12, 11, 2000, 4, 22, 12, 11

Остават само дванайсет дни,
или може би са вече единайсет,
дванайсет дни, докато хвана самолета,
докато той прехвръкне двете хиляди километра,
разделени на тактовата честота на сърцето ми, все едно, че съм ги вървяла,
опитвам се да повярвам
как ще вървя по познатите улици
как ще целувам познатите устни
и всичко ще е малко по-ново, малко различно
хората ще бързат, онзи град там далече ще се е парализирал в трафика си
и ние ще сме там, в средата на спрялото време, двама.
много съм слаба. научих се да бъда силна, след това се научих
да си позволявам малките моменти,
в които съм просто момиче в средата на свят.
плаша се, щом си представя,
нали знаеш как гугъл ърт те хваща за врата като малко коте и те пренася,
щом въведеш някой адрес,
плаша се от мисълта, че съм толкова далеч,
а иначе ден след ден след ден, не се замислям,
ставане душ колело
черно кафе
вече не пуша
и някак съм загубила също
зависимостта си от хора, и всяка сутрин
се озовавам в едно училище, заобиколила задръстванията,
говоря с едни хора, чертая едни сгради,
и ям едни сандвичи, четири пъти по-скъпи,

и само когато е четири сутринта
и когато от двадесет и два часа не съм ставала от компютъра
и когато музиката трепери в слушалките, и аз треперя
дванадесет дни, дванадесет сутрини, посрещнати,
не мога да спра да го чувствам като детство, толкова невъзвратимо, колкото са
ония времена на безкрайни следобеди и филии с лютеница, домашна
не вярвам, че мога да се върна, сякаш това е
по-голямото чудо от някой, който бил се родил преди хиляди години,
голямото чудо, онова, което ме разревава всеки път,
е как се събират четири души от четири града от три държави
и как си казват, обичам те.

всичко е по-лесно, всичко е постижимо.
дванайсет дни, единайсет.

Обичам ви.

дюшемето е новият паркет,
девет-едно са новите вярващи,
старите, малко обрулени, напускат потъващия кораб
честно, липсват ми малко силните прегръдки, здравей и довиждане
всяка вечер на шадравана пред пощата, с часове,
после лекият сън на спокойната душа.
Не мога да спя напоследък. Усмихваш се. Аз обвинявам жегата и рояците комари, усукали се около мен като около улична лампа.

Не знам дали трябваше да си тръгна тогава, знам само, че днешният ден
беше като подарък,
беше толкова светъл, прегърната бях от хората, които обичам
които не бяха много, бяха достатъчни,
искам само да мога да ги прегърна и следващото лято, всичките заедно.

Моля се всяка вечер, каза ми днес баба,
и ми изброи всичките хора и всички надежди..
и мама се моли, и аз напоследък трудно затварям очи,
без да се понадявам
да се събудя на другата сутрин и всичко около мен да е още толкова осезаемо,
и това, същото да се случва на всеки човек,
всеки ден.

Представи си сега един персонифициран абсолют,
долепил ухото си до слушалката в нощта на безвремието,
в три без петнайсет,
да се опитва да помогне на всичкото това битие
просто да продължи.

Всяка сутрин благодаря.



И обичам, толкова много обичам.

любовта ще ни разкъса, отново
ще ни върне в земите, от които се опитваме да избягаме, при същите стари призраци на благополучие, на удоволствие от живота, които сме се самообрекли да преследваме.

този блог умря, отдавна. започнах да имам на кого да говоря. спрях да виждам тези, които достигнах през тук. Малко ме е яд като те видя такъв, невиждан от мен от година-и-нещо, едни животи, разминаващи се от гара на гара и само понякога поспиращи се, за да си разменят чувалите с пощата. А твоята година как беше?

Тази година имам човек до себе си. Тази година работих много, понякога спах. Умора, умора. Последните три години са били една дълга умора с малки промеждутъци лято, колкото да поемеш въздух и да се гмурнеш отново. Пораснах ли - с колко? Осъзнах какво не искам да бъда, какво ме спира. Превъзмогвам го, малко по малко. Преди три години, заминавайки за София, бях екзалтирана. вярвах. разочаровах се и се амбицирах. научих се да работя много, сега се уча да се щадя.

