tag:blogger.com,1999:blog-89564411383632586452012-01-18T05:51:26.562+02:00мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.comBlogger3221100tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-30586084465399933382012-01-18T05:40:00.003+02:002012-01-18T05:51:26.582+02:00чета мъжки списания<div>и съм будна отново, когато би трябвало тялото ми да спи</div><div>а умът да препуска през бялата долина на дамянов</div><div>чета мъжки списания и гледам мъжки филми,</div><div>бих носила мъжки обувки, </div><div>мъжки чорапи и мъжки панталон.</div><div>и мъжки часовник, разбира се.</div><div>наслаждавам се на простото удобство на нещата</div><div>на функцията, преляла във форма,</div><div>на дискретните шевове, на студените цветове,</div><div>на естествената кожа, на хрома и месинга,</div><div>на кадрите без думи, на желанието да натиснеш шпация и да поемеш</div><div>перфектно. композираното. изображение.</div><div>на премереното количество прекрасна плът</div><div>на истинските диалози. на мълчанието.</div><div><br /></div><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/8956441138363258645-3058608446539993338?l=dandelion-winery.blogspot.com' alt='' /></div>мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-79828204712338402852012-01-11T21:47:00.003+02:002012-01-11T21:49:50.797+02:00обичам ви и моля, само се пазете,<div>докато мине и този ми пристъп на самоунищожение с мишка</div><div>и пак намеря времето си</div><div>и пак наместя в него важните неща наместо спешните</div><div>сърцето ми - лястовиче гнездо</div><div>не само кал, но и усърдие и време,</div><div>по всяко време сте добре дошли обратно тук,</div><div>по всяко време след петък. </div><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/8956441138363258645-7982820471233840285?l=dandelion-winery.blogspot.com' alt='' /></div>мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-54131194722023860672011-12-30T11:34:00.002+02:002011-12-30T11:38:14.357+02:00Благодаря на всички<div>на тези, които организираха Новата година, </div><div>които подреждат живота ми бавно, без мен</div><div>които очакват да стана сутрин и да ги погледна в очите</div><div>които очакват от мен да бъда</div><div>щастлива успешна хубава</div><div>всяка сутрин да бъда</div><div>мисля си как без тях надали щях да ставам</div><div>сутрин</div><div>2011</div><div>беше една от по-лошите години напоследък</div><div>странно за година, в която си бил по Еразъм,</div><div>нормално за година, в която си бил разделен.</div><div>2011</div><div>благодаря ти, че преминахме през теб живи и здрави, всички, които се обичаме</div><div>благодаря ти, че татко се оправя, че мама започва работа</div><div>че се върнахме всички и се прегърнахме, макар и за малко</div><div>това беше всичко от теб.</div><div>2012,</div><div>надявам се да придобия</div><div>силата да движа живота си, да взимам решенията си, да преследвам целите си,</div><div>благородството да обичам, без да завиждам,</div><div>и ми се ще</div><div>до мен да продължат да бъдат всички тези, които обичам,</div><div>масите се обръщат, както биха казали англичаните,</div><div>нещата се променят за по-добро.</div><div>Останалото е история.</div><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/8956441138363258645-5413119472202386067?l=dandelion-winery.blogspot.com' alt='' /></div>мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-24596119496035002022011-12-14T05:38:00.003+02:002011-12-14T06:04:41.471+02:00студените тавани, тесните легла,<div>телата, уморените тела</div><div>притиснати едно в друго, коленете болят и изтръпват,</div><div>всеки половин час нова поза,</div><div>вечерен акт в малките часове на утрото,</div><div>пода: бурканите, свещите, чашите,</div><div>стотинките, лютеницата, чорапите,</div><div>приятелите,</div><div>спиш с някого след това с друг след това всички заедно</div><div>често първият се събужда, за да завие последния и да си хване сутрешното </div><div>метро автобус упражнение вдъхновение акане</div><div>музиката на зазоряване, малко преди ставането да се превърне в хайп</div><div>музиката на изтрезняващите, на събудилите се рано</div><div>на сънените ватмани, на лелките в оранжево, метящи улиците,</div><div>на уличните кучета и бакшишите</div><div>никога не съм била толкова щастлива</div><div>както онази сутрин на онази улица, вървя към института, слънцето, хората малко преди осем,</div><div>в лицето на коригиращия има усмивка, скрита някъде в ъгълчетата, сигурно е прозрял</div><div>през проскубаната ми и несресана същност</div><div>малката трошица от щастие</div><div>от вяра в бъдещето</div><div>сигурно ми е завидял малко</div><div>и аз си завиждам,</div><div>къде ли отиде това момиче</div><div><br /></div><div><br /></div><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/8956441138363258645-2459611949603500202?l=dandelion-winery.blogspot.com' alt='' /></div>мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-80825735406704609412011-11-17T21:41:00.003+02:002011-11-17T21:55:23.088+02:00в някои малки моменти светът<div>сякаш отново има смисъл,</div><div>подава ти учтиво края си, за да се хванеш, и те задърпва</div><div>в неизвестна посока, в лудешки танц, люлее те </div><div>и ти заспиваш, успокоен по-скоро от движението</div><div>отколкото от вярата в посоката му, </div><div><br /></div><div>днес един мой учител ми цитира Ницше. Учител по конструкции. </div><div><br /></div><div>назад взимам всеки път, в който съм укорявала по-възрастните,</div><div>че са застинали в годината на младостта си,</div><div>на първата помитаща любов, на безсънните нощи, на надеждата</div><div>че ще успеят някога, че някога ще си повярват</div><div>и ще вървят по същите тротоари с различни мисли и с различна стойка,</div><div>очите следващи посоката на ума вместо тази на краката,</div><div>присмивах им се, остарели кутийки от същност,</div><div>консервативни неомъжени ретрогради,</div><div>благодаря.</div><div>благодаря,</div><div>че сте застинали в онова време дълго преди моето раждане,</div><div>преди намерението за мен,</div><div>иначе нямаше да вярвате още в рицари, нито да проповядвате от катедрите,</div><div>че надежда има и че силите</div><div>за нея са в моите мишници, в моята глава, </div><div>имам нужда да го чувам понякога.</div><div><br /></div><div>За пример за свръхчовек Ницше бил дал архитекта, </div><div>защото само архитектът можел да успее </div><div>да управлява процесите на битието </div><div>и да превърне</div><div>своята мисъл в дом на другите</div><div><br /></div><div><br /></div><div>своята мисъл в дом на другите.</div><div><br /></div><div><br /></div><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/8956441138363258645-8082573540670460941?l=dandelion-winery.blogspot.com' alt='' /></div>мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-1203364671584269312011-11-03T09:00:00.003+02:002011-11-03T09:15:11.102+02:00Обмислям да спра архитектурата и да се захвана с изкуство. Или с графичен дизайн. Или с уеб дизайн. И с писане. <div><br /><div>Защото не вярвам, че земята може да бъде спасена. Защото ми писна от устойчивост, от зеленост, от думи, в които никой не вярва. От това да продаваш нещата с последната мода, не по качествен, а по темпорален критерий.</div><div>Светът няма нужда от повече сгради. </div><div><br /></div><div>И не вярвам, че моята способност да ги правя, евентуално по-добре от някой друг, би могла да бъде от полза някому. Със същия успех бих могла да бъда следващият по-добър жонгльор с чинии.</div><div><br /></div><div>Темата за смисъла изобщо няма да я захващам. </div><div><br /></div><div>Обмислям, все още само обмислям.</div><div><br /></div></div><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/8956441138363258645-120336467158426931?l=dandelion-winery.blogspot.com' alt='' /></div>мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.com4tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-6645738974573494162011-09-18T08:37:00.009+02:002011-09-18T10:03:17.230+02:00<div>Този текст се случи тази сутрин на един дъх. По никакъв начин не е завършен, публикувам го тук, защото ми се ще да знам какво мислиш по въпроса. Ако те интересува. Знаеш как да ме намериш.</div><div><br /></div><a href="http://www.capital.bg/light/lica/2011/09/15/1156885_pokolenieto_e/">Поколението Е</a>, от Иван Кръстев. <div><a href="http://sofialive.bg/city/frontalno/51-lyuboven-triugulnik.html">Любовен триъгълник</a>, или честит ден на София.</div><div><a href="http://www.programata.bg/?p=66&amp;l=1&amp;c=1&amp;id=410">Трансформират</a> на пълен работен ден.</div><div><br /></div><div>Все си мисля, че има с какво да се захванеш, така че хем да имаш хляб на масата, и дънки, буркани и интернет, хем да правиш нещо смислено. Или няколко смислени неща. Мисълта за фрийленсърството - ъм, свободната практика - изглежда все по-привлекателна. Може би идеята да работиш от-девет-до-пет на заплата заслужава място в гардероба на идеите от преди да се родя. </div><div><br /></div><div>Разбира се, че ще има преход от едното състояние до другото - малко като Изходът, трябва всички, живели в робството, да измрат, за да бъдат живите наистина свободни. Все още баби и лели ще се ужасяват от празното поле в трудовата книжка, от перспективите за недетераждане и непенсиониране. Така става като поставиш под въпрос изконното.</div><div><br /></div><div>Което ме води до мисълта, че българското образование създава die-hard фенове на изконното, татуира им го на мозъчната кора в краски на добро, на сигурно. Новото си остава неясно и малко плашещо. И вместо да поемем бунта на революционерите си срещу канона, ние сме ги превърнали в обект на собствения си канон, възпроизвеждаме чуждите мисли като скороговорка, като броенка от едно време, изгубила смисъла си. Отказваме да повярваме, че чумавите години вече не съществуват, прогонени от пеницилина. Ако ги няма тях, в какво ще вярваме, на какво ще се надяваме. </div><div><br /></div><div>Създаването на съдържание не е на почит нито в средното, нито във висшето ни образование, дори най-посредственото авторство получава възторжен прием на фона на масовото пеене на чужди възгледи. Едноокият царува сред слепи. </div><div><br /></div><div>Георги Марков би бил във възторг. Обществото в момента е антипод на онова, абсурдно запазвайки същата морфология. Мнозинството пее химни, а малцина мислят и приказват нещо различно, нещо свое. Само че на индивидуалистите вместо разпни го вече викат осанна. С обществата, както знаем, това викане мени посоката си удивително бързо.</div><div><br /></div><div>Хората, които създават идеи. Журналистите, които пишат, вместо да препечатват нещата от информационните агенции. Фотографите, чийто почерк е разпознаваем дори на необятния фон на фотошоп и интернет. Архитектите, които правят къщи, които собствениците им не могат да поддържат и се опитват да продадат. Ентусиастите, които правят къщи от слама, вместо да недоволстват за начина, по който нещата се вършат от професионалистите.</div><div><br /></div><div>Аристократи и тълпа, колкото и да е опростен и груб този модел. Едните водят, другите следват, по рождение, но не наследствено. Следващите не биха оставили сигурността на следването, на работенето за заплата и с началник, заради независимост. Колкото и да са умни, образовани и социални, лакеите си остават лакеи. Светът има нужда и от тях. </div><div><br /></div><div>Фрийленсърството, от друга страна, не е възможно без лидерски качества. На нормален човешки език - трябва да си готов да поемеш отговорността за живота си, за решенията, които взимаш, за проектите, които предприемаш и в които се включваш, за мениджмънта на собственото си време и пари, за инвестирането в основното ти производствено средство - собствената ти личност, за новите знания и умения и за най-добрия начин, по който можеш да ги продадеш, наемеш, подариш - и запазиш, за да е възможно да продължиш и в бъдеще. Трябва да си ефективен мениджър на самия себе си, без право на оплакване от началството. </div><div><br /></div><div>Фрийленсърството е много по-възможно в света сега, отколкото преди само десет години. Не само че по-лесно намираш и ръководиш проектите си поради преодоляната комуникационна стръмнина, но и самото ти съзнание е настроено към справянето с много задачи. Четеш няколко таба едновременно, следиш няколко социални мрежи, говориш и четеш няколко езика, живееш на няколко места, но никъде постоянно, никъде единствено. Култът, в който са ни възпитали, не е вече актуален - култ към един роден дом, една родина, (една Партия), един съпруг, едно гадже, една работа, едно жилище, един компютър, една религия, една марка бира, една истина. Някак инфлацията е умножила тези бивши ценности, девалвирайки ги до обекти на човешкия избор. Поколението Е се самоопределя с консумирането си - вече темата на разговор са мотивите за избора ти, предимствата на едното пред другото. И всичко може да бъде обект на избора - следователно всичко може да бъде опаковано, рекламирано и продадено, от безжичен интернет до житейска философия. </div><div><br /></div><div>Не знам дали продаването е ключовия момент тук, не знам дали си струва да изпаднем в хорова ария за меркантилното съвремие. Купуването е повече от паричен трансфер, купуването е социология, футуризъм ако щеш. Купуването е екзистенция, метод на себеизразяване. Изборите се съчетават по все по-неочакван начин. Стрийт стайл от бутикови марки и дрехи втора ръка. Клошар със скъп плеър. Хипстъри. Модерно е да си неактуален, може би защото вече няма едно единствено актуално нещо. Няма една истина, едно добро. </div><div><br /></div><div>Поколението Е е първото, което ще живее по-зле от родителите си - тоест по-малко благополучно. Самата идея на добро и зло се е изродила в някаква поливалентност и по-бедно не значи непременно по-зле. Самия измерител за богатство, за благополучие, се е променил. Петролът спира да играе ролята си за физическото ти придвижване, просто защото това придвижване е все по-малко необходимо. Можеш да работиш, учиш или да се влюбиш от вкъщи пред екрана. Никой вече не очаква да възпиташ деца, а suburbia с нейните огромни къщи е неприложим модел при домакинства от един човек. Богатството е вече не в гараж или под покрив, а по-скоро в джоб. Или дори никъде. В един момент контактите и уменията ти се превръщат в стока, неподвластна на банкови крахове или на диктаторски режими. Превръщат се в основния ти актив.</div><div><br /></div><div>И може би най-добрия начин да управляваш този актив е да го управляваш сам. Да поемеш сам отговорността за него, вместо да я делегираш другиму. Да бъдеш гъвкав и инициативен, проактивен и да поемаш рискове. Да бъдеш на свободна практика. </div><div><br /></div><div><br /></div><div><br /></div><div><br /></div><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/8956441138363258645-664573897457349416?l=dandelion-winery.blogspot.com' alt='' /></div>мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.com5tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-5923539740912666872011-09-07T03:06:00.003+02:002011-09-07T03:12:28.239+02:00<div>Сет Годин казва - третирайте артиста и доставчика по различен начин. Качеството на това, което ще получите от доставчика, зависи от договора ви – докато при артиста е резултат на вашето отношение към него. Революция на пост-индустриалната епоха. Вече не е достатъчно да произвеждаш детайли на една поточна линия. Ако правиш това, ти си заменим от машина. Свободната мисъл и креативният дух се превръщат във водещи качества. Настава ерата на Водолея. </div><div><br /></div><div>Вече не е достатъчно да слушаш в клас и да получаваш отлични оценки. Да бъдеш добър работник на поточната линия. Трябва да обучим децата си за новото бъдеще. Няма верен отговор, няма правилен път. И твоята стойност няма как да бъде измерена по това колко далеч си се придвижил по него. Стойността ти става чисто субективна, като резултатната на твоите действия се оценя единствено по личната ти скала за морал, за цели и стремежи. </div><div><br /></div><div>Едно от големите ми лични противоречия е послушанието ми. </div><div><br /></div><div>Комплексът да си най, съчетан със страхa сам да решиш в какво точно. </div><div><br /></div><div>Трябва да си най- във всичко, казваше баба. Дълги години не разбирах произхода на тъпата болка. Това, че не „успявах” в нещо, ме правеше нещастна. Естествено, успехът беше измерим, и скалата за него беше някакво абстрактно обективно обществено одобрение.</div><div><br /></div><div>Идеален последовател. Служител. Жертва. Прилежен и изпълнителен, но неубеден в правотата си и съответно нежелаещ да се отдели от заповедите, които е получил. </div><div><br /></div><div>Страхът ми от избори придобива такива размери, че често ги отлагам, докато стане твърде късно, докато случаят не реши вместо мен. </div><div><br /></div><div>Избрала съм мъжка и решителна професия, и много ми се иска да съм Роурк, докато съм всъщност в малките, страхливи обувки на някой от чираците на Кийтинг. Осъзнавам, че имам ума, за да постигна всичко това, но не знам дали имам решителността и постоянството.</div><div><br /></div><div>Всъщност бих била идеален служител. Четирийсет години на бюро, водеща малките си революции, защитена от удобното „това решение не е мое”. </div><div><br /></div><div>Проблемът е, че скоро бизнесът, какъвто го познаваме, няма да съществува. Няма да има шефове, техните досегашни стратегии за справяне няма да носят очакваните резултати, и единственият начин за тях да не потънат ще бъде да се освободят от бремето на нерешителните, увиснали на вратовете им. Скоро няма да може да бъдеш служител – или поне няма да можеш да се изхранваш с това. </div><div><br /></div><div>Работя над тъпата болка. Работя над себе си, наблюдавам се, закръглям недостатъците си и методично ги пиля. Не става бързо. Но все още не съм убедена, че искам да стана решителна и независима. Че искам да съм активна и да ръководя живота си. В крайна сметка светът може би има нужда и от лакеи. </div><div><br /></div><div>Много е лесно да се отпусна в това чисто женско, емоционално подчинение. И това подчинение не е обвързано нито със семейство, нито с шеф. То е решение, лично твое. То е дали си целунал пръв или си оставил да те целунат, дали си звънял и писал на мечтаните офиси или апатично си звънял по обяви. Някак започването на една такава връзка определя почти целия начин, по който тя ще протече, нещо като кристалната решетка, която „учи” молекулите как да се подреждат, и ако смениш обикновения лед с лед-9, току виж си променил хода на историята. </div><div><br /></div><div>Не съм сигурна ще имам ли силите да извървя трудния път. Да заставам зад решенията си, да ги преследвам упорито. Да зарязвам гаджета, които ме закрилят, да напускам градове, в които ми е лесно. Само за да мога в един момент да погледна назад и да кажа, да, Мартино, ти наистина се научи на това. Да погледна назад и да видя много, много болка и никой, който да е до мен и да ми каже, че всичко ще бъде наред. </div><div><br /></div><div>Или да стана една от онези безполови майки, шишета, пюрета, памперси и почивки. Толкова лесно.</div><div><br /></div><div>Природата ми е да следвам. Не знам дали мога да съм лидер, щом всеки мой опит е труден и е насила. </div><div><br /></div><div>От друга страна човек е човек заради волята, която го отблъсква от природата в културата.</div><div>В трудното, в изтънченото, в изкуствено сложното. </div><div>Трябва ли да се опитвам да поведа живота си?</div><div><br /></div><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/8956441138363258645-592353974091266687?l=dandelion-winery.blogspot.com' alt='' /></div>мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-51000620334468551662011-09-04T11:38:00.002+02:002011-09-04T11:41:31.273+02:00Боли ме главата, боли ме сърцето,<div>тъй както зидарят болят го ръцете,</div><div>тъй както леарят от тежките поти</div><div>болят го плещите, с които работи. </div><div> <br /></div><div><a href="http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=120&amp;WorkID=8565&amp;Level=2">тук</a>.</div><div> <br /></div><div> <br /></div><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/8956441138363258645-5100062033446855166?l=dandelion-winery.blogspot.com' alt='' /></div>мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-79932046094818347322011-08-31T23:16:00.006+02:002011-08-31T23:32:02.230+02:00<p class="MsoNormal" style="margin-bottom:0cm;margin-bottom:.0001pt;line-height: normal"><span style="color: black; " >22.08.</span></p><p class="MsoNormal" style="margin-bottom:0cm;margin-bottom:.0001pt;line-height: normal"><span class="Apple-style-span" >Загубиха се снимките, и аз - няколко пъти,</span></p> <p class="MsoNormal" style="margin-bottom:0cm;margin-bottom:.0001pt;line-height: normal"><span style="color: black; " >мислех си, когато заминавах, че пътувайки, намираш себе си, намираш отговорите, които толкова си търсил, намираш пътя и хората, с които да го споделиш.<o:p></o:p></span></p> <p class="MsoNormal" style="margin-bottom:0cm;margin-bottom:.0001pt;line-height: normal"><span style="color: black; " >Загубих се отново.<o:p></o:p></span></p> <p class="MsoNormal" style="margin-bottom:0cm;margin-bottom:.0001pt;line-height: normal"><span style="color: black; " >Запознавам се с нови хора. Искам да изпъкна. малко, малко его. налагам се, говоря. не ви чувам. ако нещо те спъва, това е твоето его.<o:p></o:p></span></p> <p class="MsoNormal" style="margin-bottom:0cm;margin-bottom:.0001pt;line-height: normal"><span style="color: black; " >по-зрелите, по-мълчаливи. имат много да дадат.<o:p></o:p></span></p> <p class="MsoNormal"><span style="line-height: 115%; " ><o:p> </o:p></span></p> <p class="MsoNormal"><span style="line-height: 115%; " ><o:p> </o:p></span></p> <p class="MsoNormal" style="margin-bottom:0cm;margin-bottom:.0001pt;line-height: normal"><span style="color: black; " > <br /></span></p><p class="MsoNormal" style="margin-bottom:0cm;margin-bottom:.0001pt;line-height: normal"><span style="color: black; " >01.07.</span></p><p class="MsoNormal" style="margin-bottom:0cm;margin-bottom:.0001pt;line-height: normal"><b><span class="Apple-style-span" style="line-height: 18px; " >ако имаш някога дете, кръсти я марта.</span></b></p> <p class="MsoNormal"><span class="Apple-style-span" ><span class="apple-style-span"><span style="line-height: 115%; color: black; ">винаги си купувам календара за годината през април. нали ги знаеш, онези малки бележници с календар, в които да разграфиш нощите за работа и сутрините за сън, когато времето не достига, или просто да пуснеш молива си да пасе по време на лекция. винаги ставам организирана, с всеки нов бележник.</span></span><span style="line-height: 115%; color: black; "> <br /> <br /><span class="apple-style-span">ще избягаме</span> <br /><span class="apple-style-span">ще избягам</span> <br /><span class="apple-style-span">бягам</span> <br /><span class="apple-style-span">бягам ли</span> <br /><span class="apple-style-span">тръгвам</span> <br /><span class="apple-style-span">остър е ръбът на думата, идва срещу мене, ръгва ме.</span> <br /><span class="apple-style-span">нещо обло ми кажи, нещо като тръгваме.</span> <br /><span class="apple-style-span">г.г.</span> <br /> <br /><span class="apple-style-span">ако имаш някога дете, кръсти я марта. или мартин. имам някакво възхищение към институцията на това име, всичките мартиновци в моя живот са били необикновени.</span> <br /><span class="apple-style-span">чета изпод одеалото блогове и се възхищавам тихо, колко хубави хора имало там, където предстоида се върна, иска ми се да прегърна цялата страна и да плача тихо и да заспя в онези легла-лодки, сама в стаята, с пълно сърце.</span> <br /> <br /><span class="apple-style-span">сърцето да е пълно, това е най-лошото, защото не може да напсуваш и да забравиш, да си тръгнеш, да затръшнеш. сърцето да е пълно, това е опасно, има спешна нужда от цинизъм, от алкохол до сутринта и от хора, за които не ти пука.</span> <br /> <br /><span class="apple-style-span">организацията ми бяга, разтапя се в епизоди на хаус и часове от следобедна дрямка, тефтерчето е на шкафа, плановете забравени, отложени, студен чай и жега, въздухът се промъква бавно между двата прозореца, уморен от собствената си горещина, разтапям се аз, изгубвам отново дните и нощите, датата приближава, сърцето ми се пълни, ще се върна.</span> <br /> <br /><span class="apple-style-span">малко ми е Ремарково, абсурдно-влюбено, изпълнена съм с недоверие към света, светът ми се променя, и живея въпреки, заради, поела отговорността си, че и аз променям света си. малко ми е като Гетсби, гледам светлината през прозореца и обичам. страх ме е, че ще унищожа любовта си, че може би вече съм я унищожила, очаквам момента, в който това ще се случи, и се надявам на най-доброто.</span> <br /> <br /><span class="apple-style-span">прегръщам те и се надявам на най-доброто. като си помисля, хубаво нещо са общите надежди, не трябва да плашат, трябва да окриляват, да приспиват вечер и да усмихват сутрин, заедно в една битка, рамо до рамо,</span> <br /><span class="apple-style-span">слънчогледите на гео не били измислица,</span> <br /><span class="apple-style-span">но в момента ми е по-скоро до филма на Валери Петров,</span> <br /><span class="apple-style-span">скъсаното копче в джоба.</span> <br /> <br /><span class="apple-style-span">реша косата си и броя белите косми, откакто си с мен,</span> <br /><span class="apple-style-span">са почнали да възвръщат цвета си, полу-бели-полу-черни</span> <br /><span class="apple-style-span">доказателства</span> <br /><span class="apple-style-span">за обич</span> <br /><span class="apple-style-span">за споделени усмивки, за споделени надежди.</span> <br /><span class="apple-style-span">мечтая с теб, мечтая до теб</span> <br /><span class="apple-style-span">и ме е страх</span> <br /><span class="apple-style-span">вечер разтъкавам изтъканото през деня,</span> <br /><span class="apple-style-span">и не знам искам ли да завърша килима.</span> <br /><span class="apple-style-span">обичам семейството си, казвам,</span> <br /><span class="apple-style-span">обичам и теб</span> <br /><span class="apple-style-span">и някак си не успявам</span> <br /><span class="apple-style-span">да ви поставя в една равнина</span> <br /><span class="apple-style-span">може би и не трябва</span> <br /><span class="apple-style-span">обичам те и си мисля за теб,</span> <br /><span class="apple-style-span">докато разтъкавам,</span> <br /><span class="apple-style-span">противореча си, страх ме е,</span> <br /><span class="apple-style-span">пантера в клетка,</span> <br /><span class="apple-style-span">очаквам септември</span> <br /><span class="apple-style-span">слънчогледите</span> <br /><span class="apple-style-span">паднаха</span> <br /> <br /><span class="apple-style-span">не знам дали ще проработи. искам да. но ако някога имаш дете, кръсти я марта.</span> <br /><span class="apple-style-span">може би ще закъснява, може би ще е несериозна,</span> <br /><span class="apple-style-span">най-вероятно никога няма да сте на едно мнение. ще я гледаш как спи и сърцето ти ще се опира в ребрата, препълнено от обич,</span> <br /><span class="apple-style-span">ще се обръща в съня си, ти ще отваряш очи,</span> <br /><span class="apple-style-span">наред ли е всичко,</span> <br /><span class="apple-style-span">ще помагаш, ще носиш, ще съветваш,</span> <br /><span class="apple-style-span">и ще помагаш пак, щом тя не изпълни съветите ти,</span> <br /><span class="apple-style-span">ще се влюби, ти ще трепериш, затваряйки вратата след нея, очаквайки да се прибере,</span> <br /><span class="apple-style-span">ще й направиш чай, когато сърцето й е разбито,</span> <br /><span class="apple-style-span">ще те усмихва с картините по стените, с картините на хладилника,</span> <br /><span class="apple-style-span">с картините на първата си изложба,</span> <br /><span class="apple-style-span">ако имаш някога дете, кръсти я марта.</span> <br /><span class="apple-style-span">и тя ще те обича. много. много. много.<o:p></o:p></span></span></span></p> <p class="MsoNormal"><span class="apple-style-span"><span style="line-height: 115%; color: black; " ><o:p> </o:p></span></span></p> <p class="MsoNormal" style="margin-bottom:0cm;margin-bottom:.0001pt;line-height: normal"><span style="color: black; " > <br /></span></p><p class="MsoNormal" style="margin-bottom:0cm;margin-bottom:.0001pt;line-height: normal"><span style="color: black; " >03.04.<o:p></o:p></span></p> <p class="MsoNormal"><span class="apple-style-span"><span style="line-height: 115%; color: black; " ><o:p> </o:p></span></span></p> <p class="MsoNormal"><span class="Apple-style-span" ><span class="apple-style-span"><span style="line-height: 115%; color: black; ">Пускам си същата песен отново и отново, настръхвам, страх ме е. не знам.</span></span><span style="line-height: 115%; color: black; "> <br /><span class="apple-style-span">ако погледна на нещата чисто философски и напълно абстрактно, веднага виждам своите отговори. всъщност веднага мога да обоснова и това и онова решение и да си се представя щастлива-след-десет-години като резултат.</span> <br /><span class="apple-style-span">не е толкова лесно. не мога да превърна собствения си живот в абстракция.</span> <br /><span class="apple-style-span">не мога да бъда обективна по въпроса за насоката на собственото си съществуване. и виждам едновременно двете страни на нещата, и умът ми се колебае.</span> <br /> <br /><span class="apple-style-span">най-хубавата закуска била тази за двама.</span> <br /><span class="apple-style-span">но най-хубавото питие е това за сам.</span> <br /><span class="apple-style-span">да изкъпеш съзнанието си в чаша, да дърпаш дима и да изпускаш мисли, тихо на бара, отправил погледа си някъде навън от помещението, навън от тялото. да поръчаш още едно, да платиш сметката и вратата да се затвори зад теб, да повдигнеш яката си.</span> <br /><span class="apple-style-span">не мисля, че постиженията могат да са за двама.</span> <br /><!--[if !supportLineBreakNewLine]--> <br /><!--[endif]--><span class="apple-style-span"></span><o:p></o:p></span></span></p> <p class="MsoNormal"><b><span lang="BG" style="line-height: 115%; color: black; " ><o:p> </o:p></span></b></p> <p class="MsoNormal" style="margin-bottom:0cm;margin-bottom:.0001pt;line-height: normal"><span class="Apple-style-span" ><span lang="BG" style="color: black; ">25.03.