понякога се чудя колко големи са разстоянията всъщност. уж си имаме обективна мярка от системата си (наместо дължината на лакътя на някой високопоставен), пък все ми се струва, че те, разстоянията, са всъщност разтегливи като локум от кадидатстудентска тема по литература или като обещание за промяна.
ама така, както седя и си мисля, признавам, дори понякога както само си седя, се сещам, че и другата част на континуума, времето, си е също бая захарно-разтегливо понятие. и се чувствам малко накриво позиционирана в морето от лакомства, дошли от южната ни съседка и, нека го кажа направо, малко изгубена.
за какво иде реч. брат ми от две и половина години живее в Германия, на около две хиляди километра от мен, и, макар да го чувам рядко, знам какво се случва с него, знам малко за тревогите и успехите му, свързани и разделени от всичката технология, с която ни е заринал споделеният от двама ни двайсет и първи век. работя на Иван Вазов, на около двеста метра от Коня и Народното Събрание, и нямам никаква идея какво точно се случва там. днес за първи път преравям новинарските сайтове и гледам карамфили, павета и щитове, и откривам в колко интересно време живея. може би за Народното Събрание не ме боли толкова, колкото за брат ми, затова и не се старая да го достигна, да го потупам по рамото, може и с паве, и да го попитам какво, по дяволите, се е объркало, че нещата да са толкова тежки и за двама ни. но както мен не ме боли за Събранието, така и всички около мен не ги боли нищо за ситуацията, в която се намират. и нито разстоянието, нито времето са достойно оправдание за тази всеобща масивна неебателност. на фона на газовата криза бедните студенти си напалихме духалки, захранвани от ток, който самите ние не плащаме. и така до 21ви, когато ще видим какво ще правим. както отлагаме четенето за нощта преди изпит, така отлагаме и мисленето за следпоследния момент. да дойде, че ще му мислим тогава. днес е втори ден на протести, аз съм се свряла в топлия си магазин и продавам ненужни вещи на хлапета, които не са заслужили паричките, с които разполагат. и не ебавам.
а навън - поезия. студенти и лекари, пенсионери и еколози, хора с идеали и хора без работа, плакати и цветя, знамена и гевреци и изобщо панаир. а на панаир се ходи като на панаир, всеки, опиянен от ентусиазъм или вино, обстрелва околните с недоволство в защита на някакви идеали, които накрая се сливат във всеобщ пиянски въргал. а навън - поезия, механата на ботев, патриотите дават душа за народа си, без значение чия. и плакатите, двайсет години стигали, да дадат път на младите. казах вече колко разтегателен е иначе физично спретнатият ни континуум, предният път сякаш бяха четирийсет и пет, млада бях и не помня съвсем, но ми се струва, ако продължават по логаритмична спирала да намаляват периодите ни на толерантност, в един момент прагът ни на търпимост ще заклони толкова опасно към нула, че виждам само гражданска война. защото нещо трябва да я спре тази спирала. нещо като протест, нещо като да изкрещиш, писна ми, вашата майка да е
поезия, казах ви. от модерната, циничната, неподредена и неподправена поезия на улицата, на непрофесионалиста, който я блогва тайничко и под псевдоним, не красива, а освобождаваща пезия, за да не избухне. човекът или народът.
но не, народът си е изградил вече защитната черупка на обезвереността, на озвереността. не вярваме вече в победа, в промяна, не и откакто тези бивши имена на бивши заводи не почнаха да носят само дъх на нафталин и неизплатени дългове. човекът в черупката не пише, той само се свива и чака да го отминат, подминавайки или сдъвквайки го, и да продължи след това своето калцирано битие.
живот ли бе, да го опишеш. защото в един момент, споменах колко обичам да седя и да се занимавам с мисловна дейност, започвам да се чудя къде точно е границата между живеенето и съществуването, тоест оправданите и неоправдани респираторни функции на хомо сапиенс. и може би духът на времето ми влияе, но ми се струва, че гражданската позиция крайъгълен камък за тази граница, камък-на-синора, термин.
гражданската позиция. обществената отговорност. личният морал. целите и преследването им. толкова.