Сега, заминавайки за Белгия, съм невероятно уплашена. Искам някой да ме погали по главата и да ми каже, че всичко ще е наред. Че ще се върна тук и всичко ще е както преди, дори малко по-добре.

Страх ме е, че няма да бъде.

Аз правя страховете си, аз дръзвам и ги преборвам. Научих се да се гмурвам, но още не знам как да не ме е страх. Не знам как да заспя нощем.

Поплаквам си, книга с разкази, върху която да заспя, нощната лампа осъмва сама над главата ми. А утре всичко ще бъде наред.

когато завали

като завали, и се прибираме.
свиваме се в топли пуловери, поливаме премръзналите си вътрешности с чай и мляко. по стъклата се стича обратно изпарилото се от топлите чаши, а небесата плачат, плачат.
като завали, и се прибираме, разделени от масичка в чайната си комуникираме с димни сигнали, капаците на чайниците тракат в такт, като ченетата на бабите пред входа август вечер. няма ги бабите, прибрали са се, защото вали.
вали вече трети ден, и земята е прогизнал вестник в локва, давещ се в собственото си мастило, вали толкова, че сигурно влагата се е просмукала в китай и оризищата им преливат, и малките китайчета са се свили зад прозорците на жилищата си и чакат, всеки момент и техните небеса ще се разплачат, и могат да усетят буцата в небесното им гърло, ако само се протегнат.
прибираме се, когато завали. влагата пробужда оня, тайния ген на домолюбеца, изведнъж всичките пролети в родния ти град дъждовни капки се протягат и протягат като излезли от дланите на спайдърмен и те обвиват и те дърпат, дърпат те към онази печка и онова легло, които си забравил, че си имал. забиваш пети в асфалта, няма да се дадеш и този път.
и на път към печката и леглото, за които никога няма да значиш нищо, минаваш и купуваш своята алюзия за дом, пудинг в пликче и кутия мляко, не намираш само онова, което баба ти е добавяла, за да завърши своята магия. няма го, не са зареждали, и няма и да има. баба ти я няма също, прекалено си голям за историята с фермата, в която заживяха кучето и котката ти, новата есхатология е истинска като самия теб, истинска като рекламните паузи, които си оставил да определят контура, в който да излееш своята пихтия от същност. няма изток от рая, и рай няма.
няма го и оня вкус на кремчето от тринайсет стотинки, отдавна вече в захарния комбинат не се продават вафлени изрезки, и дъвките идеал ги няма. и го няма смисълът да се прибираш към едно детство, което се е измъкнало по терлици някъде между първата ти цигара и първия ти секс.
голям си вече. голям за да те погали майка ти преди заспиване, голям за катерене по съседския орех, голям за рани по краката всяко лято, голям за стаята, която те приютява вечер, голям за приятелите си и за онази връзка, от която за пореден месец не успяваш да излезеш, май и за себе си си прекалено голям,
пукаш се по шевовете, избухваш,
а ако само можеше да се върнеш в страната, където филията с лютеница беше обяд, хлапето от четвъртия вечен приятел, идеалният мъж съществуваше и прозорецът му се виждаше, ако само малко се наведеш от този на кухнята,
в света, където вместо дни се изреждаха вечности,
особено, когато вали.
и ако само можеше дъждовете да не изтриват тебешира от асфалта пред вкъщи и ако само можеше тромавите ти обувки да се поберат в квадратчетата на дамата и да доскачаш дотам, докъдето пише
небе
така че когато се заронят капките, да прескочиш направо на прага и да отвориш вратата,
защото всички се прибираме, когато завали.

фргм

домовете ми възлизат на един
там, където съм в момента
пресечница на тангентите/ на крайниците ми. чакра. лъжичка.
настояще.
бъещето е за тези, които не заят какво да правят със сега.

