флойд и черен чай, сутрин.

понякога, само понякога се учудвам на безброй многото неща, които не съм забелязвала, скрити от по-силните и по-крещящите от тях. сутринта с черен чай е една от тях. също така тихото щастие, че си жив, и не само това, ами и можеш да постигнеш всичко, всичко! досега неудобството и страха от неяснотата винаги са скривали щастието на това да се спуснеш по заешката дупка надолу, надолу, само не знам
защо още ми е толкова комфортно в планове и стремления, потъвам в тях като кротък деветдесетарски удавник, меко и безвъзвратно. не са ли планове? надежди ли са? няма значение. родиха се наскоро, след като открих, че няма нужда да бъдеш нещастен. няма и смисъл да бъдеш щастлив де, но ако изходим от цялостното безмислие на битието, това прави щастието по-скоро жизнеутвърждаващо. и прекрасно.
прекрасно е да се будиш сутрин и да се усмихваш, (нежели да целуваш бавно нечий гръб), прекрасно е да помпиш гумите на колелото и да чувстваш въздуха на студения ден. прекрасно е кожата на лицето ти да измръзва и чак да щипе и е прекрасно, когато паркираш и усетиш топлината на чая да се движи из теб.
прекрасно е да откриваш, че всъщност учиш нещо интересно, и това парадоксално откритие да се случи по време на сесия. и е прекрасно да се впуснеш в една книга както ти се иска да се впуснеш в едно влюбване, бавно и безвъзвратно, с паднала челюст и възли от чаршафи около себе си. и е прекрасно, когато ти свършат паричките за Айн Ранд, в интерес на гореспоменатата сесия.
и е прекрасно, когато умееш нещо, каквото и да е, и самото ти умение ти доставя удоволствието да движиш ръцете си, сякаш си роден да го правиш, и продукта на съответната дейност да се излива съвършен в своята цлелсъобразност, млъкни, Айн!,

ще ми се да мога, завършвам това изречение с милиони краища, всичките желани. ще ми се да почна, това изречение го употребявам отскоро като продължение на предното. намалявам си мрънкането за сметка на действането, и не, все още не се усеща за непредубедения наблюдател. усеща се за мен, и е радикална промяна. поела съм по един път, който мога и да не извървя, но спомни си онова за пътешествието и дестинацията.

и между историята на парковете ми се промъкват глави от Гор Видал, Силвето беше казала, че ще ми хареса, и е предположила правилно, само дето ми трябваше малко време, за да го оценя. сега ми влиза много добре, малко общообразователен пълнеж за ямите в историко-философското ми образование, облечен във формата на роман.

и ако преди (ох, добре де, и все още) осъзнаването на океана от незнание, увеличаващ се безмерно с всеки научен от мен факт ме ужасяваше, сега я има и мотивацията да го изгреба със ситото на своето познание, смело намерение, но не е ли бил и Колумб смел при еднакво големи шансове за успех?

и между другото, блогът на архитекта планира да се завърне.