</span><span style="color: black; "> <br /></span><span style="color: black; "><b>небето е малко, звездите – големи</b></span></span></p><p class="MsoNormal" style="margin-bottom:0cm;margin-bottom:.0001pt;line-height: normal"><span class="Apple-style-span" style="line-height: 18px; " >спомних си онази нощ, когато легнахме по гръб под звездите, тримата. реката се навлизаше в ноздрите ти заедно с топлия въздух, ръцете ни хванати, тревата прораства изпод гърбовете ни и седим вечно, колко мога да те обичам,</span></p><p class="MsoNormal"><span style="line-height: 115%; color: black; " ><span class="apple-style-span">да ви обичам</span> <br /><span class="apple-style-span">допушва ми се, като чета текстовете ти. и ставам отново на седемнайсет, и светът става път, </span></span></p><p class="MsoNormal"><span class="Apple-style-span" ><span style="line-height: 115%; color: black; "><span class="apple-style-span">става слънцето в цигарена хартия.</span></span><span class="apple-style-span"><span lang="BG" style="line-height: 115%; color: black; "><o:p></o:p></span></span></span></p> <p class="MsoNormal"><span class="apple-style-span"><span lang="BG" style="line-height: 115%; color: black; " ><o:p> </o:p></span></span></p> <p class="MsoNormal"><span lang="BG" style="line-height: 115%; color: black; " > <br /></span></p><p class="MsoNormal"><span class="Apple-style-span" ><span lang="BG" style="line-height: 115%; color: black; ">16.03.</span><span style="line-height: 115%; color: black; "> <br /><span class="apple-style-span">като муха в топлия пролетен въздух, трептя с всяка молекулка на тялото си и се нося напред-назад, наляво-надясно, миризмата на цъфнало е толкова силна, че чак упойва, косата развяна от вятъра, всеки косъм е път, по който може да поемеш, преплетени, развети, вечни</span></span><span class="apple-style-span"><span lang="BG" style="line-height: 115%; color: black; "><o:p></o:p></span></span></span></p> <p class="MsoNormal"><span class="apple-style-span"><span lang="BG" style="line-height: 115%; color: black; " ><o:p> </o:p></span></span></p> <p class="MsoNormal"><span lang="BG" style="line-height: 115%; color: black; " > <br /></span></p><p class="MsoNormal"><span lang="BG" style="line-height: 115%; color: black; " >28.02.</span></p><p class="MsoNormal"><span class="Apple-style-span" ><span class="apple-style-span"><span style="line-height: 115%; color: black; ">Sweet dreams are made of anything that gets you in the scene</span></span><span class="apple-style-span"><span lang="BG" style="line-height: 115%; color: black; ">.</span></span></span></p> <p class="MsoNormal"><span class="apple-style-span"><span lang="BG" style="line-height: 115%; color: black; " ><o:p> </o:p></span></span></p> <p class="MsoNormal"><span class="apple-style-span"><span lang="BG" style="line-height: 115%; color: black; " ><o:p> </o:p></span></span></p> <p class="MsoNormal"><span lang="BG" style="line-height: 115%; color: black; " > <br /></span></p><p class="MsoNormal"><span class="Apple-style-span" ><span lang="BG" style="line-height: 115%; color: black; ">26.01.</span><span class="apple-style-span"><span lang="BG" style="line-height: 115%; color: black; "><o:p></o:p></span></span></span></p> <p class="MsoNormal"><span class="Apple-style-span" ><span class="apple-style-span"><span style="line-height: 115%; color: black; ">намери си момиче. или момче. и я чукай дълго, бавно, вместо да пишеш този пост.</span></span><span class="apple-style-span"><span lang="BG" style="line-height: 115%; color: black; "><o:p></o:p></span></span></span></p> <p class="MsoNormal"><span class="apple-style-span"><span lang="BG" style="line-height: 115%; color: black; " ><o:p> </o:p></span></span></p> <p class="MsoNormal"><span class="apple-style-span"><span lang="BG" style="line-height: 115%; color: black; " ><o:p> </o:p></span></span></p> <p class="MsoNormal"><span lang="BG" style="line-height: 115%; color: black; " > <br /></span></p><p class="MsoNormal"><span class="Apple-style-span" ><span lang="BG" style="line-height: 115%; color: black; ">10.01.</span><span class="apple-style-span"><span lang="BG" style="line-height: 115%; color: black; "><o:p></o:p></span></span></span></p> <p class="MsoNormal"><span class="Apple-style-span" ><span class="apple-style-span"><span style="line-height: 115%; color: black; ">усещам се как съставям списъци</span></span><span style="line-height: 115%; color: black; "> <br /><span class="apple-style-span">на нещата, които, изпълнени, ще ме направят по-добър човек</span> <br /><span class="apple-style-span">някои от тях искам аз</span> <br /><span class="apple-style-span">други са маловажни</span> <br /><span class="apple-style-span">трети просто провлачени по инерция.</span> <br /> <br /><span class="apple-style-span">ще се опитам да бъда по-решителна следващата година</span> <br /><span class="apple-style-span">да довеждам докрай започнатото.</span> <br /><span class="apple-style-span">ще се опитам да се ценя повече,</span> <br /><span class="apple-style-span">да сядам на масата,</span> <br /><span class="apple-style-span">ще гледам хората в очите, когато говорим.</span> <br /><span class="apple-style-span">няма да говоря на, ще говоря с.</span> <br /><span class="apple-style-span">ще се опитам да се наслаждавам</span> <br /><span class="apple-style-span">на залезите и музиката колкото на шоколада и бирата</span> <br /><span class="apple-style-span">на среднощното чертане колкото на сутрешната цигара с кафе</span> <br /><span class="apple-style-span">ще се науча да вярвам</span> <br /><span class="apple-style-span">в собствената си преценка за нещата</span> <br /><span class="apple-style-span">ще работя ефективно, ще мисля, преди да направя нещо</span> <br /><span class="apple-style-span">и от всичко направено ще има полза</span> <br /> <br /><span class="apple-style-span">последна нощ</span> <br /><span class="apple-style-span">иам нещо cheesy в последните нощи, забивките по лагерите будуването, напиването, изтрезняването, звездите.</span> <br /> <br /><!--[if !supportLineBreakNewLine]--> <br /><!--[endif]--></span><span lang="BG" style="line-height: 115%; color: black; "></span><o:p></o:p></span></p> <p class="MsoNormal"><span lang="BG" style="line-height: 115%; color: black; " ><o:p> </o:p></span></p> <p class="MsoNormal"><span class="Apple-style-span" ><span lang="BG" style="line-height: 115%; color: black; ">16.12.</span><span class="apple-style-span"><span lang="BG" style="line-height: 115%; color: black; "><o:p></o:p></span></span></span></p> <p class="MsoNormal"><span class="Apple-style-span" ><span class="apple-style-span"><span style="line-height: 115%; color: black; ">плача спонтанно, ако можех, бих си пуснала "наистина любов", онази сцена на летището и всичките събирания и раздели на забавен каданс,</span></span><span class="apple-style-span"><span lang="BG" style="line-height: 115%; color: black; "><o:p></o:p></span></span></span></p> <p class="MsoNormal"><span class="apple-style-span"><span lang="BG" style="line-height: 115%; color: black; " ><o:p> </o:p></span></span></p> <p class="MsoNormal"><span class="apple-style-span"><span lang="BG" style="line-height: 115%; color: black; " ><o:p> </o:p></span></span></p> <p class="MsoNormal"><span lang="BG" style="line-height: 115%; color: black; " > <br /></span></p><p class="MsoNormal"><span class="Apple-style-span" ><span lang="BG" style="line-height: 115%; color: black; ">07.11.</span><span class="apple-style-span"><span lang="BG" style="line-height: 115%; color: black; "><o:p></o:p></span></span></span></p> <p class="MsoNormal"><span class="Apple-style-span" ><span class="apple-style-span"><span style="line-height: 115%; color: black; ">а тъй човек децата си прегръща</span></span><span class="apple-style-span"><span lang="BG" style="line-height: 115%; color: black; "><o:p></o:p></span></span></span></p> <p class="MsoNormal"><span class="Apple-style-span" ><span class="apple-style-span"><span style="line-height: 115%; color: black; ">навярно само в падащ самолет.</span></span><span lang="BG" style="line-height: 115%; color: black; "><o:p></o:p></span></span></p> <p class="MsoNormal"><span lang="BG" style="line-height: 115%; color: black; " ><o:p> </o:p></span></p> <p class="MsoNormal"><span lang="BG" style="line-height: 115%; color: black; " ><o:p> </o:p></span></p> <p class="MsoNormal"><span lang="BG" style="line-height: 115%; color: black; " > <br /></span></p><p class="MsoNormal"><span class="Apple-style-span" ><span lang="BG" style="line-height: 115%; color: black; ">07.11.</span><span class="apple-style-span"><span lang="BG" style="line-height: 115%; color: black; "><o:p></o:p></span></span></span></p> <p class="MsoNormal"><span class="Apple-style-span" ><span class="apple-style-span"><span style="line-height: 115%; color: black; ">не съм жива.</span></span><span style="line-height: 115%; color: black; "> <br /><span class="apple-style-span">каквото и да казва Еди Ведър,</span> <br /><span class="apple-style-span">и въпреки алкохола,</span> <br /><span class="apple-style-span">цигарите и усложненията,</span> <br /> <br /><span class="apple-style-span">не съм жива,</span> <br /><span class="apple-style-span">въпреки всяка-вечер-говоря-с теб-на-английски,</span> <br /><span class="apple-style-span">въпреки пътя, който прелетях, вместо да пропътувам,</span> <br /><span class="apple-style-span">въпреки архитектурата.</span> <br /> <br /><span class="apple-style-span">Не съм жива. очите ми летят по редовете</span> <br /><span class="apple-style-span">на книга, непретенциозен пейпърбек,</span> <br /><span class="apple-style-span">и пръстите ми тракат мъртъв текст,</span> <br /><span class="apple-style-span">английски.</span> <br /> <br /><span class="apple-style-span">издърпвам гръбнаците на загниващите думи,</span> <br /><span class="apple-style-span">отърсвам плътта им</span> <br /><span class="apple-style-span">и ги подреждам да съхнат.</span> <br /><span class="apple-style-span">кости, в които да свири вятърът.</span> <br /> <br /><span class="apple-style-span">не съм жива.</span> <br /><span class="apple-style-span">пръстите ми тракат мъртвородени сгради</span> <br /><span class="apple-style-span">клавиатура и мишка,</span> <br /><span class="apple-style-span">кули от въздух, удивително уморително тежък, когато го мъкнеш нагоре.</span> <br /><span class="apple-style-span">те не ме правят повече жива.</span> <br /> <br /><span class="apple-style-span">чудя се какво би ме направило жива,</span> <br /><span class="apple-style-span">какво е било през последните години, имало ли е нещо изобщо</span> <br /><span class="apple-style-span">имало ли е рок, дим и слънце,</span> <br /><span class="apple-style-span">планини и книги,</span> <br /><span class="apple-style-span">имало ли е работа, от онази, запленяващата,</span> <br /><span class="apple-style-span">имало ли е китарни сол<i>а</i>, вино и огън,</span> <br /><span class="apple-style-span">имало ли е изгреви, морски бряг и умора,</span> <br /><span class="apple-style-span">и влюбвания, и взаимно усукване на същности,</span> <br /><span class="apple-style-span">имало ли е срещи, преспивания, будувания, тераси,</span> <br /><span class="apple-style-span">споделен флойд в три посред нощ.</span> <br /><span class="apple-style-span">имало ли е страхове и надежди</span> <br /><span class="apple-style-span">сърцебиене</span> <br /><span class="apple-style-span">имало ли е страх,</span> <br /><span class="apple-style-span">достатъчно много, за да кажа днес, че живея?</span> <br /><!--[if !supportLineBreakNewLine]--> <br /><!--[endif]--></span><span lang="BG" style="line-height: 115%; color: black; "></span><o:p></o:p></span></p> <p class="MsoNormal"><span lang="BG" style="line-height: 115%; color: black; " ><o:p> </o:p></span></p> <p class="MsoNormal"><span lang="BG" style="line-height: 115%; color: black; " > <br /></span></p><p class="MsoNormal"><span class="Apple-style-span" ><span lang="BG" style="line-height: 115%; color: black; ">26.09.</span><span lang="BG" style="line-height: 115%; color: black; "><o:p></o:p></span></span></p> <p class="MsoNormal"><span class="Apple-style-span" ><span class="apple-style-span"><span style="line-height: 115%; color: black; ">Странно е, мислех, че това място ще отмре с времето, а все още педантично подреждам камъчетата, влача търмъка след себе си като в японска градина, бавно и със старание, за да се успокоя, за да остана насаме с мислите си. Осъзнавам как това място го има от .. две и шеста, и е най-постоянното местожителство, което съм имала. Оттогава смених четири, не, пет жилища, изгубих един-двама близки, открих и отрязах една загниваща част от себе си, и се опитвам да въведа в някакъв ред остатъка. Приятно е, чистите рани зарасват лесно, чистите души лесно заспиват.</span></span><span style="line-height: 115%; color: black; "> <br /> <br /><span class="apple-style-span">Учудва ме факта, че на ..две?хиляди километра от вкъщи всъщност нещата са най-сетне подредени, или поне в най-подреденото си състояние от години насам. Growing older, growing colder, growing used to. Знам горе-долу какво искам, освободих се от всякакви илюзии и надежди относно Университета и методите му, относно живота и успеха на един архитект, и съм готова да почна да градя наново, върху най-здравата основа, която съм имала от години.</span> <br /> <br /><span class="apple-style-span">А именно вярата и приемането на факта, че всичко във всеки един момент може да се срути.</span> <br /> <br /><span class="apple-style-span">Memento mori, аз не съм бог. Но съм невероятно доволна, че изпълвам всяка гънка на човешката си кожа, тук-и-сега. Доволна съм, че не знам какво ще работя, но знам защо уча. Знам какви умения искам да придобия. Харесва ми да мисля за средата и да създавам среда. Харесва ми да ми пука за детайлите. Харесва ми да мисля за цялата картинка. Харесва ми да се влюбвам, да се впускам в неща. Харесва ми, че нямам какво да губя, но имам към какво да се стремя. Сякаш изчистваш една от ония детски дъски за рисуване и започваш наново. И всяко драсване е първо драсване, всяко спъване, целувка и изгубване са първите, които някога изобщо са се случили на някого в света.</span></span><span lang="BG" style="line-height: 115%; color: black; "><o:p></o:p></span></span></p> <p class="MsoNormal"><span lang="BG" style="line-height: 115%; color: black; " ><o:p> </o:p></span></p> <p class="MsoNormal"><span lang="BG" style="line-height: 115%; color: black; " ><o:p> </o:p></span></p> <p class="MsoNormal"><span lang="BG" style="line-height: 115%; color: black; " > <br /></span></p><p class="MsoNormal"><span class="Apple-style-span" ><span lang="BG" style="line-height: 115%; color: black; ">13.09.</span><span lang="BG" style="line-height: 115%; color: black; "><o:p></o:p></span></span></p> <p class="MsoNormal"><span class="Apple-style-span" ><span class="apple-style-span"><span style="line-height: 115%; color: black; ">could we stay right here</span></span><span style="line-height: 115%; color: black; "> <br /><span class="apple-style-span">till the end of time till the earth stops turnig</span> <br /> <br /><span class="apple-style-span">плажа на иракли, преди години, и вълна след вълна погъделичкват и си отиват</span> <br /><span class="apple-style-span">и ти се ще да умреш</span> <br /><span class="apple-style-span">за да не свърши никога</span> <br /><span class="apple-style-span">все още настръхвам, а оттогава са минали</span> <br /><span class="apple-style-span">вълни, инвеститори и хотели</span> <br /><span class="apple-style-span">и любови</span> <br /> <br /><span class="apple-style-span">възхищавам се на умението ти</span> <br /><span class="apple-style-span">да ме разреваваш с хайку</span> <br /><span class="apple-style-span">и след това да убиваш емоцията</span> <br /><span class="apple-style-span">с правата лопата.</span> <br /> <br /><span class="apple-style-span">възхищавам се на толкова много неща в теб,</span> <br /><span class="apple-style-span">може би затова дори те обичам.</span> <br /> <br /><!--[if !supportLineBreakNewLine]--> <br /><!--[endif]--></span><span lang="BG" style="line-height: 115%; color: black; "><o:p></o:p></span></span></p> <p class="MsoNormal"><span lang="BG" style="line-height: 115%; color: black; " ><o:p> </o:p></span></p> <p class="MsoNormal"><span class="Apple-style-span" ><span lang="BG" style="line-height: 115%; color: black; ">01.06.</span><span style="line-height: 115%; color: black; "> <br /><span class="apple-style-span">събуждането</span> <br /><span class="apple-style-span">може да има формата на сън в розови чаршафи</span> <br /><span class="apple-style-span">ако, разбира се, сънят е преднамерен и осъзнат,</span> <br /><span class="apple-style-span">събуждането</span> <br /><span class="apple-style-span">е прекрасно, да осъзнаеш, че всеки твой неврон се е запътил нанякъде</span> <br /><span class="apple-style-span">да го запиташ накъде</span> <br /><span class="apple-style-span">и да го потупаш по рамото</span> <br /><span class="apple-style-span">да сграбчиш света около теб със съзнание</span> <br /><span class="apple-style-span">със силата на двегодишно, вкопчило се в играчка</span> <br /><span class="apple-style-span">и с неговото любопитство</span> <br /> <br /><span class="apple-style-span">излез навън</span> <br /><span class="apple-style-span">(ако можеш)</span></span><span class="apple-style-span"><span lang="BG" style="line-height: 115%; color: black; "><o:p></o:p></span></span></span></p> <p class="MsoNormal"><span class="apple-style-span"><span lang="BG" style="line-height: 115%; color: black; " ><o:p> </o:p></span></span></p> <p class="MsoNormal"><span class="apple-style-span"><span lang="BG" style="line-height: 115%; color: black; " ><o:p> </o:p></span></span></p> <p class="MsoNormal"><span class="apple-style-span"><span lang="BG" style="line-height: 115%; color: black; " > <br /></span></span></p><p class="MsoNormal"><span class="apple-style-span"><span lang="BG" style="line-height: 115%; color: black; " >25.04.<o:p></o:p></span></span></p> <p class="MsoNormal"><span class="apple-style-span"><b><span lang="BG" style="line-height: 115%; color: black; " >on the turning away<o:p></o:p></span></b></span></p> <p class="MsoNormal"><span class="Apple-style-span" ><span class="apple-style-span"><span style="line-height: 115%; color: black; ">никога не съм се чувствала толкова сигурна</span></span><span style="line-height: 115%; color: black; "> <br /><span class="apple-style-span">колкото онази нощ в твоите ръце, прегърната,</span> <br /><span class="apple-style-span">слушахме флойд, пихме червено вино,</span> <br /><span class="apple-style-span">аз изпуших няколко цигари на терасата, беше студено</span> <br /><span class="apple-style-span">и усетих тялото си бавно да настръхва,</span> <br /><span class="apple-style-span">сгушихме се на дивана, свещите догаряха,</span> <br /><span class="apple-style-span">имахме одеало</span> <br /><span class="apple-style-span">и никой от двамата не можеше да заспи.</span> <br /><span class="apple-style-span">Обичах да мълча с теб,</span> <br /><span class="apple-style-span">обичам това, че не се получи,</span> <br /><span class="apple-style-span">обичам следващата сутрин и пътят към работа,</span> <br /><span class="apple-style-span">обичам дима и усещането, че се нося над него</span> <br /><span class="apple-style-span">върху криле от хартия.</span></span> <br /><!--[if !supportLineBreakNewLine]--> <br /><!--[endif]--><span lang="BG" style="line-height: 115%; color: black; "></span><o:p></o:p></span></p> <p class="MsoNormal"><span lang="BG" style="line-height: 115%; color: black; " ><o:p> </o:p></span></p> <p class="MsoNormal"><span class="Apple-style-span" ><span class="apple-style-span"><span lang="BG" style="line-height: 115%; color: black; ">23.04.</span></span><span lang="BG" style="line-height: 115%; color: black; "><o:p></o:p></span></span></p> <p class="MsoNormal"><span class="Apple-style-span" ><span class="apple-style-span"><span style="line-height: 115%; color: black; ">искам да бъда архитект</span></span><span style="line-height: 115%; color: black; "> <br /><span class="apple-style-span">на животи</span></span></span><span lang="BG" style="font-size:12.0pt;line-height:115%;font-family:&quot;Georgia&quot;,&quot;serif&quot;; color:black;mso-ansi-language:BG"><o:p></o:p></span></p><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/8956441138363258645-7993204609481834732?l=dandelion-winery.blogspot.com' alt='' /></div>мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-66403256727474102612011-07-19T10:23:00.003+02:002011-07-19T11:18:19.065+02:00<a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://2.bp.blogspot.com/-YE6EvGUjrEQ/TiVLyUg9HdI/AAAAAAAAA_U/Xk41TagjAVE/s1600/DSC00368.JPG"><img style="float:left; margin:0 10px 10px 0;cursor:pointer; cursor:hand;width: 400px; height: 300px;" src="http://2.bp.blogspot.com/-YE6EvGUjrEQ/TiVLyUg9HdI/AAAAAAAAA_U/Xk41TagjAVE/s400/DSC00368.JPG" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5630990236969147858" border="0" /></a><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br />Емили слуша Dire Straits, седнала по турски на пода и опакова пластмасов стол в салфетки. Музиката излиза спокойна през мрежата на прозореца, увива се около нас като дима, планове и надежди, спомени и страхове, как можах почти да забравя, че го е имало - а са минали две седмици. две седмици.<br /><br />Настръхвам, страшно е да гледаш как надъхването и амбицията, как мечтите, които си имал, си отиват от теб бавно, как умират, за да отстъпят място на ежедневното, автобусно-гневното потно съзнание, на уплахата, на отчаянието.<br /><br />Понякога затварям очи, виждам хората, Юстина със спрея пред стената на кафенето, жълтото колело, стръмните покриви, възможните любови, паветата, мръсната вода, патиците, тишината нощем, отекващите ти стъпки, размити в алкохол. Сам, толкова хубаво, толкова много. Сам, но с хората, всеки е на един звън разстояние, Дени и Кжишек под прозореца ми, хвърлят камъчета и ме изкарват из чаршафите в една друга мъгла, Джулия, върнала се от Берлин и крещим една пред друга, какво става с теб, момиче, какво става с вас.<br /><br />Мозъкът ми има странното умение да се пази от себе си, да капсулира. Не иска да признае пред себе си, че е свършило, затова отрича, че е било, и когато се събудя, мъглата на съня още около мен, сякаш това се е случило отдавна и на друг, една земя, през която са преминали хобитите по дългия си път, в която са отдъхнали и превързали мазолите от пътя, само за да продължат на другия ден. Няма носталгия, няма спомен, освен в късните нощи, освен в звездите.<br /><br />Виждам терасата, изпушените цигари, разговорите, езикът не е вече бариера, а средство, успяваш да се влюбиш, ядосаш и разплачеш на английски, бирите, повръщанията, срама, щастието, разговорите, успяваш да докоснеш на английски, успяват да те докоснат.<br /><br />И всички сме хора, и всички живеем, ядем, правим секс и пушим, и отричаме и опитваме и почистваме прахта от по-хубавата си страна, от хубавите дрехи, коктейли и вечеря, празнуваме, вече сме архитекти, кои по-малко, кои повече, вече сме обрекли сърцата си и червеното БРАВО на листа с рецензията е всъщност BRAVE, понасяш като доспехи тази си дипломна, ще покоряваш света ей-сега, виетнам, китай, холандия, кралството, щатите, всички са толкова твои, колкото картата, колкото списъкът с обяви за работа в дезийн, обречени сме и не боли, а харесва, кристалната яснота на решението, на отговорността, на чистото сърце и спокойната липса на сън. Ще го направим голямо, аз и ти, някъде, или просто аз.<br /><br />Сама, толкова съм силна, толкова уплашена, мога толкова много, обичам толкова много - започвам да работя, работя непрекъснато, бавно, накъсано, нощем, потъвам в кликове с мишката, давя се в чаша с кафе и се спасявам с музика, спасявам се с хората, които намирам - в борисова, в интернет, в коли някъде по пътя, вярата ме спасява, вярата е поезия, отричаща края на света, отричаща твоя край, вярвам как ще ме има вечно, ще постигна звездите, ще се удавя в слънцето, ще се издърпам с музика, за да потъна пак, всичко в един миг, в една дръпка, зад клепачите на премигването,<br /><br />обичам, крещя,<br /><br />Радвам се, че ме е имало. Че ме има. Че ще ме има.<br />не , това е пасивно.<br />Радвам се, че съм била. Че съм. Че ще бъда.<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/8956441138363258645-6640325672747410261?l=dandelion-winery.blogspot.com' alt='' /></div>мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-26014022569433650942011-07-16T09:42:00.002+02:002011-07-16T09:47:41.553+02:00Tова ще рече свобода, мислех си аз. Да имаш някаква страст - да трупаш златни лири - и изведнъж да победиш тази си страст и да разпилееш цялото си състояние във въздуха!<br /><br />Да се освободиш от една страст, подчинявайки се на друга, по-възвишена... Но нима и това не е робство? Да се жертваш за една идея, за племето си, за Бога? Или може би колкото по-високо стои господарят, толкова по-дълго е въжето на робията ни, тогава скачаме и играем из много по-просторно поле, умираме, без да стигнем края му, и наричаме това свобода?<br /><br /><div style="text-align: right; font-style: italic;">Никос Казандзакис, "Алексис Зорбас"<br /></div><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/8956441138363258645-2601402256943365094?l=dandelion-winery.blogspot.com' alt='' /></div>мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-23806670682877224972011-06-01T15:04:00.000+02:002011-06-01T15:05:20.991+02:00<a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://popupcity.net/wp-content/uploads/2011/05/Robert-Montgomery-1.jpg"><img style="float:left; margin:0 10px 10px 0;cursor:pointer; cursor:hand;width: 540px; height: 362px;" src="http://popupcity.net/wp-content/uploads/2011/05/Robert-Montgomery-1.jpg" alt="" border="0" /></a><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><!--[if gte mso 9]><xml> <o:officedocumentsettings> <o:allowpng/> </o:OfficeDocumentSettings> </xml><![endif]--><!--[if gte mso 9]><xml> <w:worddocument> <w:view>Normal</w:View> <w:zoom>0</w:Zoom> <w:trackmoves/> <w:trackformatting/> <w:punctuationkerning/> <w:validateagainstschemas/> <w:saveifxmlinvalid>false</w:SaveIfXMLInvalid> <w:ignoremixedcontent>false</w:IgnoreMixedContent> <w:alwaysshowplaceholdertext>false</w:AlwaysShowPlaceholderText> <w:donotpromoteqf/> <w:lidthemeother>EN-US</w:LidThemeOther> <w:lidthemeasian>X-NONE</w:LidThemeAsian> <w:lidthemecomplexscript>X-NONE</w:LidThemeComplexScript> <w:compatibility> <w:breakwrappedtables/> <w:snaptogridincell/> <w:wraptextwithpunct/> <w:useasianbreakrules/> <w:dontgrowautofit/> <w:splitpgbreakandparamark/> <w:enableopentypekerning/> <w:dontflipmirrorindents/> <w:overridetablestylehps/> </w:Compatibility> <m:mathpr> <m:mathfont val="Cambria Math"> <m:brkbin val="before"> <m:brkbinsub val="&#45;-"> <m:smallfrac val="off"> <m:dispdef/> <m:lmargin val="0"> <m:rmargin val="0"> <m:defjc val="centerGroup"> <m:wrapindent val="1440"> <m:intlim val="subSup"> <m:narylim val="undOvr"> </m:mathPr></w:WordDocument> </xml><![endif]--><!