе си непрекъснато, но някак никога не остава време
да съществувам в откровеното си аз
(пълното, живото, изненадващото)
не ми остават време и енергия.
честно казано, интересно ми е.
процесът, в който съм навлязла, макар и насилен и изнемогващ,
е преди всичко това творчески
а творчеството, било то писане
рисуване
измисляне
на сграда
от земята нагоре
(и малко надолу)
творчеството ме изненадва сама от себе си
творейки, съществувам
плътно така, с нож да ме режеш
с поялник да ме гориш
с лепило да ме хванеш
за стола
за да не взема да избягам
от себе си

хайку

сънят е салам.
сесията е пост,
не приключващ на Коледа

тази нощ имам крилете
на Гавраил над себе си
не съм безсмъртна, ще заспя
не вярвам
в нищо
никому
подлагам едното под главата си
покривам се с другото
докосването ми изтръгва
крилете от раменете им
остават рамене за тежък труд
ръце, които да издигнат слънцето
над дневната му пещ
небето експлоадира
на кървави парченца нощ
изтрополява моя покрив
малки червени точици
крилете се изхвърлят след нощта
крилете са направени
преди съмнението
в себе си

кризата

вдигнала съм си летвата
толкова високо
че е все едно мерник
срещу някогашните ми жития

храна, легло и централно топло
дишам изпаренията от собствените си цигари
от собственото си тяло, уморено до смърт
(уморените коне ги убиваха)

дали съм нещо повече от голия чичко
застанал по пишка и скръстил ръце
отникъде заникъде, без нищо
осем пози за по петнайсет минути

след това пуша
отнякъде занякъде
тяло от шевове
и после свършва света

приказка за приказка за приказка за при

you sneezed and i had to say it over again
i said i love you i said
you didn't say a word

а при мен нищо ново, освен един макет, започнат и незавършен
едно контролно, за което не съм почнала да уча
и няколко чифта изпрани чорапи върху радиатора.
омръзна ми да цитирам старо прочетени книги
време за нови нямам
аз съм бюргерът на хесе
само дето и стълбищната ми площадка, и фикусът са имагинерни
аз съм степният вълк
посядащ между площадките
и съзерцаващ вътре в чуждото въображение.
уморявам се ужасно, до степен, в която прешлен по прешлен гръбнакът ми стене и скърца
уморявам се от вършенето на правилното, на належащото
и все повече се изкушавам да поздравя с палец изгряващото слънце
дори почивките ми, почивките са планирани и подредени,
две бири след работа, вторник ден за наспиване (сряда вечер чертожна)
измервам се в седмици в поредици от задачи
в малки чавки, появяващи се тук-там пред редове от дълъг-дълъг списък
и седмицата ми не изглежда да има край просто се прелива в себе си
ако сизиф се катереше по безконечна спирала нагоре, щеше да ме разбере
направила съм си еднораменна стълба, без площадки за почиване
и се страхувам, че като в едноименна приказка
започвам да губя парченца от себе си
и ако стълбата случайно има край
на него ще се озове една черупка от мен
площадки, повече площадки ми трябват
за да посядам и да гледам фикусите
за да се замисля къде отивам
и струва ли си да отдам сърцето си по пътя
за какво се боря
боря ли се изобщо


едит от площадката:
не искам нищо друго
искам, знам и мога
точно това, което върша