Поезията те прави тъжен, защото ти показва красота, която не можеш да имаш. Поезията те прави нещастен, но това е сладка тъга, в която се потапяш, която искаш да задържиш, но тя се изплъзва от теб, достигната от светлината на битието ти, на първия ти дъх сутрин и болезнено отворените клепачи и жаждата да си жив. Още един ден, ти си силно момиче и ще се справиш, няма време за нещастие, превръща се в лукс, принадлежащ накратките моменти, преди заспиване и след края на филма, на дъното на някоя чаша, закачено на ципа на куфара е твоето нещастие. Защото когато напускаш ти всъщност се нанасяш, само мястото и хората се променят, ти никога не напускаш всъщност, ако изобщо някога си бил.

Един мой учител ми каза, че в един момент в живота си просто избираш колко точно грип да имаш. Колко да се стараеш и колко да ти пука. Колко да даваш от себе си. Колко да се вкопчваш в реалността. И продължаваш. Живеенето, каза ми, е осъзнаването на твоето присъствие в някое място. Живеенето – за това сте необходими ти и мястото, поравно може би, живеенето – това е осъзнаването на съвместността им.

Нещастие има във връщането, в това че го имаш само замалко, домът, паветата, дърветата – остарели, в това че нищо вече не е същото. Понякога го зашлевяваш в лицето, отричаш се, заплашваш, не, няма да се върнеш отново, и след това си тъжен, малко клъбце на плочките на банята, водата плющи около теб, нещастие в канала, нещатие от свършената работа, от децата, порастнали, отгледани, заминали, от празната тава с вечеря, от изчистената къща. Бавен страх, че с края на това нещата, които всъщност ще направиш в живота си, са намалели с едно. Какво ще захванеш след края на това, ще доживееш ли изобщо края, или по-точно кой край няма да. Бавен страх, че за твоят живот сте необходими ти и битието, докато то си е самодостатъчно. Малък паразит, смучещ глътчици съзнание, бавен паразит, обречен на смърт. В един момент просто спираш да осъзнаваш, развеждате се с битието, на ципа на куфара пътува гратис твоето нещастие, започва нещо друго днес, всяко тръгване е пристигане, не бъди тъжен, краят на една вселена е начало на друга, на същата, тръгваш си по-богат, нещастието, надеждата, страха, знанието, познатите, уменията, мечтите, целите, постиженията, провалите, изтупванията на прах от коленете, закачени на ципа на куфара, не искам да напускам.

Хубава е вярата в края, поставя граници на нещата, всичко е по-сладко със съзнанието, че ще го напуснеш, че то ще напусне теб. В един момент в живота си решаваш точно колко грип да имаш, колкото по-кратко е времето ти, колкото повече вярваш в заминаванията, толкова повече се вкопчваш в реалността, стискаш и дърпаш, пука ти за нея, опитваш се да правиш промяната. Докато не заминеш. Така е нормално, това е редът на нещата. Подреждаш ги в кутийка, всички опити и умения, и поемаш въздух и напред. До следващата малка пауза за нещастие.