--[if gte mso 9]><xml> <w:latentstyles deflockedstate="false" defunhidewhenused="true" defsemihidden="true" defqformat="false" defpriority="99" latentstylecount="267"> <w:lsdexception locked="false" priority="0" semihidden="false" unhidewhenused="false" qformat="true" name="Normal"> <w:lsdexception locked="false" priority="9" semihidden="false" unhidewhenused="false" qformat="true" name="heading 1"> <w:lsdexception locked="false" priority="9" qformat="true" name="heading 2"> <w:lsdexception locked="false" priority="9" qformat="true" name="heading 3"> <w:lsdexception locked="false" priority="9" qformat="true" name="heading 4"> <w:lsdexception locked="false" priority="9" qformat="true" name="heading 5"> <w:lsdexception locked="false" priority="9" qformat="true" name="heading 6"> <w:lsdexception locked="false" priority="9" qformat="true" name="heading 7"> <w:lsdexception locked="false" priority="9" qformat="true" name="heading 8"> <w:lsdexception locked="false" priority="9" qformat="true" name="heading 9"> <w:lsdexception locked="false" priority="39" name="toc 1"> <w:lsdexception locked="false" priority="39" name="toc 2"> <w:lsdexception locked="false" priority="39" name="toc 3"> <w:lsdexception locked="false" priority="39" name="toc 4"> <w:lsdexception locked="false" priority="39" name="toc 5"> <w:lsdexception locked="false" priority="39" name="toc 6"> <w:lsdexception locked="false" priority="39" name="toc 7"> <w:lsdexception locked="false" priority="39" name="toc 8"> <w:lsdexception locked="false" priority="39" name="toc 9"> <w:lsdexception locked="false" priority="35" qformat="true" name="caption"> <w:lsdexception locked="false" priority="10" semihidden="false" unhidewhenused="false" qformat="true" name="Title"> <w:lsdexception locked="false" priority="1" name="Default Paragraph Font"> <w:lsdexception locked="false" priority="11" semihidden="false" unhidewhenused="false" qformat="true" name="Subtitle"> <w:lsdexception locked="false" priority="22" semihidden="false" unhidewhenused="false" qformat="true" name="Strong"> <w:lsdexception locked="false" priority="20" semihidden="false" unhidewhenused="false" qformat="true" name="Emphasis"> <w:lsdexception locked="false" priority="59" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Table Grid"> <w:lsdexception locked="false" unhidewhenused="false" name="Placeholder Text"> <w:lsdexception locked="false" priority="1" semihidden="false" unhidewhenused="false" qformat="true" name="No Spacing"> <w:lsdexception locked="false" priority="60" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Light Shading"> <w:lsdexception locked="false" priority="61" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Light List"> <w:lsdexception locked="false" priority="62" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Light Grid"> <w:lsdexception locked="false" priority="63" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Medium Shading 1"> <w:lsdexception locked="false" priority="64" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Medium Shading 2"> <w:lsdexception locked="false" priority="65" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Medium List 1"> <w:lsdexception locked="false" priority="66" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Medium List 2"> <w:lsdexception locked="false" priority="67" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Medium Grid 1"> <w:lsdexception locked="false" priority="68" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Medium Grid 2"> <w:lsdexception locked="false" priority="69" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Medium Grid 3"> <w:lsdexception locked="false" priority="70" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Dark List"> <w:lsdexception locked="false" priority="71" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Colorful Shading"> <w:lsdexception locked="false" priority="72" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Colorful List"> <w:lsdexception locked="false" priority="73" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Colorful Grid"> <w:lsdexception locked="false" priority="60" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Light Shading Accent 1"> <w:lsdexception locked="false" priority="61" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Light List Accent 1"> <w:lsdexception locked="false" priority="62" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Light Grid Accent 1"> <w:lsdexception locked="false" priority="63" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Medium Shading 1 Accent 1"> <w:lsdexception locked="false" priority="64" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Medium Shading 2 Accent 1"> <w:lsdexception locked="false" priority="65" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Medium List 1 Accent 1"> <w:lsdexception locked="false" unhidewhenused="false" name="Revision"> <w:lsdexception locked="false" priority="34" semihidden="false" unhidewhenused="false" qformat="true" name="List Paragraph"> <w:lsdexception locked="false" priority="29" semihidden="false" unhidewhenused="false" qformat="true" name="Quote"> <w:lsdexception locked="false" priority="30" semihidden="false" unhidewhenused="false" qformat="true" name="Intense Quote"> <w:lsdexception locked="false" priority="66" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Medium List 2 Accent 1"> <w:lsdexception locked="false" priority="67" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Medium Grid 1 Accent 1"> <w:lsdexception locked="false" priority="68" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Medium Grid 2 Accent 1"> <w:lsdexception locked="false" priority="69" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Medium Grid 3 Accent 1"> <w:lsdexception locked="false" priority="70" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Dark List Accent 1"> <w:lsdexception locked="false" priority="71" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Colorful Shading Accent 1"> <w:lsdexception locked="false" priority="72" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Colorful List Accent 1"> <w:lsdexception locked="false" priority="73" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Colorful Grid Accent 1"> <w:lsdexception locked="false" priority="60" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Light Shading Accent 2"> <w:lsdexception locked="false" priority="61" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Light List Accent 2"> <w:lsdexception locked="false" priority="62" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Light Grid Accent 2"> <w:lsdexception locked="false" priority="63" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Medium Shading 1 Accent 2"> <w:lsdexception locked="false" priority="64" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Medium Shading 2 Accent 2"> <w:lsdexception locked="false" priority="65" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Medium List 1 Accent 2"> <w:lsdexception locked="false" priority="66" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Medium List 2 Accent 2"> <w:lsdexception locked="false" priority="67" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Medium Grid 1 Accent 2"> <w:lsdexception locked="false" priority="68" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Medium Grid 2 Accent 2"> <w:lsdexception locked="false" priority="69" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Medium Grid 3 Accent 2"> <w:lsdexception locked="false" priority="70" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Dark List Accent 2"> <w:lsdexception locked="false" priority="71" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Colorful Shading Accent 2"> <w:lsdexception locked="false" priority="72" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Colorful List Accent 2"> <w:lsdexception locked="false" priority="73" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Colorful Grid Accent 2"> <w:lsdexception locked="false" priority="60" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Light Shading Accent 3"> <w:lsdexception locked="false" priority="61" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Light List Accent 3"> <w:lsdexception locked="false" priority="62" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Light Grid Accent 3"> <w:lsdexception locked="false" priority="63" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Medium Shading 1 Accent 3"> <w:lsdexception locked="false" priority="64" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Medium Shading 2 Accent 3"> <w:lsdexception locked="false" priority="65" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Medium List 1 Accent 3"> <w:lsdexception locked="false" priority="66" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Medium List 2 Accent 3"> <w:lsdexception locked="false" priority="67" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Medium Grid 1 Accent 3"> <w:lsdexception locked="false" priority="68" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Medium Grid 2 Accent 3"> <w:lsdexception locked="false" priority="69" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Medium Grid 3 Accent 3"> <w:lsdexception locked="false" priority="70" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Dark List Accent 3"> <w:lsdexception locked="false" priority="71" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Colorful Shading Accent 3"> <w:lsdexception locked="false" priority="72" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Colorful List Accent 3"> <w:lsdexception locked="false" priority="73" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Colorful Grid Accent 3"> <w:lsdexception locked="false" priority="60" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Light Shading Accent 4"> <w:lsdexception locked="false" priority="61" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Light List Accent 4"> <w:lsdexception locked="false" priority="62" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Light Grid Accent 4"> <w:lsdexception locked="false" priority="63" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Medium Shading 1 Accent 4"> <w:lsdexception locked="false" priority="64" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Medium Shading 2 Accent 4"> <w:lsdexception locked="false" priority="65" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Medium List 1 Accent 4"> <w:lsdexception locked="false" priority="66" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Medium List 2 Accent 4"> <w:lsdexception locked="false" priority="67" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Medium Grid 1 Accent 4"> <w:lsdexception locked="false" priority="68" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Medium Grid 2 Accent 4"> <w:lsdexception locked="false" priority="69" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Medium Grid 3 Accent 4"> <w:lsdexception locked="false" priority="70" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Dark List Accent 4"> <w:lsdexception locked="false" priority="71" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Colorful Shading Accent 4"> <w:lsdexception locked="false" priority="72" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Colorful List Accent 4"> <w:lsdexception locked="false" priority="73" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Colorful Grid Accent 4"> <w:lsdexception locked="false" priority="60" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Light Shading Accent 5"> <w:lsdexception locked="false" priority="61" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Light List Accent 5"> <w:lsdexception locked="false" priority="62" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Light Grid Accent 5"> <w:lsdexception locked="false" priority="63" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Medium Shading 1 Accent 5"> <w:lsdexception locked="false" priority="64" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Medium Shading 2 Accent 5"> <w:lsdexception locked="false" priority="65" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Medium List 1 Accent 5"> <w:lsdexception locked="false" priority="66" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Medium List 2 Accent 5"> <w:lsdexception locked="false" priority="67" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Medium Grid 1 Accent 5"> <w:lsdexception locked="false" priority="68" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Medium Grid 2 Accent 5"> <w:lsdexception locked="false" priority="69" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Medium Grid 3 Accent 5"> <w:lsdexception locked="false" priority="70" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Dark List Accent 5"> <w:lsdexception locked="false" priority="71" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Colorful Shading Accent 5"> <w:lsdexception locked="false" priority="72" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Colorful List Accent 5"> <w:lsdexception locked="false" priority="73" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Colorful Grid Accent 5"> <w:lsdexception locked="false" priority="60" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Light Shading Accent 6"> <w:lsdexception locked="false" priority="61" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Light List Accent 6"> <w:lsdexception locked="false" priority="62" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Light Grid Accent 6"> <w:lsdexception locked="false" priority="63" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Medium Shading 1 Accent 6"> <w:lsdexception locked="false" priority="64" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Medium Shading 2 Accent 6"> <w:lsdexception locked="false" priority="65" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Medium List 1 Accent 6"> <w:lsdexception locked="false" priority="66" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Medium List 2 Accent 6"> <w:lsdexception locked="false" priority="67" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Medium Grid 1 Accent 6"> <w:lsdexception locked="false" priority="68" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Medium Grid 2 Accent 6"> <w:lsdexception locked="false" priority="69" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Medium Grid 3 Accent 6"> <w:lsdexception locked="false" priority="70" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Dark List Accent 6"> <w:lsdexception locked="false" priority="71" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Colorful Shading Accent 6"> <w:lsdexception locked="false" priority="72" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Colorful List Accent 6"> <w:lsdexception locked="false" priority="73" semihidden="false" unhidewhenused="false" name="Colorful Grid Accent 6"> <w:lsdexception locked="false" priority="19" semihidden="false" unhidewhenused="false" qformat="true" name="Subtle Emphasis"> <w:lsdexception locked="false" priority="21" semihidden="false" unhidewhenused="false" qformat="true" name="Intense Emphasis"> <w:lsdexception locked="false" priority="31" semihidden="false" unhidewhenused="false" qformat="true" name="Subtle Reference"> <w:lsdexception locked="false" priority="32" semihidden="false" unhidewhenused="false" qformat="true" name="Intense Reference"> <w:lsdexception locked="false" priority="33" semihidden="false" unhidewhenused="false" qformat="true" name="Book Title"> <w:lsdexception locked="false" priority="37" name="Bibliography"> <w:lsdexception locked="false" priority="39" qformat="true" name="TOC Heading"> </w:LatentStyles> </xml><![endif]--><!--[if gte mso 10]> <style> /* Style Definitions */ table.MsoNormalTable {mso-style-name:"Table Normal"; mso-tstyle-rowband-size:0; mso-tstyle-colband-size:0; mso-style-noshow:yes; mso-style-priority:99; mso-style-parent:""; mso-padding-alt:0cm 5.4pt 0cm 5.4pt; mso-para-margin-top:0cm; mso-para-margin-right:0cm; mso-para-margin-bottom:10.0pt; mso-para-margin-left:0cm; line-height:115%; mso-pagination:widow-orphan; font-size:11.0pt; font-family:"Calibri","sans-serif"; mso-ascii-font-family:Calibri; mso-ascii-theme-font:minor-latin; mso-hansi-font-family:Calibri; mso-hansi-theme-font:minor-latin; mso-bidi-font-family:"Times New Roman"; mso-bidi-theme-font:minor-bidi;} </style> <![endif]--> <p class="MsoNormal"><span style="mso-ansi-language:BG" lang="BG">Поезията те прави тъжен, защото ти показва красота, която не можеш да имаш. Поезията те прави нещастен, но това е<span style="mso-spacerun:yes"> </span>сладка тъга, в която се потапяш, която искаш да задържиш, но тя се изплъзва от теб, достигната от светлината на битието ти, на първия ти дъх сутрин и болезнено отворените клепачи и жаждата да си жив. Още един ден, ти си силно момиче и ще се справиш, няма време за нещастие, превръща се в лукс, принадлежащ накратките моменти, преди заспиване и след края на филма, на дъното на някоя чаша, закачено на ципа на куфара е твоето нещастие. Защото когато напускаш ти всъщност се нанасяш, само мястото и хората се променят, ти никога не напускаш всъщност, ако изобщо някога си бил.</span></p> <p class="MsoNormal"><span style="mso-ansi-language:BG" lang="BG">Един мой учител ми каза, че в един момент в живота си просто избираш колко точно грип да имаш. Колко да се стараеш и колко да ти пука. Колко да даваш от себе си. Колко да се вкопчваш в реалността. И продължаваш. Живеенето, каза ми, е осъзнаването на твоето присъствие в някое място. Живеенето – за това сте необходими ти и мястото, поравно може би, живеенето – това е осъзнаването на съвместността им. </span></p> <p class="MsoNormal"><span style="mso-ansi-language:BG" lang="BG">Нещастие има във връщането, в това че го имаш само замалко, домът, паветата, дърветата – остарели, в това че нищо вече не е същото. Понякога го зашлевяваш в лицето, отричаш се, заплашваш, не, няма да се върнеш отново, и след това<span style="mso-spacerun:yes"> </span>си тъжен, малко клъбце на плочките на банята, водата плющи около теб, нещастие в канала, нещатие от свършената работа, от децата, порастнали, отгледани, заминали, от празната тава с вечеря, от изчистената къща. Бавен страх, че с края на това нещата, които всъщност ще направиш в живота си, са намалели с едно. Какво ще захванеш след края на това, ще доживееш ли изобщо края, или по-точно кой край няма да. Бавен страх, че за твоят живот сте необходими ти и битието, докато то си е самодостатъчно. Малък паразит, смучещ глътчици съзнание, бавен паразит, обречен на смърт. В един момент просто спираш да осъзнаваш, развеждате се с битието, на ципа на куфара пътува гратис твоето нещастие, започва нещо друго днес, всяко тръгване е пристигане, не бъди тъжен, краят на една вселена е начало на друга, на същата, тръгваш си по-богат, нещастието, надеждата, страха, знанието, познатите, уменията, мечтите, целите, постиженията, провалите, изтупванията на прах от коленете, закачени на ципа на куфара, не искам да напускам. </span></p> <p class="MsoNormal"><span style="mso-ansi-language:BG" lang="BG">Хубава е вярата в края, поставя граници на нещата, всичко е по-сладко със съзнанието, че ще го напуснеш, че то ще напусне теб. В един момент в живота си решаваш точно колко грип да имаш, колкото по-кратко е времето ти, колкото повече вярваш в заминаванията, толкова повече се вкопчваш в реалността, стискаш и дърпаш, пука ти за нея, опитваш се да правиш промяната. Докато не заминеш. Така е нормално, това е редът на нещата. Подреждаш ги в кутийка, всички опити и умения, и поемаш въздух и напред. До следващата малка пауза за нещастие.</span></p> <p class="MsoNormal"><span style="mso-ansi-language:BG" lang="BG"> </span></p><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/8956441138363258645-2380667068287722497?l=dandelion-winery.blogspot.com' alt='' /></div>мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-53253612729190446792011-04-27T23:39:00.000+02:002011-04-27T23:40:00.328+02:00Блогът с къщите се <a href="http://cardboardhouses.blogspot.com/">премести</a>. Много професионално взех да го раздавам май.<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/8956441138363258645-5325361272919044679?l=dandelion-winery.blogspot.com' alt='' /></div>мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-50539665751877075892011-04-25T23:39:00.000+02:002011-04-25T23:40:48.165+02:00Не си отивай! Чуваш ли, не тръгвай!<br /> Не ме оставяй сам с вечерта.<br /> Ни себе си, ни мене не залъгвай,<br /> че ще ни срещне някога света!<br /> Светът е свят ! И колкото да любим,<br /> и колкото да плачем и скърбим,<br /> като деца в гора ще се изгубим,<br /> щом за ръце с теб не се държим.<br /> Ще викам аз и ти ще се обръщаш.<br /> Дали ще те настигне моят глас ?<br /> Ще викаш ти - гласът ти ще се връща<br /> и може би не ще го чуя аз.<br /> И дните си така ще доживеем<br /> във викове, в зов: "Ела! Ела!"<br /> Ще оглушеем и ще онемеем,<br /> ще ни дели невидима скала.<br /> Ще се превърнем в статуи, които<br /> една към друга вечно се зоват,<br /> но вече няма глас, ни пулс в гърдите<br /> и нямат сили да се приближат.<br /> Че пътища, които се пресичат,<br /> когато някога се разделят<br /> като ранени змии криволичат,<br /> но никога от тях не става път...<br /> Не си отивай!<br /> Чуваш ли?<br /> Не тръгвай!<br /><br /><br /><span style="font-size:78%;"><span style="font-style: italic;">Дамян Дамянов</span></span><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/8956441138363258645-5053966575187707589?l=dandelion-winery.blogspot.com' alt='' /></div>мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-6656085675169645292011-04-17T17:44:00.002+02:002011-04-17T18:59:19.942+02:00послушах съвета ти. седя на терасата, небето е пълно с топли облаци, въздухът с полудели за любов насекоми и люляков цвят, до мен черен чай с малко мляко, над мен гълъби, много тихо и много топло, късно в неделя следобед. музиката се изнизва почти незабележимо и отстъпва мястото си на камбани и гълъби, имам чувството, че съм единствения жив човек над този юрган от покриви и люляци, солипсист във вселена, направена от гълъби и любов.<br />косъмчетата на кръста ми настръхват, стискам чашата с чай. втората чаша. Ако можех, щях да остана вечно тук.<br /><br />опитвам се да изследвам границите на своята самота. границите на себе си, ако щеш. необходимо е много малко - само да отрежеш каналите, задръстващи сетивата, за да дадеш време на натрупалото се в мозъка ти да бъде сдъвкано и да излезе навън - като творчество. спрях сериалите днес. тиха музика и люляци, чета, мълча и мисля.<br /><br />ходих до Берлин. беше хубаво. може би най-хубавата част от това беше да си сам във влак и самолет, сам по улиците на непознат град, без книга и без слушалки. до теб скицник с бели листи и фотоапарат, и се превръщаш във филтър за действителността, преминава през теб и излиза като творческата ти страна, тази, която винаги те изненадва, която никога няма да опознаеш напълно.<br /><br />може би най-хубавата страна на еразъм е, че ми дава време. време да пътувам, време да съм сама и да мисля, време да чета. време да избера пътя си по-нататък, време да оценя хората, които са до мен. време да направя нови приятели, стъпка по стъпка. време да намеря нова музика, време да науча някоя нова програма. време да преосмисля себе си.<br /><br />няма да се откажа от времето си, когато се прибера. четох наскоро в едно есе (време да чета есета), че работохолизмът не те прави лоялен работник, а по-скоро уморен и изцеден човечец, прегръщащ първата срещната възможност за да се махне. много повече архитектурни вдъхновения са ми дошли от разхождане, от слушане на музика и от писане на есета, отколкото от седене над листа посреднощ. седенето е редно да последва тези вдъхновения, материализирайки ги. но трудно може да ги причини.<br /><br />качествено време. време за спорт, книги, рисуване, музика. като се замисля, винаги съм го имала - просто е било пълно с телевизия или безмслено цъкане по сайтовете. изключване на съзнанието. ще ми се да направя един експеримент със своята самота - да бъда съзнателна във всичките си будни часове. без филми, без скролване надолу в рийдъра. ужасно е уморително, не знам дали си се замислял. да бъдеш много жив, непрекъснато. дори да се въртиш насън :).<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/8956441138363258645-665608567516964529?l=dandelion-winery.blogspot.com' alt='' /></div>мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-33842027869787117222011-04-15T02:35:00.004+02:002011-04-15T02:44:31.495+02:00<a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://3.bp.blogspot.com/-C-xLZqtO5hA/TaeTem-_vEI/AAAAAAAAA5M/0LaLZSmQFO4/s1600/IMG_4273.JPG"><img style="float: left; margin: 0pt 10px 10px 0pt; cursor: pointer; width: 400px; height: 300px;" src="http://3.bp.blogspot.com/-C-xLZqtO5hA/TaeTem-_vEI/AAAAAAAAA5M/0LaLZSmQFO4/s400/IMG_4273.JPG" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5595603216101260354" border="0" /></a><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br />Дадох си сметка, че един ден децата ни ще гледат в почуда всички тези снимки и ще си мислят, че техните родители са живеели спокоен, подреден, увековечен във фотографски отпечатъци живот, че са ставали сутрин, за да поемат гордо по тротоарите на живота, и никога няма да подозрат разхвърляната лудост и буйството на нашия истински живот, ада на нощите ни, безсмисления кошмар на пътя ни, заключени между безкрая и безначалието на празнотата. Жалки документи на невежеството.<br /><br /><br /><br /><br /><span style="font-size:78%;"><br />отдавна исках да намеря точно този цитат. снимката е на Любо, няма да се сърди.</span><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/8956441138363258645-3384202786978711722?l=dandelion-winery.blogspot.com' alt='' /></div>мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-9389990243187329832011-03-19T22:28:00.002+02:002011-03-19T23:29:32.256+02:00лежа вкъщи, завита в одеалото, с тениска с хоумър симпсън и чета блогове за мода. малко е странно, сещам се за онази пратка с червило, достигнала до освободените концлагеристи преди дрехите или храната, представям си жените с къси коси, стърчащи кокали и ярко червени устни, да се почувстваш за първи път човек.<br /><br />във война сте от преди малко, каза ми брани. не знаех, отговорих. последните дни реактори и японски знамена, гайгерови броячи наживо, хирургически маски, чадъри и отвреме-навреме някой крак изпод купчина камъни, колко време отнема да се преобърне реалността ти, корабите да кацнат на сушата а детските одеалца в морето, колко време отнема да вдигнеш революция или да изпаднеш във войната, която някой друг е обявил.<br /><br />тя до утре ще е свършила, не се тревожи.<br />значи ще бъде една много дълга нощ.<br />защото докато тук се говори за средния изток, на български го наричаме близкия изток. а някъде, представете си, някакви хора му викат дом. нашето другаде е всъщност чуждото тук. нашите врагове нечии синове, нечии любовници. и отдавна е тъпо да заявиш, че половин кълбо разстояние те прави недосегаем от случващото се. отдавна сме толкова свързани, че спирането на икономиката някъде да докара до скок цените в магазина пред вас. или да докара бежанците до спретнатите новоизградени бодливи огради. и за омразата няма да говоря. отдавна трябва да си разбрал, че омразата е тъпо нещо.<br /><br />страх ме е.<br /><br />тъпачка, ще си кажеш. и да те е страх, какво можеш да промениш.<br />просто един ирационален, детски страх от неизвестното, от тъмния гардероб. защото не знам какво ще се случи на тая земя. и колкото се опитвах да см куул и да не си мисля за него, не се получава. не знам какво ще се случи с войната за ресурси, с изкопаемите горива, с атмосферата. с биологичното разнообразие след цялото това замърсяване, с икономиката след банките и след япония. с градовете и с държавте, със законите, с обитаването, с работата, която всеки от нас ще извършва. не знам какво ще се случи след 50 години, с мен и с евентуалните ми деца.<br /><br />страх ме е не само, че не мога да го предвидя, но и че не виждам адекватна стратегия, към която да се стремя.<br /><br />нещата са се променили много. ако преди 50 години бабите ни са работили в заводи, съревновавайки се, крадейки домати от съседите и бурканирайки, те са си имали своята цел. да работят повече, да имат повече, да стане светът малко по-добър. предполагам ,че и родителите ни са ни направили с тази мисъл, за космическата ера, компютрите, бъдещето. и дори когато светът им се е преобърнал след 1989, те все още са имали надеждата - борили са се за малките си магазинчета, за промяна, за демокрация.<br /><br />сега не виждам стратегия.<br /><br />преди няколко години бих казала, че само ако в БГ се въведат всички тези хубави правила и системи от Запад, нещата ще потръгнат. бавно, но в правилната посока. сега не съм толкова сигурна. не мисля, че пътят, по който са провървели на запад, е подходящ, не виждам светлината накрая. не виждам и алтернативния път.<br /><br />някой тук ми каза за концепцията за :one planet living:. нямаме резервна планета. и все повечето неща, които се случват, които усложняват и утежняват ситуацията, правят тази планета все по-тясна и по-страшна. и ако днес имаш избора да избягаш от япония или от либия на някое безопасно място, то утре къде ще е безопасно. и колкото и да стискаш полата на майка си вкъщи и да се радваш на цъфнали вишни, никога няма да имаш спокойствието на златната ера. или вярата й в светлото бъдеще.<br /><br />все повече имам чувството, че живея в роман на оруел. и си представям след 50 години един пренаселен и механизиран безсърдечен град, или едно безкрайно поле без капка бензин. и знам какво ще ми кажеш, че аз дотогава ще бъда отдавна мъртва, и че докато съм жива, ще мога да си строя розови торти и да нося очила с черни рогови рамки и да си ходя по конвенции и да си чета блогове за мода, колкото ми душа иска, и да се <span style="font-style: italic;">пенсионирам</span>. а след това вече какво ме вълнува.<br /><br />ако мислех така, щях ли да пиша тук? Ако ти мислиш така, защо ме четеш? или защо си все още с мен?<br /><br />просто все повече си представям как живея на село, с градинка и с ягоди, и съм оставила света да си ебе майката на спокойствие.<br /><br />с което се опитвам да кажа, че не виждам печеливша стратегия на глобално ниво - на ниво на държави или на света. и да има решение, то не би било по силите на човешкия ум, или не би било прието с консенсус от всички засегнати. затова си мисля как е крайно време да спра да се мисля за бог и да се опитвам да го измисля (може би и за теб е време, не знам) и да намеря моето решение, касаещо само мен.<br /><br />и като видиш общата картинка, с всички хора мислещи и работещи в една обща насока, ти става ясно, че всщност човешката стратегия-за-оцеляване може да бъде изградена на един еволюционен принцип вместо на креационистичен. тя няма да ни се даде, а до нея ще стигнем, работейки, стига само да сме честни със себе си.<br /><br />много плаках, когато дочитах атлас. опасявам се, че сме в една подобна по размерите си криза, само дето го няма тайното ранчо в небето, зад бариерата от облаци, и ги няма цигарите с доларовия знак. и е адски трудно да станеш човека, който да ги започне от първия камък.<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/8956441138363258645-938999024318732983?l=dandelion-winery.blogspot.com' alt='' /></div>мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.com8tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-82119935789345325022011-02-08T02:07:00.002+02:002011-02-08T02:19:40.304+02:00лежиш,<br />чаршафите са почти крадени, одеалото е на заем и квартирата ми, ергенска, има едва доловима миризма на повръщано. обръщаш се в съня си, издишаш. лампата хвърля странната си сянка върху стената и малко на тавана. носът ми е запушен, седя свита в коженото кресло (крадено) и дишам. издишам.<br />след малко всичко това ще се превърне в спомен, спокойният ти сън, светлината по кожата, стъпалото изпод края на завивката, ще ги погреба в съзнанието си до някоя спокойна нощ през 2060-те, когато ще се сепна в съня си, ще се изправя в леглото и ще изкрещя.<br />Толкова е хубаво, че чак боли. толкова е хубаво да лежим тук, един до друг, говорейки глупости, слушайки дишане. не усетих кога станахме толкова близки. лицето ти, от десет сантиметра разстояние, и не искам никое друго лице. не искам никое друго сега,<br />ако можех,<br />щях да спра времето точно тук<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/8956441138363258645-8211993578934532502?l=dandelion-winery.blogspot.com' alt='' /></div>мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-48935427953786537032011-01-21T01:17:00.004+02:002011-01-21T01:45:56.302+02:00дълъг топъл влак на първи Януари, обедното слънце блести в очите ми, ниско, разговорът в купето се захранва все още от алкохолните пари, издишани, и постепенно забързва с ритъма на колелетата. Бяха толкова спокойни, онези тримата, срещу тях девойката със списанието, младежът от унсс, бившият футболист с половинка ракия в джоба на палтото си, за из път. спокойствието на наспаните тела, на първата цигара рано сутрин, събуден някъде в средата на България, спокойствието на надеждата за новата и доволството, че си изкарал жив още една - каквато и да е била тя.