ритуалът съм го повтаряла толкова много пъти, че се замислих чак когато
седнала пред клавиатурата, отпих глътка
слагам водата в джезвето, толкова е старо, майка ми си го е купила като студентка
за първи път си направих в гимназията
кафе
помня, че ме беше страх от газовия котлон и го палех с почитание и трепет всеки път
една лъжичка кафе на чаша, беше казала мама,
три пъти да кипне, само въртя копчето
прецеждам и пия бавно, още ме държи
седнах тази вечер и нямам спомен как съм го кипнала три пъти
наляла в чашата с маковете
спомних си само ямболски пейзажи
дърветата пред терасата на кухнята,
цонко и зелената ми порцеланова чаша с усмивка
всяка сутрин, пет години поред
с упоритостта на оная мърда, бутаща камъка
помня онова варненско лято, когато
продавах торти и в свободното време
четох кафка на плажа, последното приемете за топос
камю в тоалетната,
ницше под магазинския тезгях,
на гор видал още му чакам времето.
намерих си книгите, когато се прибрах в ямбол,
прахът им не беше бърсан от близо година, откакто ги изнесох от оня апартамент и после спасих от кашоните върху няколко лавици
моите книги, първите, които осъзнато си купих сама, вместо да задигна от библиотеката на нашите
реших тогава, малък двудневен катарзис,
реших, че четейки, че ще се науча да пиша добре
така и не ги прочетох всичките.
знаете ли какво си реших, че ще прочета първо?
митът за сизиф.

събудих се с усещянето, че съм се успала. всъщност се събудих с няколкото изречения, които не бях записала снощи, стискайки клипборда в скута си, заливаща се от смях, а може би беше от колата, и от готвенето, върнах се толкова назад.

толкова много от творческото ти се освобождава, когато си щастлив. и в края на четирите си учебни дни тази седмица се чувствам пращяща от сили, рисува ми се, пише ми се, дори и за ми се чертаят ония скучни стълби по сградо. и ми се правят макети, и ми се ходи по планини, и ми се диша и крещи. а може би е от пролетта. и ми се подрежда дом, и ми се пребоядисва и променя, и ми се прибира у дома, салатата и музиката и татко, един от ония разговори за живота, толкова са дзен, равнопоставяйки темите си, еднакво важни са и дъждът, и образованието, и срещнатите на улицата познати, и принципите на вселената. а на двора ще вали, и ще мирише на мокра пръст и на чисто, и на хлад. ще седим и ще го слушаме, дъжда, а не телевизора. великден.

толкова назад се върнах. явно ме гони носталгията, напоследък сънувам ямболски улици, и къщи. сънувам старото у нас, градинката зад блока, която с татко поддържахме, когато аз и брат ми бяхме съвсем малки. не знам дали аз му липсвам, но мен, честно казано, ме боли да не го виждам. всичкото. сънувам улиците, дупките им, магазините с пушещите продавачки, дърветата, пораснали с малко всеки път, когато се прибера. приятелите, пораснали с много. в училище съм вече непозната, точно както бяха за нас разните странници, влизащи в часовете на Цонко и поздравяващи го, странници, неловко усмихнати в старото училище както пред играчките в детската си стая, момчетата не плачат, нали.

забравих как да пиша
моливът увисва в ръката ми като рудиментарен орган
клавиатурата се съпротивлява, завила се в уютен слой прах
прегръщам радиатора и се чувствам у дома.
думите не винаги са нужни, нито местата, които стоят зад тях.


дом.

не бях спала в тази къща, не бях живяла тук и ето ме, втори ден, у дома с баба и е топло
къщата мирише на пране и може би на курабийки
водата се стича по стъклата на прозорците
както когато
свряна под душа, се опитвам да забравя
или да прибера в зелена бутилка
спомени за присъствия.
присъствия на самотници, на разминаващи се в дъжда пешеходци
с подгизнали кецове, шлепове в бурни води
пристаните се губят сред парата.
сенки на самотници, а какво става, когато напусна света и оставя
една своя андрогинна половинка да шляпа
в дъжда
крачка след крачка, следи от кръгове във водата,
има ли кой да й се обади, че вече ме няма
за да престане очакващо да заобикаля ъглите на сградите
чакайки да се разминем.
какво става, когато
всяка половинка от личност се губи в свят, прилежно оразмерен за по двама
легла-морета
в които опитите за сблъсък се размиват
във всеобхватния безкрай на чаршафите
размиват се
четири супени лъжици брашно във водата
брегът й не се вижда.
на умерена фурна
на бавен огън
се пекат
останки от андрогини
парата им се издига през процепите на фурната
прави няколко лупинга в изморения въздух
и залепва челото си за стъклото
бавно надолу
както когато се свличам под душа
за да те забравя.

