Начисто

Емили слуша Dire Straits, седнала по турски на пода и опакова пластмасов стол в салфетки. Музиката излиза спокойна през мрежата на прозореца, увива се около нас като дима, планове и надежди, спомени и страхове, как можах почти да забравя, че го е имало - а са минали две седмици. две седмици.

Настръхвам, страшно е да гледаш как надъхването и амбицията, как мечтите, които си имал, си отиват от теб бавно, как умират, за да отстъпят място на ежедневното, автобусно-гневното потно съзнание, на уплахата, на отчаянието.

Понякога затварям очи, виждам хората, Юстина със спрея пред стената на кафенето, жълтото колело, стръмните покриви, възможните любови, паветата, мръсната вода, патиците, тишината нощем, отекващите ти стъпки, размити в алкохол. Сам, толкова хубаво, толкова много. Сам, но с хората, всеки е на един звън разстояние, Дени и Кжишек под прозореца ми, хвърлят камъчета и ме изкарват из чаршафите в една друга мъгла, Джулия, върнала се от Берлин и крещим една пред друга, какво става с теб, момиче, какво става с вас.

Мозъкът ми има странното умение да се пази от себе си, да капсулира. Не иска да признае пред себе си, че е свършило, затова отрича, че е било, и когато се събудя, мъглата на съня още около мен, сякаш това се е случило отдавна и на друг, една земя, през която са преминали хобитите по дългия си път, в която са отдъхнали и превързали мазолите от пътя, само за да продължат на другия ден. Няма носталгия, няма спомен, освен в късните нощи, освен в звездите.

Виждам терасата, изпушените цигари, разговорите, езикът не е вече бариера, а средство, успяваш да се влюбиш, ядосаш и разплачеш на английски, бирите, повръщанията, срама, щастието, разговорите, успяваш да докоснеш на английски, успяват да те докоснат.

И всички сме хора, и всички живеем, ядем, правим секс и пушим, и отричаме и опитваме и почистваме прахта от по-хубавата си страна, от хубавите дрехи, коктейли и вечеря, празнуваме, вече сме архитекти, кои по-малко, кои повече, вече сме обрекли сърцата си и червеното БРАВО на листа с рецензията е всъщност BRAVE, понасяш като доспехи тази си дипломна, ще покоряваш света ей-сега, виетнам, китай, холандия, кралството, щатите, всички са толкова твои, колкото картата, колкото списъкът с обяви за работа в дезийн, обречени сме и не боли, а харесва, кристалната яснота на решението, на отговорността, на чистото сърце и спокойната липса на сън. Ще го направим голямо, аз и ти, някъде, или просто аз.

Сама, толкова съм силна, толкова уплашена, мога толкова много, обичам толкова много - започвам да работя, работя непрекъснато, бавно, накъсано, нощем, потъвам в кликове с мишката, давя се в чаша с кафе и се спасявам с музика, спасявам се с хората, които намирам - в борисова, в интернет, в коли някъде по пътя, вярата ме спасява, вярата е поезия, отричаща края на света, отричаща твоя край, вярвам как ще ме има вечно, ще постигна звездите, ще се удавя в слънцето, ще се издърпам с музика, за да потъна пак, всичко в един миг, в една дръпка, зад клепачите на премигването,

обичам, крещя,

Радвам се, че ме е имало. Че ме има. Че ще ме има.
не , това е пасивно.
Радвам се, че съм била. Че съм. Че ще бъда.