<br /><br />връщали се от бъдещето, от село Бъдеще, Старозагорско - някой бил имал къща там, рогозки, китеници и шалтета, пушачите са отвън, нали сме в Европа, цената на бирата, цената на образованието, едно време футбола и те Левски нали играха с Гент, надежди, ще го променяме това, няма как, ние сме отговорни, ние сме бъдещето, от което се връщаме, неизтрезнели, спирката идва, сграбчен сак и довиждане, чакам първия автобус, кондукторката вътре се клатушка повече от необходимото, зимното слънце се спуска все повече и повече, за много години, мандаринка в джоба, да е на късмет, надежди, ако само знаеха, че се връщам от бъдещето, отивам в древността, в къщи, при живия огън в огнището, връщам се, без теб, нищо по-тъжно от тракащи влакове в противоположни посоки, нищо по-тъжно от квадратната гума на края на последния вагон, двете малки прозорчета и ръката, която изчезва зад някой завой, махайки.<br /><br />убеждаваме се всеки път, че не е за последно, че ще се видим пак след седмица, месец, след година или живот, ще се сберем и прегърнем, ще правим секс ще храним патиците на някой канал, или ще пускаме пак грандоманското жълто хвърчило, някое лято в някоя страна, по някоя поляна, тичайки надолу. по-лесно е всичко неокончателно, всичко временно, въздъхваш и изпращаш още един ден, една започната и докарана до средата битка, недопитата бира на масата, нямаш сили, екранът остава потрепващ пред теб за да се стреснеш посреднощ и да се вкопчиш за него, вместо за равномерното дишане на човека до теб. за малко е, не си ли казваш пак същото и когато изгубиш човек, само да мине и този ден, тази работа, тази бира, не бих могъл да живея без теб цял живот, но нали все едно, ще те видя идната седмица, ще изкарам и тази вечер сама, бирата, тихия джаз, помогни ми.<br /><br />купих си много смешни панталони, стари мъжки панталони за две евро от едно кило, и когато спра да си вярвам и когато ми се прище да повярвам, че мога да стана идеална домакиня и да те посрещам всяка вечер в изгладена рокля, с усмивка и куп деца, и да ми е уютно и да съм вкъщи, вкопчена здраво в една друга ръка, в спасителен пояс,<br /><br />обувам си смешните панталони. като скитника на чаплин, толкова смешни. и си повярвам как аз трябва да нося панталоните в този живот, да взимам решенията си, да водя битките си наново всяка сутрин, щом не са се удавили в недопитата бира. и си повтарям как аз съм едно силно момиче с моралния еквивалент на големи, космати топки.<br /><br />и когато се спускам по някое надолнище с колелото, вятър в косата ми, и уцеля заления светофар, знам, че пресича не друг, а Марта - едноличният господар на Вселената.<br /><br />и си казвам, мамка ви, тъпи, консервативни белгийци, ако не ме искате да ви чистя къщите, то тогава ще ви ги строя.<br /><br />обещава да бъде една наистина интересна година.<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/8956441138363258645-4893542795378653703?l=dandelion-winery.blogspot.com' alt='' /></div>мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.com3tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-38587077943194483632011-01-10T01:13:00.005+02:002011-01-10T01:37:45.852+02:00вдъхновяваш ме.<br />гледам.<br />онова сграбчващото в стомаха и трябва да стана,<br />наплисквам лицето си,<br />отчаянието идва на тръпки по кранчето на чешмата,<br />пропълзява и се разтрепервам,<br />уплашена.<br />ръба на мивката, ръба на екрана, огледалото,<br />връщам се пред теб, продължавам,<br />мазохизъм,<br />вдъхновявам се, влюбвам се, искам, сядам, работя, треперя, настръхвам, прекъсвам с дъха си, дъхът ми прекъсва, пуша, опитвам се, уча се,<br />мазохизъм.<br />никога като теб.<br />по-добра, по-добър. няма значение.<br />никога като мен.<br />наличие<br />под моята кожа,<br />под моята лъжичка.<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/8956441138363258645-3858707794319448363?l=dandelion-winery.blogspot.com' alt='' /></div>мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-57696658342631157012010-12-12T04:51:00.004+02:002010-12-12T05:07:36.303+02:00Остават само дванайсет дни,<br />или може би са вече единайсет,<br />дванайсет дни, докато хвана самолета,<br />докато той прехвръкне двете хиляди километра,<br />разделени на тактовата честота на сърцето ми, все едно, че съм ги вървяла,<br />опитвам се да повярвам<br />как ще вървя по познатите улици<br />как ще целувам познатите устни<br />и всичко ще е малко по-ново, малко различно<br />хората ще бързат, онзи град там далече ще се е парализирал в трафика си<br />и ние ще сме там, в средата на спрялото време, двама.<br />много съм слаба. научих се да бъда силна, след това се научих<br />да си позволявам малките моменти,<br />в които съм просто момиче в средата на свят.<br />плаша се, щом си представя,<br />нали знаеш как гугъл ърт те хваща за врата като малко коте и те пренася,<br />щом въведеш някой адрес,<br />плаша се от мисълта, че съм толкова далеч,<br />а иначе ден след ден след ден, не се замислям,<br />ставане душ колело<br />черно кафе<br />вече не пуша<br />и някак съм загубила също<br />зависимостта си от хора, и всяка сутрин<br />се озовавам в едно училище, заобиколила задръстванията,<br />говоря с едни хора, чертая едни сгради,<br />и ям едни сандвичи, четири пъти по-скъпи,<br /><br />и само когато е четири сутринта<br />и когато от двадесет и два часа не съм ставала от компютъра<br />и когато музиката трепери в слушалките, и аз треперя<br />дванадесет дни, дванадесет сутрини, посрещнати,<br />не мога да спра да го чувствам като детство, толкова невъзвратимо, колкото са <br />ония времена на безкрайни следобеди и филии с лютеница, домашна<br />не вярвам, че мога да се върна, сякаш това е<br />по-голямото чудо от някой, който бил се родил преди хиляди години,<br />голямото чудо, онова, което ме разревава всеки път,<br />е как се събират четири души от четири града от три държави<br />и как си казват, обичам те.<br /><br />всичко е по-лесно, всичко е постижимо.<br />дванайсет дни, единайсет.<br /><br />Обичам ви.<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/8956441138363258645-5769665834263115701?l=dandelion-winery.blogspot.com' alt='' /></div>мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-46635800432461630932010-12-11T07:49:00.004+02:002010-12-11T07:53:39.508+02:00<a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://4.bp.blogspot.com/_p6x0PJDI8EQ/TQMRHLc-ySI/AAAAAAAAA1s/jege-VkVFgo/s1600/Ayn_Rand_quote%252C_American_Adventure%252C_Epcot_Center%252C_Walt_Disney_World.jpg.jpg"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: center; cursor: pointer; width: 400px; height: 300px;" src="http://4.bp.blogspot.com/_p6x0PJDI8EQ/TQMRHLc-ySI/AAAAAAAAA1s/jege-VkVFgo/s400/Ayn_Rand_quote%252C_American_Adventure%252C_Epcot_Center%252C_Walt_Disney_World.jpg.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5549297980881684770" border="0" /></a><br />"Throughout the centuries there were men, who took first steps down new roads armed with nothing but their own vision." - AynRand.<br /><br />Добро утро.<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/8956441138363258645-4663580043246163093?l=dandelion-winery.blogspot.com' alt='' /></div>мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-67411565734762974342010-11-27T12:45:00.002+02:002010-11-27T13:41:31.096+02:00<a href="http://www.youtube.com/watch?v=GF9z250cf9Q&amp;feature=related">косата ти шума е,<br />краката ни - корени,<br />ръцете са вплетени<br />не виждам от клоните...</a><br /><br />липсва ми. Заминавайки, не усещах Голямата крачка, не усещах колко далеч отивам и за колко дълго. мина месец, минаха два. започна да ми липсва. липсва ми вървенето по графа. липсва ми живеенето с Криси. липсват ми сутрешните цигари и сутрешния секс. господи, липсва ми 94 и сутрешното търкулване надолу по семинарията. липсва ми кафепродавницата, липсва ми разбитото синьо казанлъшко колело. липсва ми пушенето вътре в университета. липсват ми графитите по стените и дори част от преподавателите. липсва ми българския език. липсва ми да съм различна и да се чувствам добра. липсва ми женският пазар. липсват ми обувките по екзарх йосиф. липсват ми иван вазов и шишман, и супарника. липсват ми бирите в Борисова и на покрива на уасг. липсват ми концертите, погледани от въпросния покрив, или изслушани от парка до стадиона. господи, липсва ми рока. липсват ми задръстванията, покрай които профучавам с колелото, и ми липсват контролите на скгт. липсват ми сърдитите бабички, избиващи се за банани. липсват ми планините.<br /><br />липсват ми планините. липсват ми приятелите с китари, липсва ми да пея с пълно гърло и до сутринта, липсва ми оная читалня в 36а, единствената читалня, в която всъщност се работи (и свири), липсва ми вареното кафе, двуетажното легло от винкели, хладилника мраз и малко и хлебарките. липсва ми художествената литература на български, липсва ми Столична библиотека, липсват ми инцидентните концерти в клубове, липсват ми разговорите за живота. липсват ми строежа и маската, и господи, колко ми липсва пияната ирен, красива е. липсва ми мая, която не си вдига телефона. липсва ми лууп. липсват ми новите сгради по България, липсва ми Южния парк. липсват ми двора и хасмата, вкъщи. липсва ми и оня, стария апартамент, затворен зад една желязна врата и пълен с непознати. липсват ми парка и банята, и срещите на пощата, на бялата плочка. липсва ми нощното вървене-прибиране из софия, липсва ми обеля (тя беше епоха), и дори малко ми липсва оня таван на Сан Стефано и театъра, и ми липсва Докторска и болките в гърба, липсва ми поезията на жак превер, липсва ми полузаспалото возене в последното 280, липсва ми западния парк и петицата по Борис към Витоша, липсва ми метрото, нагласените конкурси и гбс.<br /><br />липсва ми среднощното чертане, липсва ми сутрешната неадекватност, болката в очите и неадекватната свежест на още празния университет, седем и трийсет. липсват ми посрещнатите изгреви, липсва ми източната стая, липсват ми ред хот - бон джоуви - хиподил - ламб - флойд в тоя ред, накрая изгрева и нямаш вече нужда от допинг, липсва ми бягането на нса, липсват ми найден и тони, липсват ми веса, олег и ману, и славчо, ах славчо как ми липсва, липсват ми преподаващите светила в архитектурата, липсваше ми saw, липсват ми бирите със супи в бедрок и музиката всеки четвъртък и събота, липсват ми снега и замръза и плакането покрай университета, липсват ми сарми и кьопоолу и боб чорба и фурна, в която да пека курабийки, може би трябва да кажа, че ми липсва и брани, но там не съм сигурна, липсвам си по-скоро сама, аз от времената преди сериозната връзка, аз - каквато сама се направя.<br /><br />липсват ми отговори, допреди два месеца ми липсваха и въпросите към тях, но това вече се промени, може би е за добро. не знам какво да правя с живота си - казах му преди няколко дни. глупости - отвърна ми. много ти е ясно - ще завършиш и ще си намериш архитектурна работа. това да - отвърнах. но кой университет ще завърша, кога и как, и къде ще живея и работя, не знам. Бих била щастлива да прекъсна за година - да си взема gap year - да работя в Германия или в Холандия, да видя свят и понатрупам опит. Бих била щастлива, ако уасг предлагаше отделен бакалавър и магистър -- така не само че бих имала време да направя тази пауза след четвъртата си година, но бих била и свободна да избера друг университет за магистратурата си. друг университет в друга държава... все още си го мисля, фактът, че имам Сериозна Връзка се превръща в пранга на краката ми, превръща думите <span style="font-style: italic;">знаеш ли, мисля да се махна от тая проклета държава и да работя и уча в чужбина</span>, в думите <span style="font-style: italic;">всъщност те зарязвам, страдай</span>. Всъщност мога да направя това - мога да прекъсна и да поработя, да завърша като съм на 25 - на кой му пука всъщност кога и какво ще завърша - стига да мога да работя - и отдавна дори в България работата - или поне работата, която аз бих приела да върша - не зависи от дипломата, а от уменията - така че за всичките тия години бих натрупала достатъчно от тях, за да работя където и каквото си поискам...<br /><br />Все още въпросът <span style="font-style: italic;">тук</span> или<span style="font-style: italic;"> там </span>стои отворен. Мисля, че знам възможните становища, знам от какво се отказвам, заминавайки. Но в същото време избирам дали да плувам срещу течението или да се преместя в държава, в която посоката му съвпада с моята. Все още не знам, и съм честно казано учудена на всички мои познати, които с абсолютна увереност заявяват, <span style="font-style: italic;">да, тук </span>или <span style="font-style: italic;">да, там</span> - сякаш може да го има този еднозначен отговор, това вечно и изключващо алтернативи решение...<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/8956441138363258645-6741156573476297434?l=dandelion-winery.blogspot.com' alt='' /></div>мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.com7tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-40663096368598911352010-10-24T23:39:00.004+02:002010-10-25T01:04:15.470+02:00ще ми се да ти напиша нещо. времето все не стига, ще ми се да свърша още толкова неща, и както водата се стича по кожата ми под сутрешния душ и докато вдъхна два пъти, и вече усещам умората да ме прегръща, усещам клепките си да се затварят и е два посред нощ. силно е, интензивно, и в същото време имаш времето за бавна баница с бяло вино и разговор за политика, за джогинг, пазаруване и колело, за малки бири, за чай с мляко, за студ, дим и гълъби.<br /><br />уча се да бъда скромна, да правя семпла архитектура. уча се да мълча и да се съгласявам, уча се да отстоявам своето, уважавайки чуждото. ужасно е трудно. уча се да готвя в микровълнова, уча се да се храня здравословно за малко пари. уча се да уважавам хората с архитектурата, която правя. да уважавам хората на пътя, уча се да давам път. уча се на английски, на купуване на книги и на правене на нещата, от които ме е страх. уча се на опитване и грешене.<br /><br />уча се да не отлагам.<br /><br />ще ми се това учене да ставаше по-бързо, ще ми се да не бърках пътя толкова често, да се оправях по-добре с времето си и с пространството. уча се, това е най-важното. все още се уча.<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/8956441138363258645-4066309636859891135?l=dandelion-winery.blogspot.com' alt='' /></div>мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.com4tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-69203258864911912082010-09-26T01:27:00.001+03:002010-09-26T01:28:56.566+03:00Много ви се моля,<br />в който ми е книгата на Жак Превер,<br />да се обади: искам си я!<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/8956441138363258645-6920325886491191208?l=dandelion-winery.blogspot.com' alt='' /></div>мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-44049689858364979752010-09-24T11:05:00.003+03:002010-09-24T11:19:26.626+03:00<a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://2.bp.blogspot.com/_p6x0PJDI8EQ/TJxeTrkByhI/AAAAAAAAAys/QNnQ6Qq_PJY/s1600/cows02.jpg"><img style="display: block; margin: 0px auto 10px; text-align: left; cursor: pointer; width: 286px; height: 400px;" src="http://2.bp.blogspot.com/_p6x0PJDI8EQ/TJxeTrkByhI/AAAAAAAAAys/QNnQ6Qq_PJY/s400/cows02.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5520390935453747730" border="0" /></a><br /><br /><br />Не знам.<br />Което само по себе си ме кара да се замисля за естеството на всяко знание като презумпция за света, с която той (светът) може и да не се съобрази. Така че може би е по-добре че не знам. Така съм способна да се изненадвам на света и да му реагирам с отворени сетива. Ако реша.<br /><br />Четох в един блог, или на пейо или на григор, за двете/трите вълни на емиграцията (винаги се чудя дали с <b><i>е</i></b> или с <b><i>и</i></b> е в посоката, в която ми трябва). Първо, около 1990та са емигрирали смелите и тези, на които им е омръзнало, след шенген са емигрирали всички, които са могли. А сега, след като границите са сравнително свободни, има една група оптимисти, която стои в българия,но е на ръба да престане да го прави. И малкото й мотиви са юнашкия оптимизъм, любовта към близките и носталгичното желание за комуникация на майчин език. Всички от които са преодолими при достатъчно огорчение от средата.<br /><br />Винаги съм се чудила дали само слабите бягат. Може би трябва да се очаква от човека да избира най-лесния път, мисля, че е еволюционно заложено. Когато проектираме евакуация за големи групи хора, например от стадиони, ни учат да мислим за тълпата хора като за вода - тя ще си намери пътя, той ще бъде най-лесния, надолу и надалеч, и е редно да се съобразим с това й да й го осигурим. Така че слабостта, избирането на лекото е естествено и човешко. Друг е въпроса какво би ме накарало да избера трудното.<br /><br />Да, чувам те как скачаш и ми казваш, че без тези, които са избирали трудния път и без любопитството не бихме имали телевизия и течаща вода, и интернет и изобщо бихме живели в пещери и яли сурово еленско, ако не ни домързи да убием елена. А може би изобретяването е просто средство на естествения човешки стремеж да се излежава по гръб и да гледа телевизия, дъвчейки. И да не се разкарва чак до телевизора, за да смени канала.<br /><br />Имам ницшеанския порив да разделя хората на аристократи и на тълпа. Ако си представиш картинката, която Климент ми нарисува с кравите, човечеството може да се раздели на зависимо от оградите (крави) и поставящо оградите (кравари). Нормално е както за първите да избират по-лесния път, така и за вторите да се гржат за първите и да им го осигуряват, виж германските крави в ляво. Ако си поставен в нашенската ситуация (вдясно), имаш няколко избора.<br /><br />1.Да си останеш в безпътица още милион години.<br />2.Да се опиташ да станеш от крава кравар и да промениш нещата, поне малко.<br />3.Да отидеш от дясната в лявата ситуация и без усилия животът ти да се промени значително поради наличието на работеща система, в която да се включиш<br />4.Да отидеш от дясната в лявата ситуация и да се опиташ да подобриш нея, поради склонността си към действие и лидерство, които там ще се проявят много по-лесно и ще дадат резултати по-бързо, отколкото тук. Надявам се.<br /><br />Когато проведохме разговора с кравите, защото разговорите между архитекти са често графични, всичко започна с идеята за идентичност (темата на EASA тази година). Аз казах, че е много по-лесно да се почувстваш част от нещо, което харесваш, отколкото от такова, което мразиш, че е по-лесно да си горд, че си германец, отколкото горд, че си българин. Климент ме поправи, че не изразявам теза, а обобщавам реалността. Той ми нарисува кравите и каза, че това е според него причината за тази реалност.<br /><br />Много се ядосвам, когато за пореден път открия топлата вода, най-вече заради изхабеното време и усилия.<br /><br />Ако се върнем на примера със стадиона, разлика в германските и българските евакуиращи се фенове не знам дали има. Разликата е по-скоро между архитектите, планирали пътя им по-добре или по-лошо.<br /><br />Не знам. Иска ми се да знам, иска ми се да имам презумпции за света, възгледи, на които да вярвам и на които да опра всяко по-нататъшно разсъждение. Наместо това всеки път, когато си изградя такива, не след дълго те се сгромолясват, и наместо да знам малко повече за това какво е света, аз научавам какво не е. И понеже не всяко ограничение е определение, аз съм все толкова изгубена, колкото и в началото. Може би малко по-обезверена.<br /><br />А как се разбираш ти със света?<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/8956441138363258645-4404968985836497975?l=dandelion-winery.blogspot.com' alt='' /></div>мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-8160580969470119482010-09-17T21:50:00.002+03:002010-09-17T23:33:49.643+03:00към мартин:<br />Тукашните гълъби са възпитани, не се търкалят по покрива, ама изобщо. Предполагам, че са двуезични. Котките също. Кучето мисля, че разбира и български, особено щом му посочиш вратата. Нужно е да го прелоцирате топологично, тук тераси няма, само дворове.<br /><br />към света.<br />Намерих тукашния Слънчоглед. Хазяйката ползва отстъпка.<br /><br />Всичко е в къщи. Даже университета. И всички те са от тухли. Даже мостовете. Които, както и да го погледнеш, са си едни екстремални къщи за без-къщните.<br /><br />Има много тунджички. Казват им канали. И е равно. Хората карат колела. Колелата могат да се наемат, тогава са жълти. И с надпис.<br /><br />Жълтото е хубав цвят. Можеш да караш и да се чувстваш като такси.<br /><br />Такситата са черни.<br /><br />Има много мостове над каналите. Някои от тях се вдигат. По принцип. Не знам дали има кораби, заради които да се вдигат.<br /><br />Има безплатни мрежи по таваните. Не знам дали ги плетат паяци, паяците плетат с 90-процентова сигурност по колелото на хазяйката. Тя шофира.<br /><br />А как си ти?<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/8956441138363258645-816058096947011948?l=dandelion-winery.blogspot.com' alt='' /></div>мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-75889999462849767592010-09-01T03:06:00.004+02:002010-09-01T03:39:27.201+02:00днес си говорих с Плами за работата.<br /><br />Има работа, която вършиш девет-до-пет, след което се прибираш вкъщи и не мислиш за нея, пет-до-девет. Това е времето за живот.<br /><br />Има и работа, която те отвлича. Която вършиш от ставане до безпаметно заспиване върху клавиатурата. Която, след като си се прибрал от офиса, остава в главата ти и те отдръпва от наредената за вечеря маса, за да запишеш осенилата те идея. Работа, която те откъсва бавно от семейство и живот. Работа, в която прогресът ти е достатъчна награда, и се самопредизвиква.<br /><br />Не, това не е поредният карира-или-деца пост. Децата ги забрави за момент. Досега винаги съм оплювала вършенето на работа, за която не ти пука, като губене на време и потенциал. Разделянето на работа и смисъл обаче ми изглежда разумно, едно от онези неща, които те предпазват от това да ти пука много и те поддържат sane. Освен това, това че не ти пука за работата не значи, че вегетираш, че не се развиваш в областите, които те интересуват. Правиш го, просто посвещаваш част от времето си на това да си нахранен и подслонен.<br /><br />И ако се замислиш, в живота ти има, общо казано, работа, семейство, хоби и приятели. Тоест работата е грубо една четвърт от него.<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/8956441138363258645-7588999946284976759?l=dandelion-winery.blogspot.com' alt='' /></div>мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-82653759824293982202010-08-30T19:47:00.002+02:002010-08-30T20:05:19.307+02:00септември започна<br />през август<br />(миро сигурно пърха от радост)<br />улиците се напълниха, учениците пазаруват,<br />неподозиращи преходността ти, не усещащи<br />желанието ти да се вкопча в сега и да стискам<br />да дърпаш хераклитовата река наобратно<br />заминавам след малко<br />заминавам без теб, предстои да открия отново колко е хубаво<br />да съм сама<br />да чета до среднощ, да излизам и да рисувам,<br />да се плаша и осмелявам<br />страх ме е, че ще те загубя<br />страх ме е, че ще те направя партньор в един съюз<br />вместо половината от едно сърце.<br />и сърцата са преходни, както съюзите,<br />всички септември свършват<br />за да дойдат и ни намерят отново,<br />малко по-уморени, по-малко уплашени,<br />по-изтръпнали, по-малко тъжни<br />до момента на окончателното ни вкаменяване.<br />след което ще се занижат като вдовици на задушница, още септември, понесли ябълки за бог да прости<br />понесли листата си, купчини, в които да скачат твоите деца,<br />ако благоволиш да ги оставиш на света,<br />ако благоволиш да им оставиш<br />поне мъничко свят<br />поне няколко купчини с листа,<br />в които да няма тъга.<br />спри да я оставяш навсякъде, тази твоя тъга, и свикни най-накрая<br />да вървиш подир нея с едно от онези кафявите пликчета,<br />предназначени за кучи лайна,<br />събери я за зимата, за да мяташ смело в печката и да стопляш старите кокали,<br />поне до следващия<br />септември,<br />нали искаш да дойде -<br />да го има още едно лято със същите тези хора<br />още едно потенциално последно<br />както е всеки твой дъх.<br /><br />малка пъстърво в хераклитовата река,<br />с какво си мислиш, че ще се пребориш,<br />какво си мислиш, че е в началото?<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/8956441138363258645-8265375982429398220?l=dandelion-winery.blogspot.com' alt='' /></div>мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-76610287375864420142010-08-14T21:54:00.005+02:002010-08-14T22:19:02.880+02:00<a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://3.bp.blogspot.com/_p6x0PJDI8EQ/TGb1HipYuLI/AAAAAAAAAyU/2K512P9lDac/s1600/P8140002.JPG"><img style="margin: 0pt 10px 10px 0pt; float: left; cursor: pointer; width: 400px; height: 300px;" src="http://3.bp.blogspot.com/_p6x0PJDI8EQ/TGb1HipYuLI/AAAAAAAAAyU/2K512P9lDac/s400/P8140002.JPG" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5505357104415291570" border="0" /></a><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br />дюшемето е новият паркет,<br />девет-едно са новите вярващи,<br />старите, малко обрулени, напускат потъващия кораб<br />честно, липсват ми малко силните прегръдки, здравей и довиждане<br />всяка вечер на шадравана пред пощата, с часове,<br />после лекият сън на спокойната душа.<br />Не мога да спя напоследък. Усмихваш се. Аз обвинявам жегата и рояците комари, усукали се около мен като около улична лампа.<br /><br />Не знам дали трябваше да си тръгна тогава, знам само, че днешният ден<br />беше като подарък,<br />беше толкова светъл, прегърната бях от хората, които обичам<br />които не бяха много, бяха достатъчни,<br />искам само да мога да ги прегърна и следващото лято, всичките заедно.<br /><br />Моля се всяка вечер, каза ми днес баба,<br />и ми изброи всичките хора и всички надежди..<br />и мама се моли, и аз напоследък трудно затварям очи,<br />без да се понадявам<br />да се събудя на другата сутрин и всичко около мен да е още толкова осезаемо,<br />и това, същото да се случва на всеки човек,<br />всеки ден.<br /><br />Представи си сега един персонифициран абсолют,<br />долепил ухото си до слушалката в нощта на безвремието,<br />в три без петнайсет,<br />да се опитва да помогне на всичкото това битие<br />просто да продължи.<br /><br />Всяка сутрин благодаря.<br /><br /><br /><br />И обичам, толкова много обичам.<br /><br /><br /><p></p><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/8956441138363258645-7661028737586442014?l=dandelion-winery.blogspot.com' alt='' /></div>мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-14627282857075928662010-07-31T21:50:00.002+03:002010-07-31T21:57:01.120+03:00обичам ти<br />алкохола под открито небе<br />ментата и леда ти обичам, и комарите,<br />обичам отворените капачки, натрупали се в чантата,<br />мазолите по стъпалата ти обичам<br />и пясъка в обувките и гласовете до късно ти обичам,<br />и болката в мускулите след тичане ти обичам,<br />и ремонтите и новите начала ти обичам, и самотите<br />и текстовете в топлите нощи, сънят - химера - следобед<br />и акварелите ти обичам и изгорялото по рамената и целувките с език,<br />среднощните басейни с дрехите,<br />първото жълто по листата на дърветата ти обичам<br />и нажежения асфалт и кучетата, спящи в сенките,<br />палатките и бирата и бриза ти обичам,<br />вдигнатите палци и пътищата,<br />и чудомир и керуак и пол дюкан<br />и надеждите и разочарованията<br />и най-много това, че нищо никога не се връща.<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/8956441138363258645-1462728285707592866?l=dandelion-winery.blogspot.com' alt='' /></div>мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-11463524112260397612010-07-29T02:25:00.002+03:002010-07-29T02:45:00.031+03:00любовта ще ни разкъса, отново<br />ще ни върне в земите, от които се опитваме да избягаме, при същите стари призраци на благополучие, на удоволствие от живота, които сме се самообрекли да преследваме.<br /><br />този блог умря, отдавна. започнах да имам на кого да говоря. спрях да виждам тези, които достигнах през тук. Малко ме е яд като те видя такъв, невиждан от мен от година-и-нещо, едни животи, разминаващи се от гара на гара и само понякога поспиращи се, за да си разменят чувалите с пощата. А твоята година как беше?<br /><br />Тази година имам човек до себе си. Тази година работих много, понякога спах. Умора, умора. Последните три години са били една дълга умора с малки промеждутъци лято, колкото да поемеш въздух и да се гмурнеш отново. Пораснах ли - с колко? Осъзнах какво не искам да бъда, какво ме спира. Превъзмогвам го, малко по малко. Преди три години, заминавайки за София, бях екзалтирана. вярвах. разочаровах се и се амбицирах. научих се да работя много, сега се уча да се щадя.<br /><br />Сега, заминавайки за Белгия, съм невероятно уплашена. Искам някой да ме погали по главата и да ми каже, че всичко ще е наред. Че ще се върна тук и всичко ще е както преди, дори малко по-добре.<br /><br />Страх ме е, че няма да бъде.<br /><br />Аз правя страховете си, аз дръзвам и ги преборвам. Научих се да се гмурвам, но още не знам как да не ме е страх. Не знам как да заспя нощем.<br /><br />Поплаквам си, книга с разкази, върху която да заспя, нощната лампа осъмва сама над главата ми. А утре всичко ще бъде наред.<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/8956441138363258645-1146352411226039761?l=dandelion-winery.blogspot.com' alt='' /></div>мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-59920647896379754532010-05-27T21:52:00.003+03:002010-05-27T22:05:26.499+03:00Ще вляза бавно, както влиза парче на флойд<br />в три сутринта,<br />и ще се загнездя в сърцето ти.<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/8956441138363258645-5992064789637975453?l=dandelion-winery.blogspot.com' alt='' /></div>мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-7790792976548885622010-05-11T21:07:00.002+03:002010-05-11T21:18:20.789+03:00<a href="http://www.architectuur.sintlucas.wenk.be/index.php?id=2003">университетът.</a><br /><a href="http://www.architectuur.sintlucas.wenk.be/index.php?id=3449">програмата.</a><br />еразъм.<br /><br />защото имам нужда от промяна. защото искам нещо различно от виаския подход към архитектурата. защото не е окончетелно и не е емиграция. защото (според бати) колкото по-малко учиш в България, толкова по-добре.