този град
ме издира със спомени.
всяка негова улица е шило,
нежно промушено през зениците ми.
мигащите ми клепки иззиждат
къщите му
от пясъчна буря
за да получат вода.
затварям очи.
прекалено е остър, за да се срещнем без жертви.

песен

дом
как да знаеш къде е,
ако никога не си имал
дом
не че знам къде отивам,
само знам, че там е
дом
(там просто боли)

текст.

приказка за приказка за приказка за при

you sneezed and i had to say it over again
i said i love you i said
you didn't say a word

а при мен нищо ново, освен един макет, започнат и незавършен
едно контролно, за което не съм почнала да уча
и няколко чифта изпрани чорапи върху радиатора.
омръзна ми да цитирам старо прочетени книги
време за нови нямам
аз съм бюргерът на хесе
само дето и стълбищната ми площадка, и фикусът са имагинерни
аз съм степният вълк
посядащ между площадките
и съзерцаващ вътре в чуждото въображение.
уморявам се ужасно, до степен, в която прешлен по прешлен гръбнакът ми стене и скърца
уморявам се от вършенето на правилното, на належащото
и все повече се изкушавам да поздравя с палец изгряващото слънце
дори почивките ми, почивките са планирани и подредени,
две бири след работа, вторник ден за наспиване (сряда вечер чертожна)
измервам се в седмици в поредици от задачи
в малки чавки, появяващи се тук-там пред редове от дълъг-дълъг списък
и седмицата ми не изглежда да има край просто се прелива в себе си
ако сизиф се катереше по безконечна спирала нагоре, щеше да ме разбере
направила съм си еднораменна стълба, без площадки за почиване
и се страхувам, че като в едноименна приказка
започвам да губя парченца от себе си
и ако стълбата случайно има край
на него ще се озове една черупка от мен
площадки, повече площадки ми трябват
за да посядам и да гледам фикусите
за да се замисля къде отивам
и струва ли си да отдам сърцето си по пътя
за какво се боря
боря ли се изобщо


едит от площадката:
не искам нищо друго
искам, знам и мога
точно това, което върша

скорпионите, таковата, сами

започнаха скорпионите.
и ако за трети път те попитам кога ти е рождения ден, не се обиждай
аз просто не слушам какво ми говориш
питам неща, а докато ти отговаряш,
се плъзвам в мечтите си
никога, никога не слушам
(освен когато се влюбя)
но те, скорпионите, нали
започнаха скорпионите
и се налага да ходя в края на софия
за една специална чаша, която после да замине към Берлин
защото те, скорпионите,
нали.
когато решиш да променяш и се оттървеш от старото
ей така, изведнъж,
всичко се разваля, всичко
центробяга в парченца от себе си
събирането е илюзия за контрол
над парченца от себе си
влюбих се днес, отново
два пъти май
чертежите по сградо не са готови,
нито кубчето по моделиране.

стари снимки и депеш, и тази вечер нищо.

скорпионите умират, нали

точно преди да се родят

стени

флайърче на моно, от промоцията
декември 2004та
книгите са винаги на мода
изрезка от труд
до леглото на изток от Рая
библиотеката изпразних през април 2005
махнаха книгите, които бях чувала, но не и чела
през май, 2008
беше пълна
албумите със снимки
четири
са сега седем или осем
без последната година
панталоните не ми стават отдавна
един суичър изгубих
(а го носих на първата си целувка)
боите сега са таленс
акварелите ленинград
четката за коса не ползвам
едната бреза се счупила при буря
минавахме през нея, за да изхвърлим чувалите с история
енциклопедиите спечелих
магията на книгите, книгите бидейки 108
в размяна на едно есе за рециклирането
в тази стая се скрих когато мама ми каза, че напуска
когато се върнах от пловдив
хвърлях книгите на пода
не зная нищо, плачех
и нищо никога няма да науча
няма да мога няма да бъда
никога
мебелите боядисах сама
скоро видях датата на гърба на секцията
осми месец, две и трета
в сърчице
косата си отрязах сама
дългата любовна история между мен и промяната
зовем се една друга и страдаме
от липси или наличия свои взаимни
режем вени и пробиваме уши
колко сме големи само
свърши детството ми онзи ден през април
онзи конкретен ден