а стигат ли наистина двайсет години? не знам. когато аз ги стигна, може и да узная. за деветнайсет и единайсет месеца все пак съм научила доста, живяла съм все в интересни времена и може би съм се поучила от тях, както от обезвереността на родителите си, така и от силата на връстниците, слата и вярата, силата на вярата. тази година видях паметната плоча на Ян Палах и положих крадено цвете. никой от младите хора, които познавам, не би се самозапалил пред собствения си парламент. хладнокръвно. чудя се какви мисли ти минават, докато вдъхваш миризмата на собствената си цвъртяща плът и гледаш насреща непристъпната фасада от черен камък, габро може би, от същия камък по ирония после ще направят плоча с твоето име отгоре, и ликът ти, дигитално копиран отгоре от черно-бялата снимка в студентската книжка, книжка, която никога няма да го докара до дипломиране. Никой от младите хора, които познавам, не би са самозапалил хладнокръвно пред собствения си парламент. никой от младите хора, които познавам, знаеше, че има протести или изяви каквото и желание да бъде там. в окото на бурята.
в очите май ние виждаме само греди или сламки, или сълзи от студа, студ напълно извън пределите на газовата криза, защото си имаме духалки, нали. и хляб, и сирене, и салам от копита, и лещени дни в края на месеца, и денонощни кафенета, и нелегални дискотеки, пред които убиват хора ей така, за нищо, и изгарящи бушони, и заверки, и трудови договори и маркови обувки и старбъкс срещу работа и студентски бригади и нова литература и буржоазно-бохемско самосъзнаие и никакво национално такова и презервативи си имаме и спешна контрацепция, защото нали, и хлебарки за остатъците и котки в коридора и пари за цигари и време за чакане на преподаватели, автобуси и срещи си имаме и раздели и блогове и писма и роднини в чужбина и амбиции за собственото си, лично наше, бъдеще и изобщо сме толкова презадоволени, че протестите не са ни тръпка. не ни го вдигат, ама никак.
помня Виденовата зима. нямаше олио. след това нямаше захар. после нямаше хляб. а пари през цялото време нямаше. вкъщи през цялото време имаше половин хляб, жълта кутия със сирене, двама крещящи родители, единият съкратен от работа, и тетрадка за разходи.
навсякъде същото.
хората тръгнаха на протести, всяка вечер от пет едно шествие обикаляше града, двете главни улици, и изкрещяваше насъбраното през дни и дни и дни на мълчане. свършвахме училище около пет и учителките стояха на вратата, спирайки ни, докато мине митингът, за да не смачкат някое от нас, децата, в общия срещуправителствен кипеж. тогава хората нямаха какво да изгубят, и избухна революция. сега, както казах, си имаме всичко. начело с духалките.
и го духаме яко.
ама така, както седя и си мисля, признавам, дори понякога както само си седя, се сещам, че и другата част на континуума, времето, си е също бая захарно-разтегливо понятие. и се чувствам малко накриво позиционирана в морето от лакомства, дошли от южната ни съседка и, нека го кажа направо, малко изгубена.
за какво иде реч. брат ми от две и половина години живее в Германия, на около две хиляди километра от мен, и, макар да го чувам рядко, знам какво се случва с него, знам малко за тревогите и успехите му, свързани и разделени от всичката технология, с която ни е заринал споделеният от двама ни двайсет и първи век. работя на Иван Вазов, на около двеста метра от Коня и Народното Събрание, и нямам никаква идея какво точно се случва там. днес за първи път преравям новинарските сайтове и гледам карамфили, павета и щитове, и откривам в колко интересно време живея. може би за Народното Събрание не ме боли толкова, колкото за брат ми, затова и не се старая да го достигна, да го потупам по рамото, може и с паве, и да го попитам какво, по дяволите, се е объркало, че нещата да са толкова тежки и за двама ни. но както мен не ме боли за Събранието, така и всички около мен не ги боли нищо за ситуацията, в която се намират. и нито разстоянието, нито времето са достойно оправдание за тази всеобща масивна неебателност. на фона на газовата криза бедните студенти си напалихме духалки, захранвани от ток, който самите ние не плащаме. и така до 21ви, когато ще видим какво ще правим. както отлагаме четенето за нощта преди изпит, така отлагаме и мисленето за следпоследния момент. да дойде, че ще му мислим тогава. днес е втори ден на протести, аз съм се свряла в топлия си магазин и продавам ненужни вещи на хлапета, които не са заслужили паричките, с които разполагат. и не ебавам.