<br /><br />в уасг архитектурата се разделя на сгради. обществени, жилищни и промишлени, и тъй нататък. на интериор и на градоустройство.<br /><br />ще ми се да видя един друг поглед, в който сградите се събират в архитектура, в градоустройствени тенденции, в принципи на дизайна и моделирането.<br /><br />холистичен подход. защото живеем в система от елементи, всеки от които е предизвикан и предизвиква останалите.<br /><br />решението е важно, но не е трудно. никое решение не е. тръгва път от моя праг. дълъг, ограден с трева.<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/8956441138363258645-779079297654888562?l=dandelion-winery.blogspot.com' alt='' /></div>мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-14793475842041801602010-04-25T20:24:00.004+02:002010-04-25T20:35:38.236+02:00<span style="font-weight: bold;">23.04.10.</span><br />искам да бъда архитект<br />на животи<br /><br /><span style="font-weight: bold;">21.12.09.</span><br />много генерация напоследък, дефибрилирам се сама между ушите срещу сняг и съквартиранти. много кафе, много цъкане с мишката, чак имам лепенка на десния показалец. много сняг, много щастие. много задачи и много работа. понякога сън. и толкова малко от мен.<br /><br />все повече се усещам като един влах, дунавската вода в дрехите на който го тегли надолу, надолу. тъкмо преди брега. власите не потъват, защото нямат сили. сигурно се предават, не знам. и на мен ми се ще да си отпусна тялото и да плувна по течението (или към дъното). не че не мога да продължа, вече просто не искам<br /><br />не искам, не мога, не знам<br />не мога, не знам, не искам<br /><br />а може би не е трудно да ти се обадя, да излезем и да се мерим със снежни топки, да се пързалямае с найлон, да купим чай и меденки и да си сгряваме измръзналите пръсти и души. може би мога да заспивам вечер без вина от изгубеното в сън време и може би мога да се събуждам отпочинала и усмихната, и обичаща.<br /><br />но така е странно, чувствам се някаква сянка от мен, в някаква вариация на собственото си съществуване.<br /><br /><span style="font-weight: bold;">13.11.09.</span><br />ако бях дете,<br />щях дати напиша писмо.<br />любовно.<br />да ти го пъхна под вратата, анонимно, да натисна бутона на звънеца<br />и да хукна, докато петите ми изпреварят сърцето.<br />щях да те поканя у дома, облечен в лилаво,<br />и щях да чакам зад вратата, затаила дъх, с око на шпионката.<br /><br />щеше ли да дойдеш,<br />не искам да знам.<br /><br />щастлива съм с тия любови, които си създавам сама,<br />в които се убеждавам с всяко сърцетрепване, ето ни на,<br />разминаваме се в коридора,<br />догонваме един и същ трамвай или пък се потапям<br />в парфюма, който си забравил в асансьора.<br /><br />не съм.<br />щастлива съм с тези любови, които изграждаме двамата,<br />гнездо от кал и плюнка,<br />все пак<br />такъв е бил и Неговия градеж,<br />пък виж какво излезе<br />постилам нещо меко и започвам<br />да се въртя около оста си<br />и светът забавя въртенето си,<br />щом си с мен.<br />става бавно, любовта.<br />не бих ти написала писмо.<br /><br /><br /><br /><br /><span style="font-weight: bold;">29.10.09.</span><br />пише ми се разказ. дълъг и любовен.<br /><br /><span style="font-weight: bold;">07.08.08.</span><br />добре, аз ще блогна, Вие ще прочетете, и какво?<br />значи ли това, че някога ще постигнем комуникация през, отвъд или по-силна от думите, прехвърчащи помежду ни, понякога ритнати от комуникационни интенции. значи ли това, че ще успея да Ви предам едно майчино притеснение над Вашия сън, едно сърцебиене точно като Вашето, тревожно някак и значи ли, че Вие ще ме разберете. Благодаря, не ми отговаряйте.<br /><br /><span style="font-weight: bold;">29.06.08</span><br />всъщност няма значение<br />няма значение кого чука синът ти<br />(кой чука сина ти)<br />дори граматиката не е важна<br />не е важно кого чукат приятелите ти<br />родителите ти<br />дори ти няма чак такова значение кого чукаш<br />и стига да се спази онова за взаимното съгласие<br />няма значение как<br />докато имаме един друг<br />(би казала тук мама)<br />но и това не е важно<br />губим се всеки ден някога повече някога по-малко<br />спечелваме се за малко връщания<br />в един град в едно детство, което<br />никога повече няма да притежаваме<br />и се губим пак<br /><br />всъщност нищо няма значение<br /><br />ти нямаш род, граматически<br />родът идва с определенията<br />с прилагателните, приложени с допълненията<br />някъде извън ти, извън теб<br />ти няма род<br />ти си човекът отсреща, не жената или мъжа<br />субект е предикат, трябва ли да го има това второ на логиката, второ на синтаксиса<br />което идва след като придадеш осъзнаеш битието<br />субект е<br />сам по себе си<br />без своя род без прилепеното<br />субект е<br />красива добър плашещо незряла незначително<br />няма значение<br />след като го има<br />субектът, осъзнаващ, бъдещ<br />битие и съзнание са думите, между които търся връзка<br />едната е да бъдеш без съзнание за околното<br />да осъзнаеш узнаеш кръвта си че ходи по вените<br />да съзнаеш сам себе си<br />или да бъдеш съзнанието си за околното<br />да бъдеш родът на прилагателното си<br />да бъдеш прилагателното си<br /><br />субект е предикат<br />аз съм с теб<br />непряко допълнение<br />към обстоятелствените пояснения, виж, нямам възражения<br />те поясняват битието, не субекта<br />непреките допълнения също<br />къде съм с теб с кого съм с теб<br />не <span style="font-style: italic;">какъв</span> съм аз.<br /><span style="font-style: italic;">съм</span> няма пряко допълниние то се включва в подлога в субекта<br />аз съм теб<br />ние сме<br /><br /><br /><br /><span style="font-weight: bold;">19.06.08.</span><br />лукс. кандела. лумен.<br />безоблачно небе.<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/8956441138363258645-1479347584204180160?l=dandelion-winery.blogspot.com' alt='' /></div>мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-22616610340655401862010-04-21T07:09:00.004+02:002010-04-21T07:15:59.647+02:00обичаш ли своето щастие, храниш ли го<br />витаминозно,<br />извеждаш ли го на разходка,<br />щом слънцето напече,<br />и как очакваш<br />то да остане при тебе<br />ако не го почесваш зад ушите, когато ти е донсело обратно пръчката,<br />с която си го замерил,<br />ако не му даваш храна и ако не обираш<br />лайната след него с малка картонена лопатка;<br />и как искаш<br />да ти роди още и още щастия,<br />ако го прее--ваш отзад?<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/8956441138363258645-2261661034065540186?l=dandelion-winery.blogspot.com' alt='' /></div>мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-52156742585268342222010-04-05T15:31:00.005+02:002010-04-05T15:33:58.546+02:00В най-хубавия миг преди разсъмване,<br />когато спи на рамото жена ти,<br />и вън се борят светлото и тъмното<br />и побелява утринният вятър;<br />Когато, във възглавката потънало,<br />лицето женско в сън ти се усмихва<br />и нейде на душата ти от дъното<br />извира нещо, нещо като стихове –<br />неказаното и несподеленото,<br />в най-хубавия миг любовно-светъл<br />изписква във ушите ти сирената:<br />“Прощавай, неосъществен поете!<br />Ти мислиш за любов, а аз – за хляба ти!<br />Часът е вече пет! Я, хайде ставай!”<br /><br />И работа! И работа! И работа!<br />Край твоите строежи аз минавам,<br />препъвам се във скелите им в тъмното,<br />тъга и радост смесват се в сърцето.<br />В най-хубавия миг преди разсъмване,<br />в мига на неродените поети.<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/8956441138363258645-5215674258526834222?l=dandelion-winery.blogspot.com' alt='' /></div>мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-92109893004422094162010-03-28T14:44:00.002+02:002010-03-28T14:56:09.321+02:00часът на земята.<br />усещах я под себе си през този час, трепереща от студ и закачила погледа си на луната, и китари, китари и гласът ми, пуснат както никога преди или поне както не е бил от години. това е моята музика, от времената преди плочите, преди всичко, музиката, която те кара да настръхваш, която събира кръгове от хора по поляните, кръгове, които могат да се апроксимират с краен брой розови шалтета, и все пак зъзнем, гласовете треперят, струните се измятат и искат да им посветиш време, за да се върнат в нормалния си порядък. време има, между всеки две последни цигари се сътворяват вселени и умират страхове, <br />наистина ли ти трябва електричество<br />и наистина ли е толкова спешно да завършиш това, което си започнал, <br />да започнеш наново,<br />да пристигнеш, да тръгнеш, замислил ли си се откога<br />не си наблюдавал сянката на отсрещния блок да се придвижва по улицата<br />не си броил кръгчетата от капки в локвата и не си се посвещавал<br />на магията, изливаща се по стъклата ти в дъждовния неделен следобед,<br />наистина ли е толкова спешно<br />да свърши дъжда, за да започнеш начисто,<br />от захар ли си направен,<br />че се топиш в капките, страх ли те е <br />да се разтопиш, <br />от какво те е страх?<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/8956441138363258645-9210989300442209416?l=dandelion-winery.blogspot.com' alt='' /></div>мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-30727762851679675692010-03-23T11:50:00.002+02:002010-03-23T12:13:57.255+02:00Котлонът се развали. И вчера някой ми нарита колелото, най-сериозното поражение е една изкривена капла. Все пак не може да се кара. Нямам и карта за транспорта, този месец разчитах на колелото и хубавото време. Но и бездруго ми се скъса ципът на раницата, предстои още две седмици да разнасям торби напред-назад из града. От около час чакам лещата да се стопли и вече съм прилично гладна, хляб няма. И пари няма. <br /><br />Купих си три книги. Прекрасни. <br /><br />Прекарах петък, събота и неделя в работа. Отказах на две покани за излизане, на едната за трети пореден път. В неделя вечер не си легнах, а в понеделник там счупеното колело и прочее поезия. Това по два предмета от общо шест. По първия така и не получих работеща еднофамилна къща, колкото и да я мъчих. По втория получих строго мъмрене и неодобрение на това, което бях мъчила цялата нощ. Наново, колежке. За трети път.<br /><br />Нямам сила вече.<br />Днес просто не отидох. <br />Понеделникът ме размазва, помниш оная карикатура с Гарфийлд. И колкото и да искам да се вдигна след това и да работя за вторника, срядата и четвъртъка, трудно подчинявам останките си от сила и спокойствие за тази цел. <br /><br />Не мисля, че светът е срещу мен. Всичко, което ми се случва, е или пряк резултат от моите действия, или може да се поправи с тях, стига да запазя спокойствие. Просто ми се изплъзва организацията напоследък. <br /><br />Избрала съм да се посветя на нещо. Трябва да работя по-сериозно, да проучвам нещата, които не знам, вместо да лягам по гръб и да ритам в безсилие. Трябва да запазя личността си и това, че съм човек. И да запазя приятелите, колкото са останали.<br /><br />Никой не каза, че е лесно, никой не предупреди, че може да е толкова трудно.<br />И че няма как да се върнеш в началото.<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/8956441138363258645-3072776285167967569?l=dandelion-winery.blogspot.com' alt='' /></div>мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.com4tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-36974620380255220592010-03-09T00:10:00.002+02:002010-03-09T00:22:13.410+02:00<p>нямахме ток за няколко часа. лампата изгасна малко след като дочетох речта на Джон Голт, онази, към която самата Айн Ранд прави препратки в есетата си, онези седемдесетина страници, в които изразява идеята си.</p><p> а тя, идеята, е една и е простичка, ако искаш, можеш да си я прочетеш, може и други идеи да ти се вмъкнат в главата покрай нея и да предизвикат раждането на още идеи и мисли, не си ги пропъждай от съзнанието, ако обичаш, наистина е жизнено важно да мислиш.</p><p>нямахме ток. и изпрах дрехите, натрупали се от около седмица, на светлината на свещи, с водата, която благодарение на нечий труд достига до мен всеки ден, непрекъснато. както всичко около мен. ти имаш ли ток, щом четеш това? а топла вода, чорапи върху краката си, слушалки в ушите и телефон, и майка, която да те безпокои по него? и всичко това, защото някой някога е решил да ти ги даде, чорапите, интернета, топлата вода и битието като цяло. и това не те ли прави поне малко щастлив?</p><p></p><p>дочетох си книгата три часа по-късно, и накрая присъдих сълзите, които се стекоха по възглавницата, на умората в очите си. дочетох я и сега ще продължа със задачите, които след всеки прекрасно пропилян ден са се нструпали за една нощ, в която сънят ще е лукс, сънят ще е нежелан, защото има толкова много радост и грижи, толкова много битие около мен,</p><p></p><p>битие, гъсто, с нож да го режеш</p><p>и да го направиш на суши,</p><p>мънички хапчици от битие, подредени в чиния.</p><p></p><p>усмихни се, моля те. и продължи, аз лично имам нужда от теб. обади ми се и нека излезем, виелиците са прекрасни по това време на годината, основно защото не спират да те уверяват, че всъщност си жив.</p><p></p><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/8956441138363258645-3697462038025522059?l=dandelion-winery.blogspot.com' alt='' /></div>мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-48591672540695989062010-02-19T10:46:00.004+02:002010-02-19T10:58:19.058+02:00петък<br />с лекция посредата, както в средата<br />на ябълката, която държа,<br />има семенца, защитени от онова, по-твърдото<br />които хем я осмислят, хем, ако искаш да ти е хубаво,<br />обикаляш със зъби и после изхвърляш<br />петъците са по-хубави без семки,<br />в кошницата на колелото слънце и вода,<br />в ушите музика<br />въздухът - с нож да го режеш, обещава ти прелестта на събота и неделя<br />обещава ти захарен памук<br />обещава ти ябълка, потопена в яркочервена захар,<br />попила във всички срезове на повърхността й,<br />вбетонирала червеите, обричайки ги<br />на бавна смърт от преяждане<br />на бърза смърт от изяждане<br />и на полукарамелен ковчег<br /><br /><input id="gwProxy" type="hidden"><!--Session data--><input onclick="jsCall();" id="jsProxy" type="hidden"><div id="refHTML"></div><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/8956441138363258645-4859167254069598906?l=dandelion-winery.blogspot.com' alt='' /></div>мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-55444523955903006512010-01-23T08:56:00.003+02:002010-01-23T09:46:29.066+02:00понякога, само понякога се учудвам на безброй многото неща, които не съм забелязвала, скрити от по-силните и по-крещящите от тях. сутринта с черен чай е една от тях. също така тихото щастие, че си жив, и не само това, ами и можеш да постигнеш всичко, всичко! досега неудобството и страха от неяснотата винаги са скривали щастието на това да се спуснеш по заешката дупка надолу, надолу, само не знам<br />защо още ми е толкова комфортно в планове и стремления, потъвам в тях като кротък деветдесетарски удавник, меко и безвъзвратно. не са ли планове? надежди ли са? няма значение. родиха се наскоро, след като открих, че няма нужда да бъдеш нещастен. няма и смисъл да бъдеш щастлив де, но ако изходим от цялостното безмислие на битието, това прави щастието по-скоро жизнеутвърждаващо. и прекрасно.<br />прекрасно е да се будиш сутрин и да се усмихваш, (нежели да целуваш бавно нечий гръб), прекрасно е да помпиш гумите на колелото и да чувстваш въздуха на студения ден. прекрасно е кожата на лицето ти да измръзва и чак да щипе и е прекрасно, когато паркираш и усетиш топлината на чая да се движи из теб.<br />прекрасно е да откриваш, че всъщност учиш нещо интересно, и това парадоксално откритие да се случи по време на сесия. и е прекрасно да се впуснеш в една книга както ти се иска да се впуснеш в едно влюбване, бавно и безвъзвратно, с паднала челюст и възли от чаршафи около себе си. и е прекрасно, когато ти свършат паричките за Айн Ранд, в интерес на гореспоменатата сесия.<br />и е прекрасно, когато умееш нещо, каквото и да е, и самото ти умение ти доставя удоволствието да движиш ръцете си, сякаш си роден да го правиш, и продукта на съответната дейност да се излива съвършен в своята цлелсъобразност, млъкни, Айн!,<br /><br /><span style="font-style: italic;">ще ми се да мога</span>, завършвам това изречение с милиони краища, всичките желани. <span style="font-style: italic;">ще ми се да почна</span>, това изречение го употребявам отскоро като продължение на предното. намалявам си мрънкането за сметка на действането, и не, все още не се усеща за непредубедения наблюдател. усеща се за мен, и е радикална промяна. поела съм по един път, който мога и да не извървя, но спомни си онова за пътешествието и дестинацията.<br /><br />и между историята на парковете ми се промъкват глави от Гор Видал, Силвето беше казала, че ще ми хареса, и е предположила правилно, само дето ми трябваше малко време, за да го оценя. сега ми влиза много добре, малко общообразователен пълнеж за ямите в историко-философското ми образование, облечен във формата на роман.<br /><br />и ако преди (ох, добре де, и все още) осъзнаването на океана от незнание, увеличаващ се безмерно с всеки научен от мен факт ме ужасяваше, сега я има и мотивацията да го изгреба със ситото на своето познание, смело намерение, но не е ли бил и Колумб смел при еднакво големи шансове за успех?<br /><br />и между другото, блогът на архитекта планира да се завърне.<br /><br /><input id="gwProxy" type="hidden"><!--Session data--><input onclick="jsCall();" id="jsProxy" type="hidden"><div id="refHTML"></div><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/8956441138363258645-5544452395590300651?l=dandelion-winery.blogspot.com' alt='' /></div>мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.com4tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-66589042876323177322009-12-31T23:33:00.002+02:002009-12-31T23:41:37.386+02:00blue days all of them gone<br />nothing but blue skies from now on<br /><br />специално за макс<br />който не трябва да знае<br />кой е и накъде отива<br />за да бъде толкова усмихнат, колкото<br />аз съм го виждала да бъде<br /><br />за мен, за да знам<br />че семейството е състояние на духа<br />топос в ума<br />а домът е мястото, в което спиш и акаш.<br />толкова.<br /><br />синьо небе<br />за разпяване сутрин под душа<br />да пуснеш деня си през дробовете<br />не като дим, а като тонове<br />като промушена през усмивка несигурност<br /><br />нека само сме здрави, моля се.<br />нека сме всички, не тук,<br />някъде просто да бъдем<br />нека бъдем.<br /><br />а ако може, да бъдем щастливи.<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/8956441138363258645-6658904287632317732?l=dandelion-winery.blogspot.com' alt='' /></div>мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-19909264489878968642009-12-29T03:25:00.005+02:002009-12-29T03:33:47.200+02:00<a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://1.bp.blogspot.com/_p6x0PJDI8EQ/SzlcS5PatSI/AAAAAAAAAuA/kCLqux0tFdA/s1600-h/desktop.bmp"><img style="margin: 0pt 10px 10px 0pt; float: left; cursor: pointer; width: 400px; height: 223px;" src="http://1.bp.blogspot.com/_p6x0PJDI8EQ/SzlcS5PatSI/AAAAAAAAAuA/kCLqux0tFdA/s400/desktop.bmp" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5420465106189989154" border="0" /></a><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br />когато е готово,<br />не мога да се спра, отварям файла пак и пак,<br />и наблюдавам, гледам го в различни формати<br />цветно и черно-бяло<br />когато е готово, въздъхвам и пуша,<br />отварям вратата само за да надникна,<br />колко се радвам, когато е готово<br />камъкът - горе - застопорен<br />още малко време преди да захвана следващия,<br />радвам се, когато е готово.<br /><br />всяка година повтарям процедурата.<br />когато е почти готова<br />увеличавам моментите гледане, съзерцавам и обмислям, тук всяка мазка тежи хиляда пъти повече,<br />наблюдавам и променям бавно, бавно, докато в един момент<br />не помисля, че е<br />свършила,<br />не затворя капака, бавно<br />само дето преди да захвана следващата,<br />повдигам и надничам, толкова се радвам, когато е готова<br />не идеална,<br />толкова готова, колкото съм аз<br />тук и сега<br />мое малко отражение, капсула на времето<br />радвам се толкова много, когато е готова.<br /><br /><br /><input id="gwProxy" type="hidden"><!--Session data--><input onclick="jsCall();" id="jsProxy" type="hidden"><div id="refHTML"></div><input id="gwProxy" type="hidden"><!--Session data--><input onclick="jsCall();" id="jsProxy" type="hidden"><div id="refHTML"></div><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/8956441138363258645-1990926448987896864?l=dandelion-winery.blogspot.com' alt='' /></div>мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-83392241537151837682009-11-28T21:54:00.002+02:002009-11-28T22:12:47.403+02:00when something is broken, and you try to fix it,<br />trying to repair it, any way you can<br /><br />поемам си дъх през уикендите. наспивам уморените си очи, подреждам болящите прешлени в строен ред, и мислите си подреждам една подир друга, докато ме отведат далеч, далеч. поемам си дъх, наблюдавам земята как бавно се върти и как бавно се омотава в своята пелена от нощ, бавно, почти безучастно заспиват последните птици, глава под крилото, и съвсем полека уличните кучета излизат от скривалищата и засилват лая си. аз дишам, кълбета от тютюнев дим около мен, ръката ми бавно гали листа, чертеж е, но го усещам рисунка, усещам задача, която да реша красиво днес, без да бързам. задача със сутрешното кафе, задача да мисля в метрото, докато пробивам черните отражения с погледа си, стената от безразличие, по която избирам да не се плъзна. почивам си през уикендите. наспивам се и успявам да видя, които обичам, поработвам малко, докато болката в гърба е все още приятна, после дълъг топъл чай и цигара, подреждам си мислите. подреждам дома, в който живеят, преглъщам си чувствата или ги предъвквам като последното коклаче в купичка супа. дишам. издишам. изпуквам си гръбнака, малко йога, след това пак чертежа. галя го с молив, облизвам го с гумичка, обичам тази, бавната работа на ръка. обичам да виждам, което работя, да докосвам всяка линия. бих рисувала, но не го правя, правя го. рисувам с всяка стъпка, рисувайки, попарвам чаените листенца и си рисувам облаци мисли с парата от чая. рисувам наум срещи, приятели. рисувам те утре, събуден до мен и рисувам топлината, която излъчват телата ни рано сутрин, рисувам юргана над нашите същности, боа-глътнала-слон. и рисувам измислици по гърба ти, разказвам ти приказка, и когато заспиш, ставам тихо и отивам да си погаля листа. галя го бавно с молива, вниквам в чертите и внимателно ги спирам, преди да са станали твърде своеволни. поемам си дъх през уикендите. вдишвам. издишвам. обичам те. или просто обичам.<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/8956441138363258645-8339224153715183768?l=dandelion-winery.blogspot.com' alt='' /></div>мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-17841769814421090652009-11-25T22:52:00.001+02:002009-11-25T22:52:29.375+02:00това, което ти убягва, е че съм способна сама да те смъкна оттам. достатъчно силна съм, за да занеса всеки камък от олтара ти обратно долу. няма да те убивам с тях. ще поставя всеки, откъдето съм го взела, в меките вдлъбнатини на земята. има ли вятър, който да ги заличи?<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/8956441138363258645-1784176981442109065?l=dandelion-winery.blogspot.com' alt='' /></div>мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-63246813909786159102009-11-19T02:17:00.001+02:002009-11-19T02:18:34.383+02:00бих издигнал пирамида в твоя чест,<br />само за да премълчавам името ти<br />мъкнейки нагоре всеки камък<br /><br /><br />искам да направя<br />от остаряването приказка<br />в мащаб едно към едно<br />всеки ден ще ти разказвам по един<br />нов сребрист косъм<br /><br /><br />следобедът минава бавно, сенките<br />на двора се превръщат във часовник<br />мойта - куквица, все се олюлява,<br />твойта сигурно гнезди наблизо.<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/8956441138363258645-6324681390978615910?l=dandelion-winery.blogspot.com' alt='' /></div>мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-64834272023447919992009-10-10T23:17:00.002+02:002009-10-11T00:42:34.660+02:00песните се променят, песните се връщат<br />а си ги пуснал да си отидат толкова отдавна<br />линк, пуснат в нечия поща и дългото търсене<br />на файла със запис, същата жива версия от същата година,<br />а не може ли просто<br />да увиеш латерната в амбалажна хартия<br />и да изпишеш<br />с калиграфия буквите на адреса отгоре й<br />същият адрес, където би могъл да намериш<br />човек, скрит зад два слоя врати и един плосък екран на устройство,<br />да го подхванеш през китката и да го изведеш навън<br />да му се вмъкнеш в ушите със същата тая песен<br />човече, откога не си пял<br />и защо не си пееш<br />всяка сутрин в банята, след дефекация и по време на душ,<br />вървейки към спирката, в автобуса защо не си пееш<br />защо не си пееш на упражнения, и с обяда защо не си пееш<br />и защо не изкарваш цигарения дим с акорди<br />от дробовете си и защо не си лягаш<br />с песен между ушите вместо с човек<br />който си пуснал да си отиде отдавна,<br />и случайно засичаш на произволен тротоар<br />не са се променили много,<br />тротоарът, песента и човека,<br />но срещането им на едно място някак те хваща<br />червенината на есенните листа изведнъж става натрапчива<br />взимаш ги в джоба, малки трохи от тъга, скрити за зимата.<br /><br /><a href="http://www.youtube.com/watch?v=n2s2tPORlW4&amp;feature=related">песента.</a><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/8956441138363258645-6483427202344791999?l=dandelion-winery.blogspot.com' alt='' /></div>мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-55344492654991544372009-10-04T20:30:00.006+02:002009-10-05T00:25:42.288+02:00като завали, и се прибираме.<br />свиваме се в топли пуловери, поливаме премръзналите си вътрешности с чай и мляко. по стъклата се стича обратно изпарилото се от топлите чаши, а небесата плачат, плачат.<br />като завали, и се прибираме, разделени от масичка в чайната си комуникираме с димни сигнали, капаците на чайниците тракат в такт, като ченетата на бабите пред входа август вечер. няма ги бабите, прибрали са се, защото вали.<br />вали вече трети ден, и земята е прогизнал вестник в локва, давещ се в собственото си мастило, вали толкова, че сигурно влагата се е просмукала в китай и оризищата им преливат, и малките китайчета са се свили зад прозорците на жилищата си и чакат, всеки момент и техните небеса ще се разплачат, и могат да усетят буцата в небесното им гърло, ако само се протегнат.<br />прибираме се, когато завали. влагата пробужда оня, тайния ген на домолюбеца, изведнъж всичките пролети в родния ти град дъждовни капки се протягат и протягат като излезли от дланите на спайдърмен и те обвиват и те дърпат, дърпат те към онази печка и онова легло, които си забравил, че си имал. забиваш пети в асфалта, няма да се дадеш и този път.<br />и на път към печката и леглото, за които никога няма да значиш нищо, минаваш и купуваш своята алюзия за дом, пудинг в пликче и кутия мляко, не намираш само онова, което баба ти е добавяла, за да завърши своята магия. няма го, не са зареждали, и няма и да има. баба ти я няма също, прекалено си голям за историята с фермата, в която заживяха кучето и котката ти, новата есхатология е истинска като самия теб, истинска като рекламните паузи, които си оставил да определят контура, в който да излееш своята пихтия от същност. няма изток от рая, и рай няма.<br />няма го и оня вкус на кремчето от тринайсет стотинки, отдавна вече в захарния комбинат не се продават вафлени изрезки, и дъвките идеал ги няма. и го няма смисълът да се прибираш към едно детство, което се е измъкнало по терлици някъде между първата ти цигара и първия ти секс.<br />голям си вече. голям за да те погали майка ти преди заспиване, голям за катерене по съседския орех, голям за рани по краката всяко лято, голям за стаята, която те приютява вечер, голям за приятелите си и за онази връзка, от която за пореден месец не успяваш да излезеш, май и за себе си си прекалено голям,<br />пукаш се по шевовете, избухваш,<br />а ако само можеше да се върнеш в страната, където филията с лютеница беше обяд, хлапето от четвъртия вечен приятел, идеалният мъж съществуваше и прозорецът му се виждаше, ако само малко се наведеш от този на кухнята,<br />в света, където вместо дни се изреждаха вечности,<br />особено, когато вали.<br />и ако само можеше дъждовете да не изтриват тебешира от асфалта пред вкъщи и ако само можеше тромавите ти обувки да се поберат в квадратчетата на дамата и да доскачаш дотам, докъдето пише<br />небе<br />така че когато се заронят капките, да прескочиш направо на прага и да отвориш вратата,<br />защото всички се прибираме, когато завали.<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/8956441138363258645-5534449265499154437?l=dandelion-winery.blogspot.com' alt='' /></div>мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-64337617101425894352009-09-14T08:14:00.008+02:002009-09-14T09:44:27.934+02:00иска ми се да ти го кажа. или да седна и да го напиша, и то да достигне до теб, да се смеси с кафето ти тази сутрин, или да се плъзне по бирената река в гърлото ти и да ти сграби стомаха, да го стопли някак. иска ми се да седна и всичката опитност, която се е натрупала в мен от последния път, когато ти писах, да се излее ей така - просто и свързано, преливайки от едно изречение в друго, повеждайки те по моите стъпки в едно пътешествие. ей така, без да го скривам с метафори, без да отнемам препинателните му знаци, без да начупвам гръбнака му със смяната на редове, за да го смеля на хапки, удобни за гълтане. текстът - октопод, който да изядеш наведнъж, много отпуснат, за да не слепне за гърлото ти и да не те задуши.<br /><br />а аз много пораснах това лято, не защото ми се случиха животопроменящи и големи неща. просто започнах да ги чувам и виждам, нещата, и да ги мисля. обичах, когато Бистра пишеше за детското възприемане на света. ей така, да си оставиш очите, ушите и ръцете разтворени, и да позволиш на света да ти се случи. да го оставиш да те впечатли, да те помете от краката ти. и да те остави безмълвен.