звезда, до нея

изречения се подреждат около фас и докато стигна дотук, те са вече не-същите
звезда една точно срещу мен
вляво от нея луната в трета четвърт
незавършена такава
звезда винаги има, обикновено една
звезда винаги има, когато си отчаян
когато си тъжен
когато погледнеш нагоре
онези вечери в обзор септемврийски и малко студени
полягвам на камък топъл тогава още
не бях целувала
изобщо
полегнах на камък топъл една сутрин
в рила
една сутрин след един връх
сизифе, върховете имат свое време
полагат начала поставят краеве
след върха е винаги сутрин без значение
изкачен или отказан
поради водата в обувките поради водата в очите
косата ми е мокра косата ми е лилава
малко
не исках да си мия зъбите онази сутрин
в реката над водопада
исках твоя вкус там да остане
измих ги
а всъщност ги мия рядко
езикът също
езикът ми би могъл да кандидатства за зелена карта
въпреки ниския долар
мързелив апатичен и преял
не би могъл да връзва дръжки на череши
не би могъл да работи
дори завалва думи понякога когато се вълнува
спирам и премислям тогава
говоря бавно или мълча той езикът дасман
предчувства своята гранична ситуация
смърт болест болка гняв депресия или поне
любов, докоснала го с друг такъв
потрепва настръхвам
запалвам
вкусът никотинен след него не чувствам вкус и аромат
и липси,
твоите

синева

орехите се садят за следващото поколение
много любов има в този човек
много любов има в мен и много страх
каква синева?
никаква синева не съм намирала тук, нито забравяла
забравям само ценни монетарни
забравям портмонета ключове
телефони
спиралата си за мигли в туристическата раница
името си намеренията си пред теб
който и да си
от произволните а бе и це
пред храма като в армагедон
там ли трябваше да умре един
сутрешен блог запис като сутрешен душ
бърз и освежаващ толкова имаш нужда да се събудиш
да се очистиш от гадостта от страха бърз защото хуквам след това
макетирам дори не мечтите си
къща, построена, казват, била
четиринайсет колони колкото клечки за зъби
дървената конструкция още не знам от какво да я правя
храстите ще са сиви или сиво-лилави
две от стените зеят
върху петното от боя ще сложим саксия
с папрат
а иначе аз заверявам
и да, гадно е
ще заверя.
което е хубаво
като при зъболекар



тук спирам
с това


имаше Рила и синева и сняг в обувките и снимки
мъхове за макета
звезди и китара
град по шапката град във врата
всеобща урбанизация

и мама вечерта
която търсеше някой мъдър
разбирам я и аз го търся
оня, мъдрия
с когото да говоря и всичко да ми се изясни
а той идва само в пияните чешки вечери но такива са те, мъдреците

която търсеше някой топъл
да я прегърне и да й каже, че всичко ще бъде наред
всичко ще бъде наред, мамо
ще го намерим, топлия
или дори двама топли
не знам дали ще бъде наред не обичам подредбите
привнесени в хаоса
обичам мъдреците
самия хаос
теб

дом няма
дом нямам
дом нямаме

домове ще строя
цял живот
от картон

и ще слагам саксии върху петната, които им правя
каква градина ще възкликват си имате
саксия до саксия до саксия
петно до петно до петно
бяла темперна боя

