когато завали

като завали, и се прибираме.
свиваме се в топли пуловери, поливаме премръзналите си вътрешности с чай и мляко. по стъклата се стича обратно изпарилото се от топлите чаши, а небесата плачат, плачат.
като завали, и се прибираме, разделени от масичка в чайната си комуникираме с димни сигнали, капаците на чайниците тракат в такт, като ченетата на бабите пред входа август вечер. няма ги бабите, прибрали са се, защото вали.
вали вече трети ден, и земята е прогизнал вестник в локва, давещ се в собственото си мастило, вали толкова, че сигурно влагата се е просмукала в китай и оризищата им преливат, и малките китайчета са се свили зад прозорците на жилищата си и чакат, всеки момент и техните небеса ще се разплачат, и могат да усетят буцата в небесното им гърло, ако само се протегнат.
прибираме се, когато завали. влагата пробужда оня, тайния ген на домолюбеца, изведнъж всичките пролети в родния ти град дъждовни капки се протягат и протягат като излезли от дланите на спайдърмен и те обвиват и те дърпат, дърпат те към онази печка и онова легло, които си забравил, че си имал. забиваш пети в асфалта, няма да се дадеш и този път.
и на път към печката и леглото, за които никога няма да значиш нищо, минаваш и купуваш своята алюзия за дом, пудинг в пликче и кутия мляко, не намираш само онова, което баба ти е добавяла, за да завърши своята магия. няма го, не са зареждали, и няма и да има. баба ти я няма също, прекалено си голям за историята с фермата, в която заживяха кучето и котката ти, новата есхатология е истинска като самия теб, истинска като рекламните паузи, които си оставил да определят контура, в който да излееш своята пихтия от същност. няма изток от рая, и рай няма.
няма го и оня вкус на кремчето от тринайсет стотинки, отдавна вече в захарния комбинат не се продават вафлени изрезки, и дъвките идеал ги няма. и го няма смисълът да се прибираш към едно детство, което се е измъкнало по терлици някъде между първата ти цигара и първия ти секс.
голям си вече. голям за да те погали майка ти преди заспиване, голям за катерене по съседския орех, голям за рани по краката всяко лято, голям за стаята, която те приютява вечер, голям за приятелите си и за онази връзка, от която за пореден месец не успяваш да излезеш, май и за себе си си прекалено голям,
пукаш се по шевовете, избухваш,
а ако само можеше да се върнеш в страната, където филията с лютеница беше обяд, хлапето от четвъртия вечен приятел, идеалният мъж съществуваше и прозорецът му се виждаше, ако само малко се наведеш от този на кухнята,
в света, където вместо дни се изреждаха вечности,
особено, когато вали.
и ако само можеше дъждовете да не изтриват тебешира от асфалта пред вкъщи и ако само можеше тромавите ти обувки да се поберат в квадратчетата на дамата и да доскачаш дотам, докъдето пише
небе
така че когато се заронят капките, да прескочиш направо на прага и да отвориш вратата,
защото всички се прибираме, когато завали.