<br /><br />разбрах, че хората са различни. че възприемат света по различен начин, впечатляват ги различни събития и се влюбват в различни хора. а всъщност се стремят към едно и също, просто езиците им се различават. проклет да си, вавилоне. всъщност се стремят към любов, щастие, и към това да станат по-добри.<br /><br />разбрах, че дефинициите за добро се различават, може би заради езиците. с майка ми нарекохме това, към което се стремим, истина. може би знание. като помисля - дори може и бог. тя твърди, че най-краткият път към него е любовта. аз съм за разума. казах ли, че хората се различават? а че се стремят към едно и също. бог - да бъдеш бог - да бъдеш добър във всичко. не може да има двама богове, противоречи на самата идея за абсолюта. абсолют значи всичко, в него няма липси. не можеш да го разделиш на две.<br /><br />едно време решавах задачи по математика. между числата, реалните, съществуват сравнения и действия. между множествата от числа също. не можеш да приравниш две множества, но можеш да докажеш, че са равномощни, като съпоставиш точно по един елемент от всяко и като предоставиш правило, по което от единия елемент да получаваш другия. (едно време ли казах? беше отдавна.) можеш да съпоставиш две очевидно различни мноества, и те да се окажат равномощни. това на целите и това на естествените числа? на целите и на реалните? а можеш ли да разделиш бог? да имаш две равномощни множества, всяко от които да съдържа всички елементи. те не са равномощни, те съвпадат.<br /><br />това лято мислих за миналото си. сетих се за олимпиадите, за това че някога се занимавах със задачи. някога пишех, и харесвах есетата си. сега като ги прочета, не мога да се позная. не ги харесвам вече. прекалено са насочени към някаква абсолютна, еднозначна, доказуема истина. много са нападателни, много многознайни. а истината е всичко, или по-скоро тази част от всичко, към която те тегли сърцето, не хладния разум. (споменах ли, че за майка ми пътят към истината е любовта? аз май подкрепях разума?) една субективна, абсурдна и недоказуема твоя си истина.<br /><br />сетих се за словосътворяването. веднъж, толкова отдавна, че чак още си говорех с теб, си говорих с теб за силата на значението на една дума. как ако си положиш свой термин, намаляваш многозначността на думата за сметка на силата на смисъла й. и в един момент стигаш до абсолютен език, в който всяка дума тежи толкова много, че само изричането й причинява битие, гъста и осезаема материя. като в оная легенда за добрия старец, който бил словосътворил света.<br /><br />/все пак убеден ли си в обективната истина? а в субективната?<br /><br />а от няколко дни ми се пише неустоимо. по-силно от никотиновия глад, някакъв внезапен пристъп, който вяло лекувам с гризане на нокти и зарейване на поглед в небитието. пише ми се, за преживяното, за светогледа ми, за архитектура ми се пише. едно време четях и пишех, решавах задачи и рисувах. сега съм предала всички свои ресурси на университета, завръщам се изцедена вечер и увисвам над вечерята си, сама върху бюрото. говорихме си веднъж с една колежка как всеки от нас преди в живота си е имал нещо творческо, хоби или поне интерес, а сега виас ни е изсмукал, паяк и вътрешността на муха, и остават някакви кухи и самоходни черупки, като в треторазряден зомби филм. прекарах два месеца да реабилитирам от предните два в сесия. бях писала и рисувала толкова много, че ръката ми отказваше да държи писец, бях прочела и конспектирала толкова ненужни неща, че трябваше да ги изтривам от съзнанието си с морски вълни и планинска мъгла, ония прегръщащи облаци. сега пак ми се пише, и само изчаквам да стигна отново до кутията си с бои, до следващото изцеждане.<br /><br />има нещо страхотно зареждащо в творческия процес, нещо прекрасно в самата несъзнателност, с която четката ти гали нужните места на листа без да засяга словесния център на мозъка ти. не си ословесяваш мислите, докато рисуваш. не зная дали същото се случва и когато пишеш, може би да, едни думи си идват при теб и ти ги подреждаш, поотупваш ги малко от ежедневното им, може би ги пренареждаш, но самата история те изненадва, докато излиза изпод ръцете ти, случва ти се, все едно гледаш хубав филм, от ония, на които не можеш да познаеш края. толкова рядко си способен да изненадаш самия себе си, нали уж се познаваш, пък и прекарваш доста време със самия себе си, да не говорим, че си почти склонен да предугаждаш действията си, даже понякога да ги контролираш. а творчеството е тера инкогнита.<br /><br />пише ми се. всъщност ми се правят и проекти, и ми се възражда идеята за блога на архитекта. и ми се работи. казват, че оная кучка с главно к била си отивала, но още дълго ще е трудно да си намериш работа в строителството. или в проектирането. понякога се псувам, че слушам преподавателите си, особено онези, които ни учат да мечтаем. аз мечтая да работя за човек, с който се разбирам, който също мисли мащабно и който изпипва детайлите в работата си. това почти мога да го постна в профила и да търся работа с него.<br /><br />ще ми се да повярвам, че ще ми се случи. ще ми се да продължавам да преследвам това, към което съм тръгнала, с началния хъс. ще ми се тази година да стана дори по-добра в работата си, за себе си, към близките си. ще ми се да си лягам вечер с усещането, че правя правилното нещо. че стоя зад всички решения, които съм направила. no regrets.<br /><br />а в момента? в момента си поставям цели, разумни, обосновани и постижими. и високи. в момента чета айн ранд. философката. в момента се чувствам у дома навсякъде, за целта намалих драстично земните си притежания. в момента изследвам постепенното влюбване, след като за внезапното опитно доказах, че не работи. в момента си избирам ценности, според които да подредя живота си. в момента не правя планове, по-дългосрочни от седмица. дългосрочните цели са посока, в която тези планове се развиват. в момента се опитвам да се изненадвам колкото се може повече. в момента изчиствам презумпциите, които са ме движили. в момента се изчиствам от съжаленията си. и от техните последици.<br />в момента избирам посока.<br /><br />просто си мислех, че искаш да знаеш.<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/8956441138363258645-6433761710142589435?l=dandelion-winery.blogspot.com' alt='' /></div>мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-84729301539400180212009-09-08T20:34:00.003+02:002009-10-29T22:06:19.446+02:00задавам си, всъщност май дори не ги задавам, а просто поставям<br />определени думи в определена последователност и анализирам<br />полученото<br />както брат ми нарязва мишите мозъци на филийки и снима, и събира<br />снимките,<br />и анализирам поредици от петна върху листи, колко красива<br />може да стане всъщност гибелта на една мишка<br />(само не забравяй когато вече започне да я боли, да й сложиш<br />парацетамол в храната,<br />изкуството всъщност няма отношение към жертвите<br />те почти доброволно са се промушили през някаква бленда,<br />преобърнали са си образа и наблюдават, имат ли жертвите някакви симпатии<br />към изкуството?)<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/8956441138363258645-8472930153940018021?l=dandelion-winery.blogspot.com' alt='' /></div>мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-58082370845823341132009-08-26T14:14:00.001+02:002009-08-26T14:15:44.801+02:00<span style="font-family:Georgia;font-size:100%;"> а ние с тебе ще живееме вечно, ще умрем на двайсет и прекрасно размазаните ни тела ще попиват звездите и ще плуват в едно топло море, ще живеем като новите дробове на стари алкохолици и като нови сърца ще живеем, осъждайки новите собственици на стария грях да желаят смъртта си, и ще умираме, пак едва навършили двайсет.<br /></span><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/8956441138363258645-5808237084582334113?l=dandelion-winery.blogspot.com' alt='' /></div>мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-29528021482054198572009-08-10T19:54:00.003+03:002009-10-29T22:06:58.075+02:00на сянка, встрани от Невски,<br />слънцето, преминало през клоните<br />плете дантели<br />вплита се само и се простира<br />върху дантелите на бабите<br />върху плетеницата от бръчки се закача<br />пролазва под разноцветните щипки<br />и гъделичка вятъра с крайчеца си,<br />танцува,<br />по раменете ти танцува<br />и ти танцуваш,<br />крайчето креда и ръката ти<br />се вплитат в танго върху листа<br /><br />лято е<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/8956441138363258645-2952802148205419857?l=dandelion-winery.blogspot.com' alt='' /></div>мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-72028662397538389782009-08-06T23:09:00.002+03:002009-08-07T00:05:13.342+03:00какво се случва през лятото, не зная<br />то е като да паднеш с гърба напред, като дъска, в нещо топло и лепкаво, и безкрайно успокояващо. като да почувстваш пипалата, обхващащи твоите крайници, и да не им се противопоставиш.<br />то е като малък разговор, като две бири с мента и знания за вселената, които никога не би получил в писмен вид.<br />знанието, неприсъщо на трезвените.<br />лятото, то е като началата на разкази, всеки ден - различна история, предполагам, че се спъваш в тях или просто ти се завират в сандалите като камъчета, и за да излязат оттам, трябва да повлекат след себе си цяло повествование.<br />лятото - работилница за писатели,<br />за поети и за китари,<br />извива дъсчиците в деки за цигулки,<br />житата, през които бягам, издират прагчета в краката ми,<br />за да свири по тях вятърът<br />акорди.<br />трябва ли му слух<br />или по-скоро е нужна тишина,<br />малко вслушване, съвсем малко, в това, което той не би изрекъл трезв,<br />защото е поезия, от тази в мига преди разсъмване<br />от тази, оплетена в прангата на съзнанието,<br />спъната като коня, пасящ на гробището<br />като живот след смъртта<br />като любов по време на холера<br />само без трагизма на оксиморонните<br />завършеци<br />всъщност без завършеци изобщо,<br />само така мога да се отпусна така назад, без да гледам,<br />без надежда в ръката, която ще подхване кръста ми,<br />без очакване за удар, без<br />да усетя вятъра в косите си без<br />да се уплаша<br />и само ще дишам<br />и всеки дъх ще се обръща в молитва<br />към онова, от което не очаквам прошка<br />към онова, от което идва радостта ми<br />и само ще вдишвам,<br />вдишвам<br />вдишвам<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/8956441138363258645-7202866239753838978?l=dandelion-winery.blogspot.com' alt='' /></div>мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-56364942519290771382009-08-02T00:30:00.002+03:002009-08-02T01:23:23.765+03:00разтапям се<br />ефервесцентната ми същност се превръща в газ и отлита от мен, идеално кръгла,<br />олеквам с по едно балонче от тежестта си<br />с всеки дъх,<br />препъвам се в тежките си обувки,<br />а краищата на плитките ми се поклащат от въздуха,<br />отнасящ части от мен.<br />разтапям се<br />и напускам обвивката си<br />като изтърван сладолед своята фунийка<br />и попивам в асфалта<br />разтапям се, стъпалата ми се разтичат и по тях полепва<br />целият прах на дългото безвалежно лято<br />разтапям се, стопената ми същност поема слънцето от лятото<br />и го консервира<br />разтапям се, отказвам се от формата си<br />или ме е страх да я заема, категоричност се изисква<br />изискват се топки да застана и изкрещя,<br />да, аз, така.<br />тук, сега и така.<br />разтапям се,<br />топка от сладолед върху жежкия път,<br />пътя нанякъде.<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/8956441138363258645-5636494251929077138?l=dandelion-winery.blogspot.com' alt='' /></div>мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-77775784982951605622009-06-07T21:52:00.003+03:002009-06-07T21:59:51.027+03:00"Случва се декорите да се сгромолясат. Ставане, трамвай, четири часа в канцеларията или в завода, обед, трамвай, четири часа работа, вечеря, сън и понеделник,вторник, сряда, четвъртък, петък и събота все в същия ритъм, по този път се върви лесно повечето време. Само че един ден изниква първото "защо" и всичко започва в тази умора, примесена с учудване. "Започва" - това е важно. Умората е краят на действията на един машинален живот, но тя възвестява в същото време раздвижването на съзнанието. тя го пробужда и предизвиква онова, което става по-нататък. По-нататък идва несъзнателното връщане към веригата или настъпва окончателното пробуждане. В края на пробуждането с време се достига до последицата: самоубийство или възстановяване. Умората съдържа в себе си нещо противно. От това заключавам, че тя си струва вниманието. "<br /><br /><br />[Камю]<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/8956441138363258645-7777578498295160562?l=dandelion-winery.blogspot.com' alt='' /></div>мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-52881640466697696862009-05-15T21:34:00.003+03:002009-05-15T21:43:04.417+03:00измивах те от устата си с четка и паста<br />сега просто паля цигара<br />пораснала ли съм , ако все още те вкусвам<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/8956441138363258645-5288164046669769686?l=dandelion-winery.blogspot.com' alt='' /></div>мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-53102071456428482032009-05-10T23:03:00.003+03:002009-05-10T23:12:52.446+03:00ще те натисна толкова категорично<br />като изпушен фас върху стъклото<br />на пепелник<br />ще те засмуча силно<br />като последна дръпка<br />докато размишлявам над вселената<br />ще те захапя тъй, че ще пробия<br />плътта ти, костите, дори стената<br />която те предпазва от разпадане<br />на всичките ти подопечни молекули<br />ще вкопча нокти в теб като във миг безвремие,<br />мига преди да преоткрия подчинението си<br />на гравитацията<br />и ще те разпъна<br />като пророк и юда, цяр за греховете ми,<br />които с теб възнамерявам да извърша<br />ще дърпам силно, докато започнат<br />частиците ти да изгарят, и тогава<br />ще духна, за да може пепелта им<br />спокойно да поеме според вятъра<br />ще те размажа на стената, и останките<br />от теб ще смуча с хъс на богомолка<br />ще се оближа, ще оправя дрехите си<br />и ще си тръгна, без да те погледна.<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/8956441138363258645-5310207145642848203?l=dandelion-winery.blogspot.com' alt='' /></div>мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-17549678421249499952009-05-06T00:00:00.001+03:002009-05-06T00:03:29.658+03:00и тук, малко с или без връзка, нещо старо, което намерих.<br /><br />Големите екзистенциални неориентираности. Приземяват се понякога в дните ти, прекарват седмици, опипвайки почвата, опознавайки навиците ти, приятелите, бирите, образованието. Намират слабостите, ограждат с фосфоресциращ спрей, картографират. Прекарват седмици, планирайки десанта си, флагчета по карти в тайния им щаб. Докато една хубава сутрин, отмятайки заровилите те парашутчета от денят Д, си задаваш отговора, какво, по дяволите, да правя с живота си.<br /><br />И всичкото това е обикновено поносимо, погребимо под облаците на час пик, под дневните грижи на малките хора, под неспирния бяг към следващото. Всичко това е напълно поносимо винаги, освен в дъждовен неделен следобед.<br /><br />Лятото, приятелю, лятото е един такъв следобед, забравил да си тръгне.<br /><br />И би било толкова полесно, ако само ти беше някой друг. Да пишеш като него, в онзи премерено конкретен стил, да чукаш хубавата му приятелка в шибания протяжен следобед. Ако ги изтървеш всичките (следобеди и жени), остават ти старостта и съветите и убеждението, че знаеш най-добре. Всичко. Ако бях [постави име], щях. Остава ти условното наклонение, трети кондиционал, неизпълнимо условие в минало или настояще.<br /><br />А страхливото божество си седи в една кашпа и духа калинки.<br /><br />Толкова много работа, то седи и планира и вижда светове, чакащи да бъдат сътворени. Словото вече напира в неговото гърло със страшна сила. Страшна, страхът се е загнездил в ставите като ревматизъм, в стомаха като язва и държи и не пуска. Ами ако не е съвършен, словосътвореният свят? Как и защо, толкова отговорна задача, аз, моето его, непосилно да понесе тежестта на самото себе си, изведнъж трябва да се справи с абсолютния свръхаз. Словосътворяване, толкова отговорна, толкова страшна задача. Думите напират, глътка бира и цигарен дим, за да ги промие надолу по гръкляна. Стойте си там, светът е страшно място за словосътворяване. Особено пък насила.<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/8956441138363258645-1754967842124949995?l=dandelion-winery.blogspot.com' alt='' /></div>мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-80768549792945210272009-05-05T23:29:00.000+03:002009-05-05T23:30:06.208+03:00компенсирам недостиги:<br />контузени крайници и осакатени души,<br />впрягам свръхаз към осъществяване<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/8956441138363258645-8076854979294521027?l=dandelion-winery.blogspot.com' alt='' /></div>мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-23614488301367182512009-05-05T23:27:00.001+03:002009-05-05T23:27:46.725+03:00домовете ми възлизат на един<br />там, където съм в момента<br />пресечница на тангентите/ на крайниците ми. чакра. лъжичка.<br />настояще.<br />бъещето е за тези, които не заят какво да правят със сега.<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/8956441138363258645-2361448830136718251?l=dandelion-winery.blogspot.com' alt='' /></div>мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-86662212088862897782009-05-05T22:52:00.009+03:002009-05-05T23:34:08.351+03:00<div style="text-align: right; font-style: italic;">както слепците виждат света, разделен на четири сетива<br />пространствени координати от звуци и вкусове и другите две<br />четири съвършени измерения на битие, компенсиращи петото<br />така мълчаливите пишат<br />слуги на перото с отрязани езици, за да не издадат тайната му<br />орални евнуси<br /></div><br />искам да притежавам думите ти<br />вместо смирено да ги разгледам в музея наред с останалите<br />заплатили билета за вход<br />в стая, чиито стени те събират<br />с подобните ти по стил<br /><br />а аз искам собственост<br />нека ги гледам само аз<br />ченгелчета и серифи, дири от тънкописец<br />същите, които едно време се влачеха по длани и лакти<br /><br />искам ти най-скъпото,<br />шерже-ла-фам от времето на самсон<br />или там чиято жена му отряза брадата<br />искам ти тайната, искам способността ти да впрягам<br />всичките светове, тичащи из главата ми, в думи<br />и да ора и ора редове от тетрадка<br />искам, което не мога<br />ева. пандора.<br />като че ли последното ребро е онова на изказаните словеса,<br />красиви и безметежни, и отлетели по вятъра<br />като хубостта на момиче<br /><br />жените не пишат. жените не могат да пишат.<br />жените превеждат своите океани от думи<br />на символен език, нищо повече<br />потоп върху разораната нива<br /><br />и всяко умение е компенсиран недостиг,<br />всяка пишеща е малко по-малко реален<br />облак от грим и празнодумие, изграден социален стереотип<br /><br />и всеки пишещ мълчи.<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/8956441138363258645-8666221208886289778?l=dandelion-winery.blogspot.com' alt='' /></div>мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-71469115050921355812009-04-25T00:18:00.003+03:002009-04-25T00:29:00.764+03:00малко се пие в тази държава.<br />защото всяко друго недоволство, което ще изкажа, граничи с мрънкане, с липса на воля за промяна, засяга субекти извън лирическия аз и евентуално тяхната воля за промяна, изобщо, усложнява се.<br />малко се пие в тази държава.<br />защото, пиейки повече, всеки би направил своето малко дело за общото добруване.<br />малко се пие в тази държава.<br />защото, ако аз, лично, пиех повече, нямаше да виждам бръчките и охлузванията на държавата, в която, ща - не ща, се помещавам. нямаше да ме боли толкова главата от удари в златната стена, в опит да я разбия.<br />дори щеше да ми се види симпатична стената, ако само пиех повече.<br />не, в тази държава наистина се пие твърде малко.<br />твърде малко пия лично аз.<br />ето ме, поемам своя дял от обществената отговорност и съм склонна да се променя.<br />ще пия повече.<br />малко, нелепо малко се пие в тази държава.<br /><br /><br />а всъщност ми откраднаха колелото.<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/8956441138363258645-7146911505092135581?l=dandelion-winery.blogspot.com' alt='' /></div>мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.com5tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-5982586707757706602009-04-22T22:48:00.003+02:002009-04-22T23:13:36.675+02:00ритуалът съм го повтаряла толкова много пъти, че се замислих чак когато<br />седнала пред клавиатурата, отпих глътка<br />слагам водата в джезвето, толкова е старо, майка ми си го е купила като студентка<br />за първи път си направих в гимназията<br />кафе<br />помня, че ме беше страх от газовия котлон и го палех с почитание и трепет всеки път<br />една лъжичка кафе на чаша, беше казала мама,<br />три пъти да кипне, само въртя копчето<br />прецеждам и пия бавно, още ме държи<br />седнах тази вечер и нямам спомен как съм го кипнала три пъти<br />наляла в чашата с маковете<br />спомних си само ямболски пейзажи<br />дърветата пред терасата на кухнята,<br />цонко и зелената ми порцеланова чаша с усмивка<br />всяка сутрин, пет години поред<br />с упоритостта на оная мърда, бутаща камъка<br />помня онова варненско лято, когато<br />продавах торти и в свободното време<br />четох кафка на плажа, последното приемете за топос<br />камю в тоалетната,<br />ницше под магазинския тезгях,<br />на гор видал още му чакам времето.<br />намерих си книгите, когато се прибрах в ямбол,<br />прахът им не беше бърсан от близо година, откакто ги изнесох от оня апартамент и после спасих от кашоните върху няколко лавици<br />моите книги, първите, които осъзнато си купих сама, вместо да задигна от библиотеката на нашите<br />реших тогава, малък двудневен катарзис,<br />реших, че четейки, че ще се науча да пиша добре<br />така и не ги прочетох всичките.<br />знаете ли какво си реших, че ще прочета първо?<br />митът за сизиф.<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/8956441138363258645-598258670775770660?l=dandelion-winery.blogspot.com' alt='' /></div>мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-60760697575591303532009-04-02T23:54:00.000+02:002009-04-02T23:55:28.804+02:00винаги ще е трудно.<br />винаги ще е преход.<br />винаги ще се чувствам изгубена.<br />винаги ще ме е страх да поема отговорността за себе си.<br />винаги ще бъда способна.<br />винаги ще бъда умна.<br />винаги ще мога.<br />винаги ще се опитвам.<br />винаги ще се движа нанякъде.<br />винаги ще градя своя дом в света.<br />никога няма да имам дом.<br />никога няма да се задоволя и спра.<br /><br />обещавам си.<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/8956441138363258645-6076069757559130353?l=dandelion-winery.blogspot.com' alt='' /></div>мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-24197023621586296892009-04-02T22:41:00.004+02:002009-04-02T23:55:06.819+02:00<a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://2.bp.blogspot.com/_p6x0PJDI8EQ/SdUp_OXmw1I/AAAAAAAAAlw/-58DxFv-K78/s1600-h/100_3590.jpg"><img style="margin: 0px auto 10px; display: block; text-align: center; cursor: pointer; width: 400px; height: 300px;" src="http://2.bp.blogspot.com/_p6x0PJDI8EQ/SdUp_OXmw1I/AAAAAAAAAlw/-58DxFv-K78/s400/100_3590.jpg" alt="" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5320204700973712210" border="0" /></a><br /><br />събудих се с усещянето, че съм се успала. всъщност се събудих с няколкото изречения, които не бях записала снощи, стискайки клипборда в скута си, заливаща се от смях, а може би беше от колата, и от готвенето, върнах се толкова назад.<br /><br />толкова много от творческото ти се освобождава, когато си щастлив. и в края на четирите си учебни дни тази седмица се чувствам пращяща от сили, рисува ми се, пише ми се, дори и за ми се чертаят ония скучни стълби по сградо. и ми се правят макети, и ми се ходи по планини, и ми се диша и крещи. а може би е от пролетта. и ми се подрежда дом, и ми се пребоядисва и променя, и ми се прибира у дома, салатата и музиката и татко, един от ония разговори за живота, толкова са дзен, равнопоставяйки темите си, еднакво важни са и дъждът, и образованието, и срещнатите на улицата познати, и принципите на вселената. а на двора ще вали, и ще мирише на мокра пръст и на чисто, и на хлад. ще седим и ще го слушаме, дъжда, а не телевизора. великден.<br /><br />толкова назад се върнах. явно ме гони носталгията, напоследък сънувам ямболски улици, и къщи. сънувам старото у нас, градинката зад блока, която с татко поддържахме, когато аз и брат ми бяхме съвсем малки. не знам дали аз му липсвам, но мен, честно казано, ме боли да не го виждам. всичкото. сънувам улиците, дупките им, магазините с пушещите продавачки, дърветата, пораснали с малко всеки път, когато се прибера. приятелите, пораснали с много. в училище съм вече непозната, точно както бяха за нас разните странници, влизащи в часовете на Цонко и поздравяващи го, странници, неловко усмихнати в старото училище както пред играчките в детската си стая, момчетата не плачат, нали.<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/8956441138363258645-2419702362158629689?l=dandelion-winery.blogspot.com' alt='' /></div>мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-19801598201712254142009-03-27T22:24:00.002+02:002009-03-27T23:49:53.225+02:00може би те срещам на улицата. поздравявам, или пък ти ме дръпваш за ръкава, не съм те видяла, пролетният въздух е пленил всяка частица от вниманието ми с всяка своя прашинка, с всяка торба, въртяща се около себе си. ще поговорим за проектите ми, за твоето учене. за общите познати, оженените и разделените. и за времето, трябва да се видим някой път, да, нека, хайде. никога повече, никога пълно. срещам те в училище, после на спирката. говоря си с теб по телефона от претъпкания трамвай, бутайки колелото нагоре по семинарията. как беше денят ти, излизам с тези и ще пием, не ме каниш, нямаме приказка с тези ти приятели. каниш ме на гости, поредното седмично пиене, новото ти общежитие, новото момиче на приятеля ти, стопа до някъде, бил е прекрасен, поканил си ме, аз уикендите работя, знаеш че работя през уикендите. на планина следващата седмица, върхове за катерене и китари, изпънали струните си, знаеш, че работя. и предният път е било хубаво, казваш. идваш ми ан гости в магазина понякога, запътен от а за б в интересния спин на живота си, как си, трябва някой път да се видим, наистина. новото ти гадже или бившето с новата си, пием, пък тя напуснала училище на шестнайсет и тръгнала по пътя, битническия, откога не сме се виждали с тебе, спрял си да учиш, казваш, квартирата е студена. пари до края на месеца няма. трябва по-често да се виждаме и да се заравяме с информация, наистина, кой с кого какво, кога е, кога ще. по-често трябва да го правим.<br /><br />честно ли?<br />писна ми.<br /> изгубила съм моменти и хора, и разговори, в които слушам повече, отколкото говоря. може би е от пролетта, но не помръдвам, собственият ми живот ми е скучен. чувствам се дърво без корен, без дом и семейство; всички са ми еднакво близки, еднакво далечни.<br />някой да подскочи и плесне с ръце,<br />събудете ме, моля.<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/8956441138363258645-1980159820171225414?l=dandelion-winery.blogspot.com' alt='' /></div>мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-3357097132741817402009-03-23T09:54:00.002+02:002009-03-23T10:33:25.437+02:00лъжеш ли ме, не мога да си обясня.<br />познавам ли те, попитах, и на протегнатата ръка ти си измисли име и увереност, с която сякаш цял живот си го предавал като отговор на тази ръка, протегната и искаща название. с втория ти дъх измежду кълбата цигарен дим се очертаха ръбовете на фабула, историята, свързваща хора и места, които сам не си видял, и заслужено завършваща с твоето появяване в света. вечно свързан с онова име, измисленото. тъжна и малко трогателна, цигари ли ще ми искаш или пари, или малко време и разбиране в застиналия следобед. защото, помни ми думите, всичко, с което някога си се занимавал, всичките ти цели и стремения, приятели и любови, всички истории, които някога си измислил и изпуснал извън себе си с дима, всичко губи смисъл, ако не притежаваш душевния покой да бъдеш сам със себе си в дъждовен неделен следобед.<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/8956441138363258645-335709713274181740?l=dandelion-winery.blogspot.com' alt='' /></div>мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-11087407749372185112009-03-22T00:29:00.002+02:002009-03-22T00:41:59.475+02:00а пък то е прекрасно. всичкото.<br />и изненадва с обективността си.<br />изненадана, откривам хората да дишат въздуха около мен<br />въздух от книги и творене, и музика<br />разпъват се, устните ми, и аз се усмихвам,<br />чух мама и видях кат, и не, няма да пия, болна съм<br />ще се завия в топлите чаршафи и ще чета въздуха, от който се нуждая<br />и всъщност е хубаво да искаш да заспиш<br />или си работил, или си болен,<br />и, завил се с умората си, оставаш без сънища,<br />всъщност сънувам само когато съм щастлива,<br />щастлива и отпочинала.<br />усмихвам се, притежавам ли щастието си<br /><br />питанка<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/8956441138363258645-1108740774937218511?l=dandelion-winery.blogspot.com' alt='' /></div>мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-11316779605767617922009-03-18T08:35:00.002+02:002009-03-18T09:12:13.658+02:00а пък навън е слънчево.<br />има нещо в посрещнатите изгреви, макар и зад пердето, макар и вниманието ми да си остана приклещено предимно от разноцветните линии по екрана. мисля си, че има и по-бърз и по-лесен начин, малко като Мечо Пух, само да спреше това постоянно блъскане на главата ми в стъпалата. сигурно има и по-бърз и по-лесен начин, такъв, който обикновено откривам пост фактум, пред завършения чертеж.<br /><br />няма обаче друг начин да се науча. трябва да се блъскам сама, да откривам хиляди пъти топлата вода, да изминавам дълги пътища, впоследствие разбирам - безполезни. така се уча, и следващия път, когато ми попадне подобна задача, ще поровя в ума си за по-адекватен начин. няма да е същият път, по който вече съм вървяла - но ще ползвам уменията си за ориентиране, за разчитане на пътните му знаци. и ще става малко по-бързо и по-лесно, така ще стигам малко по-далеч.