любовта ще ни разкъса, отново
ще ни върне в земите, от които се опитваме да избягаме, при същите стари призраци на благополучие, на удоволствие от живота, които сме се самообрекли да преследваме.

този блог умря, отдавна. започнах да имам на кого да говоря. спрях да виждам тези, които достигнах през тук. Малко ме е яд като те видя такъв, невиждан от мен от година-и-нещо, едни животи, разминаващи се от гара на гара и само понякога поспиращи се, за да си разменят чувалите с пощата. А твоята година как беше?

Тази година имам човек до себе си. Тази година работих много, понякога спах. Умора, умора. Последните три години са били една дълга умора с малки промеждутъци лято, колкото да поемеш въздух и да се гмурнеш отново. Пораснах ли - с колко? Осъзнах какво не искам да бъда, какво ме спира. Превъзмогвам го, малко по малко. Преди три години, заминавайки за София, бях екзалтирана. вярвах. разочаровах се и се амбицирах. научих се да работя много, сега се уча да се щадя.

Сега, заминавайки за Белгия, съм невероятно уплашена. Искам някой да ме погали по главата и да ми каже, че всичко ще е наред. Че ще се върна тук и всичко ще е както преди, дори малко по-добре.

Страх ме е, че няма да бъде.

Аз правя страховете си, аз дръзвам и ги преборвам. Научих се да се гмурвам, но още не знам как да не ме е страх. Не знам как да заспя нощем.

Поплаквам си, книга с разкази, върху която да заспя, нощната лампа осъмва сама над главата ми. А утре всичко ще бъде наред.