университетът.
програмата.
еразъм.

защото имам нужда от промяна. защото искам нещо различно от виаския подход към архитектурата. защото не е окончетелно и не е емиграция. защото (според бати) колкото по-малко учиш в България, толкова по-добре.

в уасг архитектурата се разделя на сгради. обществени, жилищни и промишлени, и тъй нататък. на интериор и на градоустройство.

ще ми се да видя един друг поглед, в който сградите се събират в архитектура, в градоустройствени тенденции, в принципи на дизайна и моделирането.

холистичен подход. защото живеем в система от елементи, всеки от които е предизвикан и предизвиква останалите.

решението е важно, но не е трудно. никое решение не е. тръгва път от моя праг. дълъг, ограден с трева.

флойд и черен чай, сутрин.

понякога, само понякога се учудвам на безброй многото неща, които не съм забелязвала, скрити от по-силните и по-крещящите от тях. сутринта с черен чай е една от тях. също така тихото щастие, че си жив, и не само това, ами и можеш да постигнеш всичко, всичко! досега неудобството и страха от неяснотата винаги са скривали щастието на това да се спуснеш по заешката дупка надолу, надолу, само не знам
защо още ми е толкова комфортно в планове и стремления, потъвам в тях като кротък деветдесетарски удавник, меко и безвъзвратно. не са ли планове? надежди ли са? няма значение. родиха се наскоро, след като открих, че няма нужда да бъдеш нещастен. няма и смисъл да бъдеш щастлив де, но ако изходим от цялостното безмислие на битието, това прави щастието по-скоро жизнеутвърждаващо. и прекрасно.
прекрасно е да се будиш сутрин и да се усмихваш, (нежели да целуваш бавно нечий гръб), прекрасно е да помпиш гумите на колелото и да чувстваш въздуха на студения ден. прекрасно е кожата на лицето ти да измръзва и чак да щипе и е прекрасно, когато паркираш и усетиш топлината на чая да се движи из теб.
прекрасно е да откриваш, че всъщност учиш нещо интересно, и това парадоксално откритие да се случи по време на сесия. и е прекрасно да се впуснеш в една книга както ти се иска да се впуснеш в едно влюбване, бавно и безвъзвратно, с паднала челюст и възли от чаршафи около себе си. и е прекрасно, когато ти свършат паричките за Айн Ранд, в интерес на гореспоменатата сесия.
и е прекрасно, когато умееш нещо, каквото и да е, и самото ти умение ти доставя удоволствието да движиш ръцете си, сякаш си роден да го правиш, и продукта на съответната дейност да се излива съвършен в своята цлелсъобразност, млъкни, Айн!,

ще ми се да мога, завършвам това изречение с милиони краища, всичките желани. ще ми се да почна, това изречение го употребявам отскоро като продължение на предното. намалявам си мрънкането за сметка на действането, и не, все още не се усеща за непредубедения наблюдател. усеща се за мен, и е радикална промяна. поела съм по един път, който мога и да не извървя, но спомни си онова за пътешествието и дестинацията.

и между историята на парковете ми се промъкват глави от Гор Видал, Силвето беше казала, че ще ми хареса, и е предположила правилно, само дето ми трябваше малко време, за да го оценя. сега ми влиза много добре, малко общообразователен пълнеж за ямите в историко-философското ми образование, облечен във формата на роман.

и ако преди (ох, добре де, и все още) осъзнаването на океана от незнание, увеличаващ се безмерно с всеки научен от мен факт ме ужасяваше, сега я има и мотивацията да го изгреба със ситото на своето познание, смело намерение, но не е ли бил и Колумб смел при еднакво големи шансове за успех?

и между другото, блогът на архитекта планира да се завърне.

дълъг свързан текст относно мен (чувала съм, че блогърите така правят)

иска ми се да ти го кажа. или да седна и да го напиша, и то да достигне до теб, да се смеси с кафето ти тази сутрин, или да се плъзне по бирената река в гърлото ти и да ти сграби стомаха, да го стопли някак. иска ми се да седна и всичката опитност, която се е натрупала в мен от последния път, когато ти писах, да се излее ей така - просто и свързано, преливайки от едно изречение в друго, повеждайки те по моите стъпки в едно пътешествие. ей така, без да го скривам с метафори, без да отнемам препинателните му знаци, без да начупвам гръбнака му със смяната на редове, за да го смеля на хапки, удобни за гълтане. текстът - октопод, който да изядеш наведнъж, много отпуснат, за да не слепне за гърлото ти и да не те задуши.

а аз много пораснах това лято, не защото ми се случиха животопроменящи и големи неща. просто започнах да ги чувам и виждам, нещата, и да ги мисля. обичах, когато Бистра пишеше за детското възприемане на света. ей така, да си оставиш очите, ушите и ръцете разтворени, и да позволиш на света да ти се случи. да го оставиш да те впечатли, да те помете от краката ти. и да те остави безмълвен.

разбрах, че хората са различни. че възприемат света по различен начин, впечатляват ги различни събития и се влюбват в различни хора. а всъщност се стремят към едно и също, просто езиците им се различават. проклет да си, вавилоне. всъщност се стремят към любов, щастие, и към това да станат по-добри.

разбрах, че дефинициите за добро се различават, може би заради езиците. с майка ми нарекохме това, към което се стремим, истина. може би знание. като помисля - дори може и бог. тя твърди, че най-краткият път към него е любовта. аз съм за разума. казах ли, че хората се различават? а че се стремят към едно и също. бог - да бъдеш бог - да бъдеш добър във всичко. не може да има двама богове, противоречи на самата идея за абсолюта. абсолют значи всичко, в него няма липси. не можеш да го разделиш на две.