<br /><br />предполагам, че така се е случило на баща ми - един от почти гениалните майстори, които познавам. каквото хване в ръцете си, успява да направи от него каквото е решил. и идеите му са толкова извън кутията, започва да майстори с идеята да направи нещо според неговата функция, без идея за конструкцията му. изследва как конструкциите работят, разбира точно къде и как трябва да подпре, да закрепи, къде да остави луфт за да започне нещото да работи. и то не е от някакво негово предварително знание, просто изследва и разбира работата си в процеса на извършването й. обожавам да го гледам как майстори. предполагам, че има бащи-художници, писатели и архитекти, труда на които е по-харесван, поне от по-голям кръг хора. в картина или разказ е някак много по-естествено да вложиш личното си, да изобретяваш неизмислени досега неща. и е много по-предсказуемо публиката да търси това новаторство точно там.<br /><br />падаме си малко техничари с баща ми. той - повече. след като имаш интерес към някаква област - било то изкуство, техника или наука, задълбаваш в нея, научаваш се да разбираш езика й, термините, получаваш познания за историята й, за направеното досега в тази област. почват да ти стават много по-ясни изразните й средства, да ги откриваш на много по-скришни места и да те впечатляват малко повече. така може да откриеш красота в рушащ се склад от соца, в линиите на далекопроводите, премостили полето, в това как някой самоук майстор е остъклил балкона на дома си или иззидал каменен дувар. а в дуварите колко красота има, да не ви разправям. в техниката виждам точно тектоничната, смислената красота - частите на машината са такива, че тя да върши своята функция - нито повече, нито по-малко.<br /><br />баща ми твърди, че и при човешкото тяло е същото - привлича ни тяло, което е способно да върши работата си - да тича, да се носи, набере, подскочи. ако тези движения са изпълняват редовно, тялото само се скулптурира, за да не си пречи - запазва си толкова маса, колкото му е нужна, там, където му трябва. пример за тектонична красота е тази на спортните гимнастици - спорт, където тялото се натоварва основно със собствената си тежест. примери за нетектонична красота има във всеки фитнес. тренираме тялото си с движения, вместо с тежести, и то се научава да бъде малко по-силно, по-гъвкаво, по-координирано, започва да върши ежедневните си движения по-лесно, по-бързо и по-точно.<br /><br />същото е и с ума. понякога допълнителната литература, която трябва да прочетеш, ти идва като прекаляване с тежести във фитнеса, и след това няколко дни реабилитираш от мускулната си треска. получава се едно ненавременно натоварване със знания, не според силите, с които разполагаш в момента. самостоятелното мислене, изследване и блъскане на главата в стъпалата никога не може да навреди - най-много да забави малко резултата от труда ти, но някой бърза ли изобщо? не отричам книгите, напротив. сама открих колко уморително е постоянното откривателство на топлата вода. добре е да се поучиш от опита на тези преди теб, просто това трябва да стане в момента, в който почувстваш нуждата от това, и до степен, до коятто чувстваш, че е подходящо за теб. нещо като бегачът, щом петте километра сутрин започнат да му стават малко и леко препятствие, нахлузва ластичните тежести. така тялото (умът) става малко по-силно, малко по-способно да се справя с реалните изпитания.<br /><br /><br />отдавна не бях писала толкова свързано... алекс :) ще оцени, предполагам, че е от книгата, която алекс ми подари (един друг алекс, алекс :Р), дзен и траляля мотоциклет. почти съм отвратена от липсата на абстракции и елитарно звучене в своите думи, блях.<br /><br />поздрави.<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/8956441138363258645-1131677960576761792?l=dandelion-winery.blogspot.com' alt='' /></div>мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-92021943250924809522009-03-16T21:27:00.003+02:002009-03-16T23:56:56.402+02:00искам да пиша<br />бях и се върнах, бях и съм и съществувам,<br />гъсто като рой пчели<br />бръмчащо и натрапчиво съществувам<br />искам да пиша<br />искам като алекс поне днес<br />да вкарам и книгата и саундтрака и целия си възторг<br />като се почне от шейсетте<br /><br />бащата на веселка<br />някъде през седемдесетте<br />хванал пътя, изгонен от своя баща<br />карал мотор<br />боядисвал си психиделичните тениски<br />с боя за яйца<br />слушал е старите рокаджии, и до днес ги харесва<br /><br />искам да пиша и, свързани, изреченията да отлитат изпод пръстите ми, както изплетените бримки на старите баби сякаш сами се подреждат в редове и редове и редове от поезия, две свивки, наддавка, няколкостъпен ямб<br /><br />наместо това друга история, татко ми, като бил студент, същите онези 1970-с, в същия този ВИАС, тогава с наскоро завършена сграда и общежития, в които и аз чат-пат сега се подвизавам, татко ми тогава навил баба да му купи мотоциклет, ЧеЗет, с уговорката сам да си плаща бензина. та татко се хванал да работи нощни смени в консервна фабрика някъде към гара искър. размазвал се от път, всяка сутрин снощен на лекции, от които проспивал половината, всяка вечер неговите колеги излизали, той открадвал по няколко часа сън, само за да отиде отново при консервите, в буквалния смисъл. издържал около година. не бях чувала тая история до тази зима, татко ми я разказа, докато чакахме мама в неговия Москвич. а тая зима всъщност за първи път с татко пихме ракия заедно, той си празнува петдесет и първия рожден ден, аз двайстия, поръчвам си овчарска салата с овчарска ракия, и си говорим за живота. преминаващите психолози са свободни да заподозрат фиксации на комплекси.<br /><br />искам да пиша в новата си стара къща, в ямбол доскоро нямах дом, а какво предстои, предвиждам такъв живот, че само си викам дано, дано-о, татко ремонтира старата кирпичена къща на дядови и искам интериора да е лудница, огромни хартиени лампиони и и стогодишно дюшеме, тапети от рисунки и празни златни рамки по тях, банята ще е гауди поне в мозайките, и текстил, текстил навсякъде, огромните ракли на баба ще изтупат съдържанието си от прахта и ще го постелят, да ми е мекичко, да ми е дом. и хасмата ще покрива двора, дълги следобеди с книги и чай с лед, много ясно, че няма да работя лятото, не и това лято, та то е прекрасно, за бога!<br /><br />толкова прекрасно, че ме засърбяват чак палците, като си помисля колко много стоп и колко ремонти и прелистени страници и написани думи и колко срещи и разговори колко мълчания колко скрити цигари в парка колко вечери с ром, почти пак като едно време, малко по-, много по-. лятото е вече на път, в нови платненки, от пазара, цената е толкова маловажна, важното е да са нови всяко лято, пружините вътре още да действат, за да си неуловим като момчетия в бяг.<br /><br />искам да пиша. иска ми се думите да се навързват, водни молекули в бяга на ручея, бяга на водопада върху тялото и настръхвам, настръхвам.<br /><br />искам да тръгна, още утре, още сега, искам път и вятър в косата<br /><br />и само като си помисля за цялата работа и безсъние и порязаности и рисунки и гума под ноктите и изтрити дънки в търкаляне и търкаляне на камък нагоре, и за наркотиците и усложненията, за всички мелодии, някои от тях изпявани, за всички макети, хвърлени в кофата, нещо като блога на мА в сакралното пожертване на труда на олтара на егото, за всичкото, което ме дели от моето лято,<br /><br />изправям се и крещя,<br /><br />давай, вселено, замери ме с него, дай ми го всикото, сега, сега<br />защото съм жива<br />колкото рояк с пчели<br />защото бръмча от сили и идеи и искам да ги направя всичките<br />сънят е химера, сънят е допълнение,<br />appendix 11, който никой не чете<br />а лятото ще дойде, без да го усетя,<br />ще ме връхлети и ще се затъркаля<br />златно и кръгло<br />като житената питка надолу по хълма,<br />като камъка на сизиф<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/8956441138363258645-9202194325092480952?l=dandelion-winery.blogspot.com' alt='' /></div>мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-25441929573467734572009-02-24T01:02:00.003+02:002009-02-24T01:21:57.124+02:00забравих как да пиша<br />моливът увисва в ръката ми като рудиментарен орган<br />клавиатурата се съпротивлява, завила се в уютен слой прах<br />прегръщам радиатора и се чувствам у дома.<br />думите не винаги са нужни, нито местата, които стоят зад тях.<br /><br /><br />дом.<br /><br />не бях спала в тази къща, не бях живяла тук и ето ме, втори ден, у дома с баба и е топло<br />къщата мирише на пране и може би на курабийки<br />водата се стича по стъклата на прозорците<br />както когато<br />свряна под душа, се опитвам да забравя<br />или да прибера в зелена бутилка<br />спомени за присъствия.<br />присъствия на самотници, на разминаващи се в дъжда пешеходци<br />с подгизнали кецове, шлепове в бурни води<br />пристаните се губят сред парата.<br />сенки на самотници, а какво става, когато напусна света и оставя<br />една своя андрогинна половинка да шляпа<br />в дъжда<br />крачка след крачка, следи от кръгове във водата,<br />има ли кой да й се обади, че вече ме няма<br />за да престане очакващо да заобикаля ъглите на сградите<br />чакайки да се разминем.<br />какво става, когато<br />всяка половинка от личност се губи в свят, прилежно оразмерен за по двама<br />легла-морета<br />в които опитите за сблъсък се размиват<br />във всеобхватния безкрай на чаршафите<br />размиват се<br />четири супени лъжици брашно във водата<br />брегът й не се вижда.<br />на умерена фурна<br />на бавен огън<br />се пекат<br />останки от андрогини<br />парата им се издига през процепите на фурната<br />прави няколко лупинга в изморения въздух<br />и залепва челото си за стъклото<br />бавно надолу<br />както когато се свличам под душа<br />за да те забравя.<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/8956441138363258645-2544192957346773457?l=dandelion-winery.blogspot.com' alt='' /></div>мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-16442393024623961492009-02-05T23:53:00.002+02:002009-02-06T00:29:09.228+02:00отново е онова време от годината, на личностните кризи и обещанията, на порпушването и тръгването нанякъде. и не, не съм направила нищо с косата си, освен че я сплетох днес и както всеки път, когато видя плитките си, си ги представям увити в хартия и ножицата, оръдието на убийството, да лежи мирно на тоалетката пред мен. би била окървавена, ако къдриците ми бяха огнени, това е само боя, боя по остриетата, гъст малинов сироп. а може би ми липсва онова точно общуване между момичето и неговото огледало, вглеждането, опознаването пора по пора, косъмче след косъмче, бавната любовна игра между гребена и линията, в която започва косата. липсва ми сладката тежест на плитките, сгънати в хартия, липсва ми лекотата на тялото ми в пролетния бяг, липсва ми въздух в този град, въздух и слънце. тръгвам. утре тръгвам, днес е за тих плач и ром, и цигара от цигара докато не заболи. забравила съм да пиша, да се вглеждам в себе си, в света през очите си. оставям си го да преминава като фон, като пейзаж покрай стъклата на автобуса и вече е утре. а нощта е дълга и толкова моя, мога да се напия с ром и да се гледам и гледам докато лицето ми не се превърне в група обеми, изрязани с нож, в сноп щрихи, подреждащи се един след друг върху листа, докато ръката ми се опитва да ги догони. цяла нощ, всички книги, които чакат да бъдат прочетени, всички листи хартия, неизписани, неизрисувани, всички неизпити мъки и цялата ми любов към света, моя свят. света в очите ми.<br /><br />защото аз го притежавам, света. осъзнавам това изведнъж, като инсайт, докато си вървя и слънцето като с клещи изкарва зъбите ми от прегръдката на плътта и ги моделира в усмивка. притежавам всяка шепа пръст, всеки бордюр с наркомани, всяко проходило дете във всеки парк и всяко листо и всеки лист, и всичко, което се пише и рисува, притежавам.моделирам моя свят с всяка глътка въздух, издишвам и ставам демиург и словото ми е ненужно, внимавам с въздишките все пак. човек е отговорен за своя свят.<br />днес го притежавам. утре тръгвам, свивам го във възела на кърпата си, и така, ще продавам частички от него за хляба си, ще го проигравам в залагания, ще очуквам ъгълчетата му, удряйки го в куфари и краища на пейки, ще му крещя, изгубила посоката си и ще се извинявам на останките му. утре. днес светът е мой, цял и непокътнат, гладък и лъскав като новоизсечена монета, като венците в устата на бебе към майчината гръд. моят собствен свят в черното на ириса ми, мой днес и тази нощ, само.<br />утре тръгвам.<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/8956441138363258645-1644239302462396149?l=dandelion-winery.blogspot.com' alt='' /></div>мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-49861516833742957262009-01-19T21:52:00.001+02:002009-01-19T21:53:33.631+02:00слънцето се потапя<br />бавно<br />става по става<br />в реки от мъгла<br />отърсва капчици от лъчите си<br />сгушва се в планината<br />аз в теб<br />захладнява вечер през май,<br />май че захладнява<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/8956441138363258645-4986151683374295726?l=dandelion-winery.blogspot.com' alt='' /></div>мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-3206569689038975422009-01-15T21:15:00.007+02:002009-01-15T22:18:16.227+02:00<div style="text-align: left;">понякога се чудя колко големи са разстоянията всъщност. уж си имаме обективна мярка от системата си (наместо дължината на лакътя на някой високопоставен), пък все ми се струва, че те, разстоянията, са всъщност разтегливи като локум от кадидатстудентска тема по литература или като обещание за промяна.<br /><br />ама така, както седя и си мисля, признавам, дори понякога както само си седя, се сещам, че и другата част на континуума, времето, си е също бая захарно-разтегливо понятие. и се чувствам малко накриво позиционирана в морето от лакомства, дошли от южната ни съседка и, нека го кажа направо, малко изгубена.<br /><br />за какво иде реч. брат ми от две и половина години живее в Германия, на около две хиляди километра от мен, и, макар да го чувам рядко, знам какво се случва с него, знам малко за тревогите и успехите му, свързани и разделени от всичката технология, с която ни е заринал споделеният от двама ни двайсет и първи век. работя на Иван Вазов, на около двеста метра от Коня и Народното Събрание, и нямам никаква идея какво точно се случва там. днес за първи път преравям новинарските сайтове и гледам карамфили, павета и щитове, и откривам в колко интересно време живея. може би за Народното Събрание не ме боли толкова, колкото за брат ми, затова и не се старая да го достигна, да го потупам по рамото, може и с паве, и да го попитам какво, по дяволите, се е объркало, че нещата да са толкова тежки и за двама ни. но както мен не ме боли за Събранието, така и всички около мен не ги боли нищо за ситуацията, в която се намират. и нито разстоянието, нито времето са достойно оправдание за тази всеобща масивна неебателност. на фона на газовата криза бедните студенти си напалихме духалки, захранвани от ток, който самите ние не плащаме. и така до 21ви, когато ще видим какво ще правим. както отлагаме четенето за нощта преди изпит, така отлагаме и мисленето за следпоследния момент. да дойде, че ще му мислим тогава. днес е втори ден на протести, аз съм се свряла в топлия си магазин и продавам ненужни вещи на хлапета, които не са заслужили паричките, с които разполагат. и не ебавам.<br /><br />а навън - поезия. студенти и лекари, пенсионери и еколози, хора с идеали и хора без работа, плакати и цветя, знамена и гевреци и изобщо панаир. а на панаир се ходи като на панаир, всеки, опиянен от ентусиазъм или вино, обстрелва околните с недоволство в защита на някакви идеали, които накрая се сливат във всеобщ пиянски въргал. а навън - поезия, механата на ботев, патриотите дават душа за народа си, без значение чия. и плакатите, двайсет години стигали, да дадат път на младите. казах вече колко разтегателен е иначе физично спретнатият ни континуум, предният път сякаш бяха четирийсет и пет, млада бях и не помня съвсем, но ми се струва, ако продължават по логаритмична спирала да намаляват периодите ни на толерантност, в един момент прагът ни на търпимост ще заклони толкова опасно към нула, че виждам само гражданска война. защото нещо трябва да я спре тази спирала. нещо като протест, нещо като да изкрещиш, писна ми, вашата майка да е<br /><br />поезия, казах ви. от модерната, циничната, неподредена и неподправена поезия на улицата, на непрофесионалиста, който я блогва тайничко и под псевдоним, не красива, а освобождаваща пезия, за да не избухне. човекът или народът.<br /><br />но не, народът си е изградил вече защитната черупка на обезвереността, на озвереността. не вярваме вече в победа, в промяна, не и откакто тези бивши имена на бивши заводи не почнаха да носят само дъх на нафталин и неизплатени дългове. човекът в черупката не пише, той само се свива и чака да го отминат, подминавайки или сдъвквайки го, и да продължи след това своето калцирано битие.<br /><br />живот ли бе, да го опишеш. защото в един момент, споменах колко обичам да седя и да се занимавам с мисловна дейност, започвам да се чудя къде точно е границата между живеенето и съществуването, тоест оправданите и неоправдани респираторни функции на хомо сапиенс. и може би духът на времето ми влияе, но ми се струва, че гражданската позиция крайъгълен камък за тази граница, камък-на-синора, термин.<br /><br />гражданската позиция. обществената отговорност. личният морал. целите и преследването им. толкова.<br /><br />а стигат ли наистина двайсет години? не знам. когато аз ги стигна, може и да узная. за деветнайсет и единайсет месеца все пак съм научила доста, живяла съм все в интересни времена и може би съм се поучила от тях, както от обезвереността на родителите си, така и от силата на връстниците, слата и вярата, силата на вярата. тази година видях паметната плоча на Ян Палах и положих крадено цвете. никой от младите хора, които познавам, не би се самозапалил пред собствения си парламент. хладнокръвно. чудя се какви мисли ти минават, докато вдъхваш миризмата на собствената си цвъртяща плът и гледаш насреща непристъпната фасада от черен камък, габро може би, от същия камък по ирония после ще направят плоча с твоето име отгоре, и ликът ти, дигитално копиран отгоре от черно-бялата снимка в студентската книжка, книжка, която никога няма да го докара до дипломиране. Никой от младите хора, които познавам, не би са самозапалил хладнокръвно пред собствения си парламент. никой от младите хора, които познавам, знаеше, че има протести или изяви каквото и желание да бъде там. в окото на бурята.<br /><br />в очите май ние виждаме само греди или сламки, или сълзи от студа, студ напълно извън пределите на газовата криза, защото си имаме духалки, нали. и хляб, и сирене, и салам от копита, и лещени дни в края на месеца, и денонощни кафенета, и нелегални дискотеки, пред които убиват хора ей така, за нищо, и изгарящи бушони, и заверки, и трудови договори и маркови обувки и старбъкс срещу работа и студентски бригади и нова литература и буржоазно-бохемско самосъзнаие и никакво национално такова и презервативи си имаме и спешна контрацепция, защото нали, и хлебарки за остатъците и котки в коридора и пари за цигари и време за чакане на преподаватели, автобуси и срещи си имаме и раздели и блогове и писма и роднини в чужбина и амбиции за собственото си, лично наше, бъдеще и изобщо сме толкова презадоволени, че протестите не са ни тръпка. не ни го вдигат, ама никак.<br /><br />помня Виденовата зима. нямаше олио. след това нямаше захар. после нямаше хляб. а пари през цялото време нямаше. вкъщи през цялото време имаше половин хляб, жълта кутия със сирене, двама крещящи родители, единият съкратен от работа, и тетрадка за разходи.<br />навсякъде същото.<br /><br />хората тръгнаха на протести, всяка вечер от пет едно шествие обикаляше града, двете главни улици, и изкрещяваше насъбраното през дни и дни и дни на мълчане. свършвахме училище около пет и учителките стояха на вратата, спирайки ни, докато мине митингът, за да не смачкат някое от нас, децата, в общия срещуправителствен кипеж. тогава хората нямаха какво да изгубят, и избухна революция. сега, както казах, си имаме всичко. начело с духалките.<br /><br />и го духаме яко.<br /></div><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/8956441138363258645-320656968903897542?l=dandelion-winery.blogspot.com' alt='' /></div>мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-68908985509718509632008-12-30T00:13:00.003+02:002008-12-30T01:12:08.258+02:00скъпи мой най-скъпи,<br /><br />защото именно ти си този, който ме познава така различна от другата, от тази, която можеш да срещнеш по улицата, която може да ти продаде сучър или да обсъди с теб времето, която може да се оплаче от заверките или да обсъди с теб някой прекрасен колега<br />познаваш ме, пишеща и мечтаеща, чел си страховете ми толкова по-често от родители и приятели и толкова пъти си ги виждал да изчезват с утринната мъгла<br />посрещал си моите изгреви (и понякога си ми превързвал нарязаното от миди коляно), наясно си с любовите ми, ( какао с бяло вино и хОра)<br />знаеш, че аз мечтая, че рисувам, макар да не си ми виждал рисунките (пък и мен самата), знаеш колко обичам да си преливам егото в материя, ако много държиш, наречи го изкуство.<br />видял си ме, проследил си ме предните две години (или ако не си, можеш да скочиш върху прекрасната лентичка вляво) и си наясно колко много идеали и вярвания изгубих, колко се обезверих, колко по-малка и по-злободневна съм сега<br />и колко по-силна.<br />знаеш, че ще се справя, каквото и да ми предложи моя Светодържец, знаеш също така точно колко пот, сълзи и кръв ще изгубя в борбата.<br />(не мисля, че някой от родилите и отгледалите ме може да се похвали с това)<br /><br />скъпи,<br /><br />блгодаря ти за последната година. за вниманието ти към намалелите постове, ставащи все по-малко световни и все повече лично-меланхолични. благодаря, че стана свидетел на флирта ми с думите, на малкото пличкане без последствия и за двете замесени страни. благодаря, че послужи за лирическо ти, за аудитория на моят малък хайд парк, че беше залъгван с обещания за моята лична промяна и че така и не разбра за всички шоколади по време на диета, всички проспани чертожни нощи и всички нецелунати любими, запази, моля те, илюзията, че се справям някак с всички диви котки в своя чувал. би помогнало на вярата ти в световното добро.<br /><br />скъпи мой,<br />време е за равносметка.<br /><br />през 2008ма не мисля да съм употребявала думата демиург в писмен вид. затова пък се запознах с него, живее на долния етаж в моя блок. в речника ми влязоха чертежи, заверки, рапидограф, мамка му и колега. споменах ли, че Онзи ми е колега? (според Ж.Тилев архитектът е бог, което, ако дедуктивно приемем логическата конструкция за обратима, прави бог архитект :) през 2008ма се влюбих. четири пъти. обикновено в неподходящия момент. през 2008ма проведох две успешни сесии, не свалих килограмите, които си бях обещала да сваля, посетих две държави в централна европа, едната от които за първи път, видях контрафорс наживо, този път си внесох бутилка зубровка, загубих дома, в който съм родена и израснала, напуснах театъра и се заробих с работа, пропуших (уау), видях брат си два пъти (за разлика от 2006, когато не го видях нито веднъж), бях на концерт на металика (детските мечти :), пътувах на стоп за първи път (!), пътувах сама на стоп за първи път :), направих си и първото голо изгревно къпане, и трева пуших за сефте (не ме хвана, отказвам по-нататъшни опити), спах на тераса в чувал, в палатка под наклон, в само една къща на напълно непознат човек (сега прекрасен приятел), на плажа, във влак, автобус, кола, трамвай, упражнения, лекции, концерти, Народния, дивани и тавани ;о) . не спах основно вкъщи, посрещах прекрасни изгреви в източната си стая.<br /><br />поздравявам те с първият свързан текст тук от много време насам.<br /><br />скъпичък,<br />обещавам ти (като това най-вероятно включва възможността да бъдеш залъган най-коварно) оттук нататък да пиша повече проза, да съкращавам поезията си до малки късчета дзен, толкова гъсти, че да не се нуждаят от продължение, да рисувам толкова много, че да ме боли дясната ръка вечер, когато лягам да спя. да се движа колкото може повече, за да доказвам ден след ден колко точно съм жива, да захапвам въздуха на огромни залци и да проветрявам никотинените си дробове, и да пуша понякога, когато ме хване онова пушаческо настроение, да изпия вселената или поне да се опитам, да танцувам до забрава отвреме навреме, да послушам съветите на иво :) обещавам ти<br />да живея гъсто и осезаемо и концентрирано да излъчвам себе си<br />и само понякога да се разтапям в града си (на малки частици листа, на капки пред фаровете на пухчета от топола, прегърнали светлината на улична лампа) обещавам ти да флиртувам с думите и сетивата си, с теб от време на време<br />обещавам ти време<br />за теб самия<br /><br />и милион падащи звезди :)<br /><br />твоя, доколкото е възможно,<br />м<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/8956441138363258645-6890898550971850963?l=dandelion-winery.blogspot.com' alt='' /></div>мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-41050357794410033202008-12-26T11:19:00.002+02:002008-12-26T11:43:50.596+02:00този град<br />ме издира със спомени.<br />всяка негова улица е шило,<br />нежно промушено през зениците ми.<br />мигащите ми клепки иззиждат<br />къщите му<br />от пясъчна буря<br />за да получат вода.<br />затварям очи.<br />прекалено е остър, за да се срещнем без жертви.<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/8956441138363258645-4105035779441003320?l=dandelion-winery.blogspot.com' alt='' /></div>мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-17633667537318751082008-12-24T09:25:00.003+02:002008-12-24T09:37:50.511+02:00<a href="http://www.youtube.com/watch?v=Z5omlVa05z4">песен</a><br /><br />дом<br />как да знаеш къде е,<br />ако никога не си имал<br />дом<br />не че знам къде отивам,<br />само знам, че там е<br />дом<br />(там просто боли)<br /><br /><a href="http://www.sing365.com/music/lyric.nsf/Walk-On-lyrics-U2/1A592BE89B725167482569FA0028ED1A">текст.</a><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/8956441138363258645-1763366753731875108?l=dandelion-winery.blogspot.com' alt='' /></div>мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-48460834615043115032008-12-18T06:03:00.002+02:002008-12-18T06:22:12.152+02:00честно казано ми писна.<br />през последните четири часа се нарязах, изгорих, изцапах,<br />пих какао, черен чай с мляко, кола<br />макетът е готов само за корекция<br />(което значи другата седмица да повторя същото)<br />и сега тепърва ще правя плот файлове<br />на онова, което довършвах миналата нощ до към пет<br />с повече късмет ще свърша навреме за упражнението в осем.<br />в университета съм до пет.<br />трябва да взема две заверки днес,<br />да отида на спорт<br />междувременно да купя коледни подаръци и билет до вкъщи<br />(ако са останали изобщо).<br />утре програмата е подобна,<br />само дето шест часа съм на работа.<br />в събота отучваме 31ви.<br /><br />честно казано, се чудя<br />дали винаги ли ще бъде така.<br />дали някога ще се наспивам<br />някога парите ще ми стигат<br />честно казано, малко завиждам<br />на ония, галените с перце<br />на ония, които не работят<br />или които избират дали.<br />честно казано, ми липсват<br />четенето на книги<br />рисуването за удоволсивие<br />безцелните разходки<br />свободните следобеди<br />приятелите<br />родителите<br />и малко си липсвам сама.<br />откакто съм така<br />съществувам със себе си непрекъснато, но някак никога не остава време<br />да съществувам в откровеното си аз<br />(пълното, живото, изненадващото)<br />не ми остават време и енергия.<br />честно казано, интересно ми е.<br />процесът, в който съм навлязла, макар и насилен и изнемогващ,<br />е преди всичко това творчески<br />а творчеството, било то писане<br />рисуване<br />измисляне<br />на сграда<br />от земята нагоре<br />(и малко надолу)<br />творчеството ме изненадва сама от себе си<br />творейки, съществувам<br />плътно така, с нож да ме режеш<br />с поялник да ме гориш<br />с лепило да ме хванеш<br />за стола<br />за да не взема да избягам<br />от себе си<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/8956441138363258645-4846083461504311503?l=dandelion-winery.blogspot.com' alt='' /></div>мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.com3tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-57305989792457426792008-12-17T23:02:00.002+02:002008-12-18T06:03:08.761+02:00сънят е салам.<br />сесията е пост,<br />не приключващ на Коледа<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/8956441138363258645-5730598979245742679?l=dandelion-winery.blogspot.com' alt='' /></div>мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-60142349685197132982008-12-15T04:50:00.002+02:002008-12-15T04:54:08.642+02:00тази нощ имам крилете<br />на Гавраил над себе си<br />не съм безсмъртна, ще заспя<br />не вярвам<br />в нищо<br />никому<br />подлагам едното под главата си<br />покривам се с другото<br />докосването ми изтръгва<br />крилете от раменете им<br />остават рамене за тежък труд<br />ръце, които да издигнат слънцето<br />над дневната му пещ<br />небето експлоадира<br />на кървави парченца нощ<br />изтрополява моя покрив<br />малки червени точици<br />крилете се изхвърлят след нощта<br />крилете са направени<br />преди съмнението<br />в себе си<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/8956441138363258645-6014234968519713298?l=dandelion-winery.blogspot.com' alt='' /></div>мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-51449636187177011692008-12-06T02:11:00.000+02:002008-12-06T02:13:03.303+02:00вдигнала съм си летвата<br />толкова високо<br />че е все едно мерник<br />срещу някогашните ми жития<br /><br />храна, легло и централно топло<br />дишам изпаренията от собствените си цигари<br />от собственото си тяло, уморено до смърт<br />(уморените коне ги убиваха)<br /><br />дали съм нещо повече от голия чичко<br />застанал по пишка и скръстил ръце<br />отникъде заникъде, без нищо<br />осем пози за по петнайсет минути<br /><br />след това пуша<br />отнякъде занякъде<br />тяло от шевове<br />и после свършва света<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/8956441138363258645-5144963618717701169?l=dandelion-winery.blogspot.com' alt='' /></div>мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-47968287344625377472008-12-03T00:55:00.003+02:002008-12-03T01:17:11.278+02:00<div style="text-align: right;"><span style="font-size:78%;">you sneezed and i had to say it over again</span><br /><span style="font-size:78%;">i said i love you i said</span><br /><span style="font-size:78%;">you didn't say a word</span><br /></div><br />а при мен нищо ново, освен един макет, започнат и незавършен<br />едно контролно, за което не съм почнала да уча<br />и няколко чифта изпрани чорапи върху радиатора.