1734

върнах се.

а за да се върна, трябваше да замина, снусмумрик в началото на пролетта, и всичко е по-лесно, когато си на път, с абсолютния екзистенцминимум прилежно сгънат и събран в ранцата и всичко е път, всичко. подканва те, разстлал крайчец в краката ти и те мами като в гръцки мит. кълбо червена прежда, хвърлям и се впускам след него, без да се уверя дали краят е завързан за прага за дома за ключа под саксията. два края, единият пред прага другият съобщаваш през прозореца запъхтян от тичане към колата към. толкова е по-лесно, когато си на пътя, решенията са малки детски топчета, с които си играеш, съзнанието е във ваканция. а хората не качат рано сутрин, не са се събудили още, не са разбрали, че пътят ги е хванал и повел. много му здраве на пътника, поздрав за Алекс. и пътят е слънце и пътят е прах и божествена плюнка и само чака сандалите ти да го замесят в тестото, от което се творят светове.

сътворих си свят, докато бях на път. сътворих си работа. сътворих два плажа, изгрев и тераса със звезди. сътворих думите, които чаках преди прага преди всичко и те се лееха и смях и бира, хубаво. започвам.

дали връщането е начало като тръгването, или има само начала, само тръгвания и отивания и стремения. връщането, голям възел в кълбото, в който вплиташ стъпала-демиурзи за момент докато те не се приплъзнат по друг негов край и не продължат напред, напред. краища има ли, ми е чудно. връщането не е връщане, връщането е отиване в нов свят, нов свят с дъх на предишния но и на още толкова банички и бири и приятели и цигари на тераси и приятели и откраднати портокалови луни. и на планини и на морета и на скокове на ластик (пораснахме, по-големи са ни ластиците и въжетата и сандалите но играем на същите игри, няма как). и се връщам и има дъх на детство с цигара в уста, детство 2.0 в което чакаш .. да слезе да играй ама само пред блока. то детството 2.0 (ех самовлюбено ще се цитирам) никога не свършва просто е в бета фаза постоянно и постоянно се променя от стъпалата (това им е работата на тях). прашен сандал на асфалта, прашен сандал в скъпа кола, прашен сандал в гардероба, тропам с токчета.

токчетата осакатяват стъпалата, нали, няма как, и вече излизат криви светове, меркантилни някак, забързани, болезнени и лъснати, и намазани с крем против разширени вени. кремовете с хепарин, каза бати, не работят, той не се абсорбира през кожата. лустро от хепарин върху кривия ми свят, но още толкова детство има дотогава

още толкова път