а навън - поезия. студенти и лекари, пенсионери и еколози, хора с идеали и хора без работа, плакати и цветя, знамена и гевреци и изобщо панаир. а на панаир се ходи като на панаир, всеки, опиянен от ентусиазъм или вино, обстрелва околните с недоволство в защита на някакви идеали, които накрая се сливат във всеобщ пиянски въргал. а навън - поезия, механата на ботев, патриотите дават душа за народа си, без значение чия. и плакатите, двайсет години стигали, да дадат път на младите. казах вече колко разтегателен е иначе физично спретнатият ни континуум, предният път сякаш бяха четирийсет и пет, млада бях и не помня съвсем, но ми се струва, ако продължават по логаритмична спирала да намаляват периодите ни на толерантност, в един момент прагът ни на търпимост ще заклони толкова опасно към нула, че виждам само гражданска война. защото нещо трябва да я спре тази спирала. нещо като протест, нещо като да изкрещиш, писна ми, вашата майка да е
поезия, казах ви. от модерната, циничната, неподредена и неподправена поезия на улицата, на непрофесионалиста, който я блогва тайничко и под псевдоним, не красива, а освобождаваща пезия, за да не избухне. човекът или народът.
но не, народът си е изградил вече защитната черупка на обезвереността, на озвереността. не вярваме вече в победа, в промяна, не и откакто тези бивши имена на бивши заводи не почнаха да носят само дъх на нафталин и неизплатени дългове. човекът в черупката не пише, той само се свива и чака да го отминат, подминавайки или сдъвквайки го, и да продължи след това своето калцирано битие.
живот ли бе, да го опишеш. защото в един момент, споменах колко обичам да седя и да се занимавам с мисловна дейност, започвам да се чудя къде точно е границата между живеенето и съществуването, тоест оправданите и неоправдани респираторни функции на хомо сапиенс. и може би духът на времето ми влияе, но ми се струва, че гражданската позиция крайъгълен камък за тази граница, камък-на-синора, термин.
гражданската позиция. обществената отговорност. личният морал. целите и преследването им. толкова.
а стигат ли наистина двайсет години? не знам. когато аз ги стигна, може и да узная. за деветнайсет и единайсет месеца все пак съм научила доста, живяла съм все в интересни времена и може би съм се поучила от тях, както от обезвереността на родителите си, така и от силата на връстниците, слата и вярата, силата на вярата. тази година видях паметната плоча на Ян Палах и положих крадено цвете. никой от младите хора, които познавам, не би се самозапалил пред собствения си парламент. хладнокръвно. чудя се какви мисли ти минават, докато вдъхваш миризмата на собствената си цвъртяща плът и гледаш насреща непристъпната фасада от черен камък, габро може би, от същия камък по ирония после ще направят плоча с твоето име отгоре, и ликът ти, дигитално копиран отгоре от черно-бялата снимка в студентската книжка, книжка, която никога няма да го докара до дипломиране. Никой от младите хора, които познавам, не би са самозапалил хладнокръвно пред собствения си парламент. никой от младите хора, които познавам, знаеше, че има протести или изяви каквото и желание да бъде там. в окото на бурята.
в очите май ние виждаме само греди или сламки, или сълзи от студа, студ напълно извън пределите на газовата криза, защото си имаме духалки, нали. и хляб, и сирене, и салам от копита, и лещени дни в края на месеца, и денонощни кафенета, и нелегални дискотеки, пред които убиват хора ей така, за нищо, и изгарящи бушони, и заверки, и трудови договори и маркови обувки и старбъкс срещу работа и студентски бригади и нова литература и буржоазно-бохемско самосъзнаие и никакво национално такова и презервативи си имаме и спешна контрацепция, защото нали, и хлебарки за остатъците и котки в коридора и пари за цигари и време за чакане на преподаватели, автобуси и срещи си имаме и раздели и блогове и писма и роднини в чужбина и амбиции за собственото си, лично наше, бъдеще и изобщо сме толкова презадоволени, че протестите не са ни тръпка. не ни го вдигат, ама никак.
помня Виденовата зима. нямаше олио. след това нямаше захар. после нямаше хляб. а пари през цялото време нямаше. вкъщи през цялото време имаше половин хляб, жълта кутия със сирене, двама крещящи родители, единият съкратен от работа, и тетрадка за разходи.
навсякъде същото.
хората тръгнаха на протести, всяка вечер от пет едно шествие обикаляше града, двете главни улици, и изкрещяваше насъбраното през дни и дни и дни на мълчане. свършвахме училище около пет и учителките стояха на вратата, спирайки ни, докато мине митингът, за да не смачкат някое от нас, децата, в общия срещуправителствен кипеж. тогава хората нямаха какво да изгубят, и избухна революция. сега, както казах, си имаме всичко. начело с духалките.
и го духаме яко.
No comments:
Post a Comment