<br />омръзна ми да цитирам старо прочетени книги<br />време за нови нямам<br />аз съм бюргерът на хесе<br />само дето и стълбищната ми площадка, и фикусът са имагинерни<br />аз съм степният вълк<br />посядащ между площадките<br />и съзерцаващ вътре в чуждото въображение.<br />уморявам се ужасно, до степен, в която прешлен по прешлен гръбнакът ми стене и скърца<br />уморявам се от вършенето на правилното, на належащото<br />и все повече се изкушавам да поздравя с палец изгряващото слънце<br />дори почивките ми, почивките са планирани и подредени,<br />две бири след работа, вторник ден за наспиване (сряда вечер чертожна)<br />измервам се в седмици в поредици от задачи<br />в малки чавки, появяващи се тук-там пред редове от дълъг-дълъг списък<br />и седмицата ми не изглежда да има край просто се прелива в себе си<br />ако сизиф се катереше по безконечна спирала нагоре, щеше да ме разбере<br />направила съм си еднораменна стълба, без площадки за почиване<br />и се страхувам, че като в едноименна приказка<br />започвам да губя парченца от себе си<br />и ако стълбата случайно има край<br />на него ще се озове една черупка от мен<br />площадки, повече площадки ми трябват<br />за да посядам и да гледам фикусите<br />за да се замисля къде отивам<br />и струва ли си да отдам сърцето си по пътя<br />за какво се боря<br />боря ли се изобщо<br /><br /><br />едит от площадката:<br />не искам нищо друго<br />искам, знам и мога<br />точно това, което върша<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/8956441138363258645-4796828734462537747?l=dandelion-winery.blogspot.com' alt='' /></div>мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-57403610237487765792008-11-28T23:55:00.002+02:002008-11-29T00:12:15.549+02:00случи се доста преди една реклама да го противопостави на свободата<br />случи се доста преди идеите ни за самите нас да ни издигнат над него,<br />че чак до вегетарианството<br />случи се преди валутния борд,<br />преди филиите с лютеница пред блока да бъдат изместени от хамбургери в училище<br />преди да щурмуваме собствения си парламент<br />преди баща ми да откаже цигарите<br />и майка ми<br />преди името мадлен<br />да измести по популярност кристина<br />в ефира на родители, крещящи от балкони<br />латексът фототапетите<br />ламинатът мокета<br />беше толкова отдавна<br />че чак се съмнявам дали изобщо<br />в хола на криса<br />от нашия вход<br />баща й пушеше и гледаше новините по телевизията<br />с чаша ракия и чинийка салам,<br />телешки.<br />аз и криса си играехме с куклите от нейния шкаф<br />почерпиха ме саламче<br />аз такъв не ям, казах,<br />само шпеков<br />(у нас само шпеков купуваме)<br />опитай го де, каза ми майка й<br />с цялата болка на изтерзания човек<br />през Виденовото нямане<br />опитай<br />хареса ми<br />издигнахме ли се,<br />мисля си<br />толкова ли сме високо<br />над очакванията си за себе си<br />над опашките за олио<br />над белите гуменки и дрехите втора ръка<br />над социализма и над демокрацията<br />в зората й<br />че да им се надсмиваме<br />достатъчно ли се издигнахме,<br />че да ни заболи при падането<br />или все още сме прекалено ниско<br />и ще оцелеем<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/8956441138363258645-5740361023748776579?l=dandelion-winery.blogspot.com' alt='' /></div>мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.com3tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-26541003122045499332008-11-26T04:04:00.003+02:002008-11-26T04:15:25.950+02:00неочаквано е някак<br />когато вървя нанякъде<br />прегърнала списъка си за пазаруване вместо целия свят<br />понякога (само понякога)<br />срещам неочакваното<br />обръща света ми<br />намигва с познатото<br />очарова с неизвестното<br />списъкът става топче,<br />заседнало в гърлото ми в стомаха<br />когато светът всъщност ме е прегърнал<br />и ме прелъстява с китара<br />гласът ми отдавна не се е чувал<br />смехът ми звънял<br />в таблицата на ежедневието ми<br />няма формула за смях<br />само за усилия<br />натиск опън огъване усукване<br />накрая на срязване<br />ще изляза ли от нея<br />в полуетажа между графите<br />с китара на стълбите<br />с китара и одеало, съществувам ли наистина или се разтапям<br />в смеха си на глас<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/8956441138363258645-2654100312204549933?l=dandelion-winery.blogspot.com' alt='' /></div>мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-82059995625120960102008-11-17T15:48:00.002+02:002008-11-17T16:22:26.296+02:00да разбера докъде се простират границите на комфортната ми зона<br />за да ги прекрача<br />за да пораста<br /><br />разпъвам се по ъглите като тийнейджър, дърпан от хормоните си<br />преминавам извън себе си<br />щом се приравня с нещо, по-голямо от мен<br />с някого, по-голям от мен<br /><br />чудя се все още кое е по-лесно<br />и дали точно затова трябва да бъде избягвано<br />нещо или някого<br /><br />възторгът е лесен, но не ме дърпа напред.<br />приравняването е по-трудно.<br />сама съм издърпала собствената си тежест до нивото на чуждия пиедестал<br />най-трудното е това да стане взаимно.<br />новите приятели са затова<br />да се покачат взаимно на блокове камък,<br />по-големи от самите тях<br />старите приятели дърпат отгоре<br />за да останем наравно,<br />за да ни се сторят пиедесталите смешно малки<br />на фона на собствените ни ръстове.<br />тогава общуването е ценно<br />тогава мълчането е удобно<br />тогава мълчането става общуване<br /><br />и тогава започвам да се чудя<br />къде отиде нещото, по-голямо от мен,<br />за което да се боря<br /><br />намирам си нов монумент<br />заради собствената си нужда от постаменти<br /><br />неща, по-големи от мен<br />светът<br />другите хора/другостта<br />знанието<br />уменията<br />вярата<br />общуването<br />успехът<br />щастието<br /><br />хора, по-големи от мен<br />тези, в които съм влюбена<br /><br />възторгът е лесен, защото не изисква усилие<br />защото принизява аз, противопоставяйки го на издигнатия друг<br />не изисква, не издига, не променя<br />само засилва статуквото<br />влюбеността, посвещаването са подчинение<br />не обичам и не слушам по този начин.<br />не го умея.<br /><br />любовта на егоиста е моята любов<br />обичам не за да ти се харесам, а заради физическата си нужда от теб;<br />заради личната си необходимост от твоята същност<br />творчеството е моята същност<br />прости ми, ако не се съгласявам с теб, но аз работя не заради твоя възторг<br />а заради удоволствието да реализирам своето<br />ако имаше свободата<br />да изградиш от материя най-красивата си мисъл,<br />онази, която дори ословесяването би опорочило,<br />онази, на която се усмихваш, преди да заспиш<br />онази, която разчеква клепачите ти сутрин и те кара да вдишаш светлината на деня<br />онази, която кара съзнанието ти да прескача респираторните функции на тялото<br />докато сама ги предизвиква,<br />щеше да ме разбереш<br /><br />мълча, това не значи, че те мразя.<br />мълча, това не значи, че те мразя,<br />мълча, мълча, мълча<br />мълча, и в тези моменти<br />съм толкова с теб колкото никога не бих могла с драпащите си думи<br />със словесните игри смеха и забавата<br />показването и играта на впечатления<br />би останал впечатлен, ако знаеше<br />нещата, които съм правила<br />местата, които съм посетила,<br />уменията, които съм усвоила<br />и всичко, което съм попила<br />погреби миналото<br />ти би останал впечатлен, наистина,<br />от човека, който съм, тук и сега<br />погреби ме<br />не твоят възторг ми е нужен<br />а ти<br />мълчи ми насреща, моля те<br />в това мълчание са всичките<br />места, неща и хора<br />ти, целия и всичко, което някога си бил<br />от него ще излезеш сам<br />ти<br />но още по-голям<br />пораснал с част от моите места и хора, и умения<br />пораснал с част от мен<br />без аз да съм ти я казала<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/8956441138363258645-8205999562512096010?l=dandelion-winery.blogspot.com' alt='' /></div>мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-63043831038259448432008-11-12T00:20:00.002+02:002008-11-12T01:04:16.719+02:00нищо<br />по-бивше<br />от бивши приятели<br />нищо<br />по-нищо<br />(г.г.)<br /><br />границата, мразя тази дума, мразя линията, перпендикулярна на диалектическата ос, границата я мразя<br />и след като веднъж си я преминал, след като си отишъл отвъд и си се върнал вече нищо не е същото. онази далечна страна чуждата страна ти се вижда толкова по-близка само крачката през прага и оттам пътят сам се затъркалва под стъпалата ти под коленете под пръстите<br />другият е държава<br />бил си вече веднъж в него и ти е близък, и вече го няма стъписването пред неговото великолепие просто<br />седите и сте познати в библейския смисъл<br />ти си студент по рисуване и под пуловера му<br />виждаш изпълваща всяка гънка от плът всеки инч кожа, по който са пътували твоите<br />пръсти<br />под тях кокалята натъртвани ръбещи спиращи твоята кръв щом попаднат отгоре<br />виждаш пуловер<br />чувстваш се пуловер<br />чувстваш<br />обгръщаш всяка гънка от плът всеки кокал те изпъва излива те в своята<br />форма<br />и топлиш<br />и времето спира<br />докато говорите времето<br /><br />нищо по-бивше<br />от бивши любовници<br />нищо<br />по-нищо.<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/8956441138363258645-6304383103825944843?l=dandelion-winery.blogspot.com' alt='' /></div>мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-40684538516632566412008-11-10T21:22:00.003+02:002008-11-10T21:42:52.447+02:00буквите на името ти се набиват в съзнанието ми, парещи букви срязани сякаш в кожата на китките ми пиша ги една след друга после отначало пак и пак, за да не те изтрия от паметта си,<br />за да останеш там.<br />измиваш се бавно, като печат от дискотека (помниш ли когато ги имаше), като спомен от онова време на първооткривателство.<br />измиват се спомените оттогава, разтичат се като нюйоркски маркер под дъжд<br />и после е зима.<br />аз пуша,<br />името ти в снега бих написала,<br />ако умеех,<br /> за да се стопи напролет<br />и да напусне.<br />буква по буква топлите кръгчета стапят пъртината<br />между дъвки и клечки и прах ще те стъпча завинаги<br />стапяй се, ако още умееш.<br />буквите стават една от една по-тънки<br />струята намалява<br />последното л даже напомня на г по завършеност<br />плюя и тръгвам, отивам си,<br />кетцалкоатл.<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/8956441138363258645-4068453851663256641?l=dandelion-winery.blogspot.com' alt='' /></div>мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-27537823600247669372008-10-29T22:33:00.004+02:002008-10-29T23:29:56.200+02:00<a href="http://3.bp.blogspot.com/_p6x0PJDI8EQ/SQjVd99131I/AAAAAAAAAfw/96RT-fB_HKM/s1600-h/IMG_3927.JPG"><img id="BLOGGER_PHOTO_ID_5262690875409293138" style="DISPLAY: block; MARGIN: 0px auto 10px; WIDTH: 320px; CURSOR: hand; HEIGHT: 240px; TEXT-ALIGN: center" alt="" src="http://3.bp.blogspot.com/_p6x0PJDI8EQ/SQjVd99131I/AAAAAAAAAfw/96RT-fB_HKM/s320/IMG_3927.JPG" border="0" /></a><br /><div></div><br /><div>започнаха скорпионите.<br />и ако за трети път те попитам кога ти е рождения ден, не се обиждай<br />аз просто не слушам какво ми говориш<br />питам неща, а докато ти отговаряш,<br />се плъзвам в мечтите си<br />никога, никога не слушам<br />(освен когато се влюбя)<br />но те, скорпионите, нали<br />започнаха скорпионите<br />и се налага да ходя в края на софия<br />за една специална чаша, която после да замине към Берлин<br />защото те, скорпионите,<br />нали.<br />когато решиш да променяш и се оттървеш от старото<br />ей така, изведнъж,<br />всичко се разваля, всичко<br />центробяга в парченца от себе си<br />събирането е илюзия за контрол<br />над парченца от себе си<br />влюбих се днес, отново<br />два пъти май<br />чертежите по сградо не са готови,<br />нито кубчето по моделиране.<br /></div><div>стари снимки и депеш, и тази вечер нищо. </div><div>скорпионите умират, нали</div><div>точно преди да се родят</div><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/8956441138363258645-2753782360024766937?l=dandelion-winery.blogspot.com' alt='' /></div>мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-88626829319910621842008-10-26T21:30:00.002+02:002008-10-26T22:49:43.928+02:00<span style="font-size:78%;">(така викат арменците на пържените филийки, май)</span><br /><br />замислих се дали французите, живеещи в чехия<br />си пържат филийки в неделните сутрини<br />дали пушат с кафето си за какво си говорят<br />в неделните сутрини<br />когато времето е сменено когато им е подарен цял час<br />в деня за безвремие<br />дали говорят за времето<br />за неделната разходка за плажовете в гърция за съседите отсреща<br />за пребоядисания таван<br />за децата<br />или мълчат над кафето през цигарения дим<br />и се чува само плющаща по плочките вода<br />докато съквартирантът се къпе<br /><br />спокойна като неделна сутрин пресичам улицата<br />спокойна като неделя сутрин, мляко с какао и закуска,<br />после с клиентите си говорим за палачинки за бири и плюшени риби<br />спокойно като в неделя сутрин<br />слънцето се е завило със смог и не показва признаци на движение<br /><br />така е то.<br />така ще бъде, ако трябва да перефразирам вонегът.<br />така ще бъде винаги, точно толкова уморено, недоспало, заето, нямамвремезаприятелно, недочертано,<br />неизкъпано, неепилирано, попреяло, неотказпушено<br />уморено и нервно и самотно,<br />така ще бъде винаги.<br />и в момента, в който го осъзная, печеля първата битка<br />(войната е загубена предварително)<br />така ще бъде винаги, шибан камък нагоре по шибан хълм,<br />втората победа е шибаното щастие по пътя<br />(а войната, казахме, предварително, нали)<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/8956441138363258645-8862682931991062184?l=dandelion-winery.blogspot.com' alt='' /></div>мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-66652937576491322682008-10-17T20:07:00.003+02:002008-10-17T20:38:08.965+02:00bush след риба консерва, вечерта ми вкъщи е все повече навик и все по-малко преживелица,<br />а какво остава да откривам неща,<br />вдигам краката си върху крадена табуретка, пия ром от крадена чашка<br />и си крада мигове<br />някак по навик крада от съня си за четене после от училище за сън после от работа за училище после се губя<br />във времето си<br />губя си времето<br />после открадвам слънчев лъч от прозореца<br />блясък от гипсовата глава на давид<br />почитам от книгата<br />после заспивам<br />в крадения слънчев лъч<br />в краденото време, то спира<br />в моята сутрин в моят слънчев лъч часовете се точат<br /><br />бях в ямбол в понеделник<br />там часове не съществуваха,<br />разтворени в маранята над позлатената асма<br />полегнали в праха върху книгите<br />липсва ми този дом, чудя се не им ли е самотно във вечерите<br />на книгите и на хората<br /><br />а тази вечер се връщах<br />в другия дом<br />колелото през листата през въздуха с дъх на листа<br />а те циркулират като американска прелестна торба в наелектризирания въздух<br /><br />задавам си въпроси през есените, през есените и ранните зими, и всичко достига някакъв пик в тъжните дни на ноември<br />кога снусмумрик тръгваше на път?<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/8956441138363258645-6665293757649132268?l=dandelion-winery.blogspot.com' alt='' /></div>мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.com3tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-76340926885797959062008-10-16T20:42:00.003+02:002008-10-16T21:26:54.801+02:00четиринайсти, казваш,<br />четиринайсти, вторник<br />на четиринайсти не правих нищо особено, сякаш<br />спах, после работа, после чертах<br />до сряда сутрин<br />(когато другите станаха)<br />в сряда се повторих<br />чувствам се все повече като крадец на време<br />като крадец на сън<br /><br />в добрия текст<br />както жена-съблазнителка<br />добрия текст не ти се показва целия<br />не започва отначало, не признава някога да е стъпвал по хронология,<br />различна от собствената си<br />животите на героите са нишки<br />която и да изпънеш, другите се омотават в кълбо<br />около нея<br />произволно избран протагонист<br />който да смениш при желание<br />като в книга-игра, като на игра<br />добрият текст никога не се разкрива сам<br /><br />протагонист, каза ани<br />преди около милион години, протагонист значи главен герой.<br />след това разбрах, че има и антагонисти.<br /><br />бих ти пратила поздрави по слънцето<br />потъващо в златния смог като бургаски пенсионер в луга<br />пенсионер, който бавно свиква с пръстта<br />потъва, за да се търкаля черно из африканските пустини<br />да почерня носовете и раменете на негърчетата<br />кората на хляба кората на акациите<br />потъва и позлатява въздуха или пък самото то<br />потъва в галванична вана, за да излезе<br />малко по-златно на сутринта<br />а въздухът, въздукът превръща сградите в силуети<br />часовете чертане зидане обитаване<br />и събаряне понякога<br />са изрязани от гланцово блокче<br />и залепени за хоризонта<br /><br />слънцето губи третото си измерение<br />жълто хартиено кръгче, пъхнато между другите листа<br /><br />папката, тубуса, в раницата габърчета и чук<br />а всъщност всичките ти преподаватели се опитват да те научат<br />да мечтаеш.<br /><br />кауза пердута.<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/8956441138363258645-7634092688579795906?l=dandelion-winery.blogspot.com' alt='' /></div>мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-3515061600014439692008-10-08T23:31:00.004+02:002008-10-08T23:52:19.465+02:00момчетата не плачат<br />не плачете, момчета<br />не плачете<br />дори на късометражен филм с умираща жена<br />с изтръгнати сърца<br />не съм не бях от години<br />искам такава болка, че да вия и да се дера отвътре<br />такава гадост, че да нямам какво повече да повръщам<br />такава, че да изляза извън времето в разпъналия се до безкрайност миг<br />на агония<br />миг, в който частиците ми се разпръсват без мен извън мен<br />искам да се влюбя.<br />искам да се влюбя така, че да ми се подкосят краката<br />и да се усуча около тоалетната чиния<br />така, че стомахът ми да се свие на възел и да връща само облачета дим<br />така, че да паля цигара от цигара и треперещото усещане в крайниците да е единственото, което да ме връзва към земята<br />така че когато ме целуваш, да ме държиш за ушите, за да не ти избягам.<br />за да не излетя.<br />димът в дробовете да е по-тежък от тялото ми<br />искам цялата болка на главата си<br />и нещо като нирвана в ушите<br />не съм, не бях от години.<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/8956441138363258645-351506160001443969?l=dandelion-winery.blogspot.com' alt='' /></div>мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-682176234984974392008-10-07T22:09:00.007+02:002008-10-07T22:44:30.784+02:00а когато правиш любов на таванче, всички гълъби от всички покриви нервно тропат по керемидите, притеснени правят кълбета напред и надолу и в момента, в който трябва да излетиш, те подхващат душата ти с нокти и я изтръгват от тялото. хората отвън виждат ятото, понесло се изведнъж еднопосочно, не забелязват само хвърчилото-душа между ноктите им. а то се разтваря полека-лека в студения въздух, прави малки спирали с краищата си като дим от цигара. и ето я твоята обвивка пуши там долу, на матрака, изпушва душата си, а мъничко над нея потропват птичи стъпки от дъжд. и заспиваш със себе си, с любовта си към себе си, свила те в края на матрака и взела ти одеялото, гнила бездушна обвивка на личност. мълчиш и пушиш. няма те вече, няма го никой, след онзи единствен миг на излитане, когато всичко е било, всичко. битие, толкова гъсто, че да го нарежеш на молекулки, по една за всяка от разтвореното ти тяло, малки сандвичета, трошички от личност, по мярка на гълъбовите нокти. сега няма нищо, целият си пръснат над града, над уличките, в които си се влюбвал с които си преспивал за по една нощ които си изоставял заради други които са те преследвали после в сънища които си изпушвал след секс и оставял да излетят през прозореца на не-техни криле. когато правиш любов на таванче, леглото е едно, задръстено от прелъстени пространства и от станиолените обвивки на бившите бития. пепел по чаршафите, пепел и кръв от уличките, по които си минал за първи път, пепел и кръв и трохи от самия теб, да не би да си правил любов на таванче? защото когато правиш любов на таванче, всички гълъби от всичи покриви нервно тропат по керемидите, притеснени правят кълбета напред и надолу и едва в момента, в който трябва да излетиш, подхващат душата ти с нокти и я изтръгват от тялото. хората отвън виждат... но ти знаеш, ти си бил отвън, а дали случайно не си бил вътре, дали не си правил любов на таванче, така че всички гълъби от всички покриви да<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/8956441138363258645-68217623498497439?l=dandelion-winery.blogspot.com' alt='' /></div>мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.com3tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-21592866252555177282008-09-29T16:26:00.003+02:002008-09-29T18:06:21.471+02:00мляко с какао, цигара на терасата, почивният ми ден<br />уморена съм<br />часовете на съня ми се броят на пръстите на една длан<br />вчера, миналата вечер и по-миналата<br />чета учебници по сградостроителство и роман за архитекти, и е есен<br />онзи сезон, в който ми се прегръща<br />и мохерът на пуловера ме топли и бръмченето вечер<br />епилатор, духалка и музика в едното ухо<br />слушалката ми също е сама<br />остава довечера, не искам, просто по навик,<br />като цигарата с кафето или старите приятелства<br />уморена съм<br />новите приятелства, прекрасно,<br />дни в седмицата да преспиш в къща, в която не познаваш никого<br />(и въпреки това не си живял с години)<br />дни да се разочароваш, дни да се впечатлиш<br />и дни, които точат се с години<br />колко библейско<br /><br />започвам<br />имам пастели, имам ножица и лепило, карфици и пенокартон<br />имам музика, черен чай с мляко, мед и спагети в хладилника<br />имам колеги в блока и хлебарки по дръжката на вратата<br />имам колаж на стъклото<br />имам бюргерско самосъзнание,<br />желание за апартамент с централно отопление<br />или поне лесен достъп до центъра<br />имам колело и стари кецове<br />обща култура<br />общи приятели и обща тоалетна<br />имам живот, братко,<br />или ще тичам да си купя, щом татко преведе парите.<br />уморена съм<br />имам живот, скътан под леглото при пастелите и сезонните дрехи,<br />имам живот, увит в найлон с балончета, за да не се одраска при пренасянето<br />имам живот, голям тежък куфар, който мъкна от дом в дом,<br />местата, където си зареждам телефона<br />номадите<br />са първите, показали мобилност<br />тоест способността да са (добре) без обстоятелствата около себе си<br />приспособими, това съвместимо ли е с егото<br />или полека-лека се разтваряш в средата си<br />мобилен, вятърът те носи като прах в онези дни, когато пролетта стоварва изведнъж десанта си<br />но това е още толкова далеч, сега, след като<br />есента те е спуснала полека в мъглата, американски войник в деня Д<br />море от памук, през което пропадаш и пропадаш, докато не се озовеш в студеното море<br />ти и още хиляди от теб<br />приспособими<br />за минути, броящи се на пръстите на едната ръка<br />после приспособяващи се към дъното<br /><br />имам живот, братко<br />изпран, сгънат и прибран,<br />изкъпан, епилиран, стоплен и почти наспан<br />само творческото начало го няма,<br />в канала е с петната от боя<br />в кофата с космите,<br />в небитието с недоспаните кафеени нощи<br />имам живот, братко, нямам огън и дим,<br />и думи нямам<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/8956441138363258645-2159286625255517728?l=dandelion-winery.blogspot.com' alt='' /></div>мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.com3tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-32576003487121542492008-09-26T20:29:00.003+02:002008-09-26T21:13:20.373+02:00днес, днес съм дзен<br />относно всичко.<br />нещата просто се случват, въпреки че ме има там, сред тях, да ги живея<br />те си се случват<br />и въпреки че ме има там, сред тях, да ги етикирам като добри или лоши<br />те просто са<br />и в един момент стискам носа си с пръсти и се гмурвам<br />локвите се превръщат в топло море<br />тялото ми в медуза<br />очите се разтапят в небето<br />и го гледат с вечността на летен следобед<br />дъждът донася в локвите кръгчета небе<br />инерцията на капките го примесва с пръстта<br />така оня горе е замесил човека<br />може би, най-вероятно,<br />някога<br /><br />времето е дъждобран<br />с който едва-едва се покривам<br />стига ми на косъм.<br /><br />и на косъм ме спасява от това<br />да се разтворя в себе си<br />с бавното постоянство на аспирин<br /><br />времето е блистер,<br />разпределя си ме на точни до милиграм дози<br />оставя ми място само колкото да размърдам крайници<br /><br />имам си форма и функция<br />може да не лекувам рак,<br />но помагам срещу главоболие<br /><br />на точното място в точното време,<br />нямам време за друго<br />или просто съм дзен:<br /><br />всяко време съвместимо с всяко място<br />всеки човек с всеки<br />само разговорите и краищата им още са разделени<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/8956441138363258645-3257600348712154249?l=dandelion-winery.blogspot.com' alt='' /></div>мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-59752894605156360072008-09-20T00:25:00.002+02:002008-09-20T00:38:04.160+02:00изгревите, които посрещаш сам, са толкова по-<br /><br />предпоследния път чертах нещо и слушах, чай и какао и шоколад, и в един момент дразнеща светлина се бори с тази от лампата, намокрям лицето си и лягам по гръб, всеки прешлен боли и се трие в съседите си, докато празнините помежду им бавничко се запълват с живително желе а клепачите, сухи и дращещи, се затварят почти насила, да вземеш само часовете сладък сън точно преди събуждане като да обереш само глазурата от парче торта и е вече утре<br /><br />последният четох, може би съм и писала, не знам, не помня. и отново светлината се намесва, първо нежно, после нагло в прозореца ми, толкова исках източна стая и легло до прозореца, и отново часовете, докато петното светлина не посърне, не се придвижи от стената отсреща до възглавницата ми и не ме побутне, време е.<br /><br />толкова искам отново да притежавам себе си, нощите си, сега ги подарявам на бодростта си от утре, на кауза, за която не зная дали и доколко е моя<br /><br />превземам света а къде съм, притежавам ли се изобщо<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/8956441138363258645-5975289460515636007?l=dandelion-winery.blogspot.com' alt='' /></div>мартаhttp://www.blogger.com/profile/03572306113408340918noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-8956441138363258645.post-45926007941257424472008-09-19T21:19:00.004+02:002008-09-19T22:34:39.323+02:00the autumn leaves drift by the window<br />the falling leaves of red and gold<br />i see your leaves the summer kisses<br />the sun-burnt hands i used to hold<br /><br />слушам я<br />варианти от нея, есени<br />пред прозорците на джаз величията от началото на века<br />листа се прескундват<br />като деца, които ги е страх<br />страхът, детският страх<br />си отива омаломощен, загубил силата си над сънищата<br />и от есента вече не ме е страх<br /><br />джаз и чай, нямам сили за книга<br />айн ранд лежи неупотребявана в леглото ми<br />и понякога я ритам с коляно, като се въртя<br />/била съм кашляла насън?/<br />ако питаш,<br />не бих могла да ти кажа заглавието й<br />ако искаш,<br />бих ти продала панталон<br />суичър, пуловер, тениска,<br />малко време, понякога и усмивка<br />цветарката на смирненски<br />джаз и чай, и духалка<br />две нощни лампи, светлината се блъска в новия син латекс<br />и се отразява обратно към мен<br />саморефлексия<br />пращам бегли представи за себе си<br />които се удрят в обществото ускоряват се<br />докато достигнат до стадий на самоувереност<br /><br />мисля си понякога, че светът е мой<br />че го мога, целия,<br />да го постигна купя продам<br />изпуша изтърва между пръстите си<br />заплета на плетеница<br />втъка в одеало, под което после да заспя<br />и да го сънувам,<br />целия<br /><br />поетики<br />в неделя вечер, на закрито<br />на четвърти километър<br />поетите и лудите<br />къде да теглиш чертата<br />чертата се заплита в себе си<br />чертата се заплита в почерк, в пияно преведено стихотворение<br /><br />в разказ, който трявбва да завършиш сам<br /><br />за един пушещ човек<br />бях почнала да пиша веднъж<br />когато беше още толкова топло, че бедрата се слепваха с кожата на стола с кожата на клипборда<br />и единственото движение беше китката,<br />бягаща отляво до дясно, после малко надолу<br />един пушещ и рисуващ човек<br />винаги ли трябва да е толкова автобиографично и защо<br />във всяка черта намирам себе-си-то, нечие себе-си<br />всяка черта е щрих<br />в автопортрет, попарт от себе си<br />отдавна не съм<br />рисувала<br />а всеки път, когато съм тъжна<br />всеки път, когато съм сама<br />сядам на бюрото<br />насочвам лампата към лицето си<br />светлината отскача от него от стъклото отсреща<br />и после към зениците<br />и върху листа<br />толкова е различно, всеки път<br />всичките портрети са в една папка<br />един след друг<br />едно лице<br />след друго<br />след трето<br />уж всеки път съм сама,<br />а съм с различно себе си<br />тъжно, раздразнено или просто разноцветно<br />половин оранжево, половин зелено<br /><br />две половинки<br />от един и същи брак<br />бр