мисля перспективно. строя. пораснах и научих.
пораснах
толкова голяма, с цигара и кафе и само отражението ми в монитора компания
внезапна тишина
изведнъжна
this could be heaven right here on earth
голям спор за голямата любов вървят двамата и е някак непривично
вървят по улиците на град чужд за единия вървят само няколко пъти годишно и спорът се подновява
всеки път
голямата любов
човекът чието дишане на леглото до теб те изтръпва настръхва
кара да сдържаш своето и да го изпускаш на малки пресекулки за да не го събудиш
за да не усети пръстът ти по гръбнака си дъхът по кожата очите по косата по възглавницата
до който не заспиваш вече сънуваш ненужно е
или човекът който ражда
наследникът ти и пали външната лампа
пуши в кухнята не спи защото теб те няма още и чака
празният стол празното легло сготвената вечеря
бележка и той спи на дивана на пода с дрехите чакал те е
а ти заспиваш до него защото можеш
и сънуваш слънца и планини с него и всичко е донякъде подредено в категории
преди сега и след
и утре те чака след съня с кафе за двама и разговор за наследници за наследство
сега чаршафите миришат на пране вместо на него
матракът е пораснал в легло вие двамата в двама отделни човеци в двата отделни края на порасналия матрак
хъркане никого не буди дъховете отдавна не се чуват отдавна не се разхождат по гърбовете не спират в косите
и всяка истина е истина нищо че не се срещат
голямата любов е голяма, време й е
да порасте
било й е време да порасне
и да напусне домът който спира
да бъде
такъв
и порасва превръща се в стени в панели фасадни калканни ивични големи с вградена топлоизолация и връзки между тях и поли против водата и тераси които са балкони или лоджии или полу-
и ти си пораснал си полу- половинка и пушиш по лоджиите вместо в леглото сам вместо с него човек вместо половинка
и гледаш прозорците отсреща други лоджии с други човеци и отгоре таваните
мансардите на бляновете
гнезда на двойки и димът се извива от прозорците и погледът ти се хваща за него
и се плъзга надолу надолу до бъдещите кревати сега матраци преди одеалото да е сътворило своята митоза преди андрогинът под него да се е разделил
твоето утре те чака да се плъзнеш между белите чаршафи
утре тапетите се смъкват със съскане
ожълтени от цигарения дим
новите са жълти жълтото помагало за концентрацията
новият, наследникът има вече бюро а сега се побира в горната половина на леглото си и сънува твоята сянка на пердето си ти пушиш
последна после още една
цирконията стигнала терасата
след три хиляди вечери
след още три хиляди утрини
заминават бюрото и тапетите и плюшките и кашонът със снимки и покривките за гости от гардеробите
и разваленото казанче и остъкленият балкон на който той, наследникът, веднъж плака заради паничка с брашно
странни са липсите, ставащи изведнъж осъзнавани изведнъж
изведнъжно
една хлебарка лази по клавиатурата на километри от онези стени
от онези плюшки пердета балкони покривки времена
като погребение, пръст бисквити восък и след това се прибираш и пиеш едно или пушиш
за бог да прости или защото
ти е неловко
и пак не заспиваш макар километрите да се те разделили
от другия край на леглото не пръстта
въртиш се няма вече кого да събудиш и пушиш в леглото няма кой да покашля от твоя пушек няма кой да разстроиш с новината че пушиш изобщо
баща и дъщеря под един покрив и аз съм живяла така но преди
броят на покривите да надвиши този на хората
поради смърт, километри или просто така
с новото строителство по черноморието
с новите строители в университет който не е институт само заради бюджета
татко, как си, татко
кога пропуши
коя беше любовта ти в гимназията
коя водеше в таванчето в лозенец
влюби ли се някога в мама
(трошаща одеколона, преди да ти го подари и купуваща нов)
цялата чанта миришеше след това
миришеше ли ти, мамо, на него
усмихваше ли се на това
как си, татко, сънувах те тази нощ и се събудих уплашена
ще разбереш ли, когато ти го кажа сънуваш ли и ти
понякога, уморен заспал под мигащата светлина на дискавъри
сънуваш ли времена и хора
преди сега и след
събуждаш ли се уплашен за тях
не ти ли се пуши понякога не си ли тъжен
не ти ли се плаче
на мен ми се плаче понякога аз не плача
вече
пораснах.

плам и крис

това е едно връщане в архива една случка отпреди повече от година на която можете да видите
отляво надясно
плам мая саши крис хора хора аз знаме румен доника
за радост на тези от вас, които са фенове на Ямбол
за Ваша радост, В

днес не съм там и може би не искам да бъда
за една година
остарях побелях
проходих
дядо почина
завърших училище
розовото цъфна отново
записах се в университет
обръснах си главата (защото обещах)
загубих дома си, почти официално (след три седмици ще бъде)
посрещнах точно един юли в морето, от което излиза слънце
подстригах десетгодишната си коса
това
бургас дойде до мен
аз отидох в него


препрочетох си блога
рамото ми се бели там, където изгоря на Витоша
навън вали и аз по пижама се свивам
дом, не по-малко от всяко друго място, дом, най-много дом сега

измина година, дванайсет месеца, стотина поста, стотина познати, няколко приятели повече/по-малко

тук и сега съм, радвам се, че съм
и си спомням баба.