едно време решавах задачи по математика. между числата, реалните, съществуват сравнения и действия. между множествата от числа също. не можеш да приравниш две множества, но можеш да докажеш, че са равномощни, като съпоставиш точно по един елемент от всяко и като предоставиш правило, по което от единия елемент да получаваш другия. (едно време ли казах? беше отдавна.) можеш да съпоставиш две очевидно различни мноества, и те да се окажат равномощни. това на целите и това на естествените числа? на целите и на реалните? а можеш ли да разделиш бог? да имаш две равномощни множества, всяко от които да съдържа всички елементи. те не са равномощни, те съвпадат.

това лято мислих за миналото си. сетих се за олимпиадите, за това че някога се занимавах със задачи. някога пишех, и харесвах есетата си. сега като ги прочета, не мога да се позная. не ги харесвам вече. прекалено са насочени към някаква абсолютна, еднозначна, доказуема истина. много са нападателни, много многознайни. а истината е всичко, или по-скоро тази част от всичко, към която те тегли сърцето, не хладния разум. (споменах ли, че за майка ми пътят към истината е любовта? аз май подкрепях разума?) една субективна, абсурдна и недоказуема твоя си истина.

сетих се за словосътворяването. веднъж, толкова отдавна, че чак още си говорех с теб, си говорих с теб за силата на значението на една дума. как ако си положиш свой термин, намаляваш многозначността на думата за сметка на силата на смисъла й. и в един момент стигаш до абсолютен език, в който всяка дума тежи толкова много, че само изричането й причинява битие, гъста и осезаема материя. като в оная легенда за добрия старец, който бил словосътворил света.

/все пак убеден ли си в обективната истина? а в субективната?

а от няколко дни ми се пише неустоимо. по-силно от никотиновия глад, някакъв внезапен пристъп, който вяло лекувам с гризане на нокти и зарейване на поглед в небитието. пише ми се, за преживяното, за светогледа ми, за архитектура ми се пише. едно време четях и пишех, решавах задачи и рисувах. сега съм предала всички свои ресурси на университета, завръщам се изцедена вечер и увисвам над вечерята си, сама върху бюрото. говорихме си веднъж с една колежка как всеки от нас преди в живота си е имал нещо творческо, хоби или поне интерес, а сега виас ни е изсмукал, паяк и вътрешността на муха, и остават някакви кухи и самоходни черупки, като в треторазряден зомби филм. прекарах два месеца да реабилитирам от предните два в сесия. бях писала и рисувала толкова много, че ръката ми отказваше да държи писец, бях прочела и конспектирала толкова ненужни неща, че трябваше да ги изтривам от съзнанието си с морски вълни и планинска мъгла, ония прегръщащи облаци. сега пак ми се пише, и само изчаквам да стигна отново до кутията си с бои, до следващото изцеждане.

има нещо страхотно зареждащо в творческия процес, нещо прекрасно в самата несъзнателност, с която четката ти гали нужните места на листа без да засяга словесния център на мозъка ти. не си ословесяваш мислите, докато рисуваш. не зная дали същото се случва и когато пишеш, може би да, едни думи си идват при теб и ти ги подреждаш, поотупваш ги малко от ежедневното им, може би ги пренареждаш, но самата история те изненадва, докато излиза изпод ръцете ти, случва ти се, все едно гледаш хубав филм, от ония, на които не можеш да познаеш края. толкова рядко си способен да изненадаш самия себе си, нали уж се познаваш, пък и прекарваш доста време със самия себе си, да не говорим, че си почти склонен да предугаждаш действията си, даже понякога да ги контролираш. а творчеството е тера инкогнита.

пише ми се. всъщност ми се правят и проекти, и ми се възражда идеята за блога на архитекта. и ми се работи. казват, че оная кучка с главно к била си отивала, но още дълго ще е трудно да си намериш работа в строителството. или в проектирането. понякога се псувам, че слушам преподавателите си, особено онези, които ни учат да мечтаем. аз мечтая да работя за човек, с който се разбирам, който също мисли мащабно и който изпипва детайлите в работата си. това почти мога да го постна в профила и да търся работа с него.

ще ми се да повярвам, че ще ми се случи. ще ми се да продължавам да преследвам това, към което съм тръгнала, с началния хъс. ще ми се тази година да стана дори по-добра в работата си, за себе си, към близките си. ще ми се да си лягам вечер с усещането, че правя правилното нещо. че стоя зад всички решения, които съм направила. no regrets.

а в момента? в момента си поставям цели, разумни, обосновани и постижими. и високи. в момента чета айн ранд. философката. в момента се чувствам у дома навсякъде, за целта намалих драстично земните си притежания. в момента изследвам постепенното влюбване, след като за внезапното опитно доказах, че не работи. в момента си избирам ценности, според които да подредя живота си. в момента не правя планове, по-дългосрочни от седмица. дългосрочните цели са посока, в която тези планове се развиват. в момента се опитвам да се изненадвам колкото се може повече. в момента изчиствам презумпциите, които са ме движили. в момента се изчиствам от съжаленията си. и от техните последици.
в момента избирам посока.

просто си мислех, че искаш да знаеш.

а ние с тебе ще живееме вечно, ще умрем на двайсет и прекрасно размазаните ни тела ще попиват звездите и ще плуват в едно топло море, ще живеем като новите дробове на стари алкохолици и като нови сърца ще живеем, осъждайки новите собственици на стария грях да желаят смъртта си, и ще умираме, пак едва навършили двайсет.

два

измивах те от устата си с четка и паста
сега просто паля цигара
пораснала ли съм , ако все още те вкусвам