превръщаш мечтите ми в спомени

косата ти шума е,
краката ни - корени,
ръцете са вплетени
не виждам от клоните...

липсва ми. Заминавайки, не усещах Голямата крачка, не усещах колко далеч отивам и за колко дълго. мина месец, минаха два. започна да ми липсва. липсва ми вървенето по графа. липсва ми живеенето с Криси. липсват ми сутрешните цигари и сутрешния секс. господи, липсва ми 94 и сутрешното търкулване надолу по семинарията. липсва ми кафепродавницата, липсва ми разбитото синьо казанлъшко колело. липсва ми пушенето вътре в университета. липсват ми графитите по стените и дори част от преподавателите. липсва ми българския език. липсва ми да съм различна и да се чувствам добра. липсва ми женският пазар. липсват ми обувките по екзарх йосиф. липсват ми иван вазов и шишман, и супарника. липсват ми бирите в Борисова и на покрива на уасг. липсват ми концертите, погледани от въпросния покрив, или изслушани от парка до стадиона. господи, липсва ми рока. липсват ми задръстванията, покрай които профучавам с колелото, и ми липсват контролите на скгт. липсват ми сърдитите бабички, избиващи се за банани. липсват ми планините.

липсват ми планините. липсват ми приятелите с китари, липсва ми да пея с пълно гърло и до сутринта, липсва ми оная читалня в 36а, единствената читалня, в която всъщност се работи (и свири), липсва ми вареното кафе, двуетажното легло от винкели, хладилника мраз и малко и хлебарките. липсва ми художествената литература на български, липсва ми Столична библиотека, липсват ми инцидентните концерти в клубове, липсват ми разговорите за живота. липсват ми строежа и маската, и господи, колко ми липсва пияната ирен, красива е. липсва ми мая, която не си вдига телефона. липсва ми лууп. липсват ми новите сгради по България, липсва ми Южния парк. липсват ми двора и хасмата, вкъщи. липсва ми и оня, стария апартамент, затворен зад една желязна врата и пълен с непознати. липсват ми парка и банята, и срещите на пощата, на бялата плочка. липсва ми нощното вървене-прибиране из софия, липсва ми обеля (тя беше епоха), и дори малко ми липсва оня таван на Сан Стефано и театъра, и ми липсва Докторска и болките в гърба, липсва ми поезията на жак превер, липсва ми полузаспалото возене в последното 280, липсва ми западния парк и петицата по Борис към Витоша, липсва ми метрото, нагласените конкурси и гбс.

липсва ми среднощното чертане, липсва ми сутрешната неадекватност, болката в очите и неадекватната свежест на още празния университет, седем и трийсет. липсват ми посрещнатите изгреви, липсва ми източната стая, липсват ми ред хот - бон джоуви - хиподил - ламб - флойд в тоя ред, накрая изгрева и нямаш вече нужда от допинг, липсва ми бягането на нса, липсват ми найден и тони, липсват ми веса, олег и ману, и славчо, ах славчо как ми липсва, липсват ми преподаващите светила в архитектурата, липсваше ми saw, липсват ми бирите със супи в бедрок и музиката всеки четвъртък и събота, липсват ми снега и замръза и плакането покрай университета, липсват ми сарми и кьопоолу и боб чорба и фурна, в която да пека курабийки, може би трябва да кажа, че ми липсва и брани, но там не съм сигурна, липсвам си по-скоро сама, аз от времената преди сериозната връзка, аз - каквато сама се направя.

липсват ми отговори, допреди два месеца ми липсваха и въпросите към тях, но това вече се промени, може би е за добро. не знам какво да правя с живота си - казах му преди няколко дни. глупости - отвърна ми. много ти е ясно - ще завършиш и ще си намериш архитектурна работа. това да - отвърнах. но кой университет ще завърша, кога и как, и къде ще живея и работя, не знам. Бих била щастлива да прекъсна за година - да си взема gap year - да работя в Германия или в Холандия, да видя свят и понатрупам опит. Бих била щастлива, ако уасг предлагаше отделен бакалавър и магистър -- така не само че бих имала време да направя тази пауза след четвъртата си година, но бих била и свободна да избера друг университет за магистратурата си. друг университет в друга държава... все още си го мисля, фактът, че имам Сериозна Връзка се превръща в пранга на краката ми, превръща думите знаеш ли, мисля да се махна от тая проклета държава и да работя и уча в чужбина, в думите всъщност те зарязвам, страдай. Всъщност мога да направя това - мога да прекъсна и да поработя, да завърша като съм на 25 - на кой му пука всъщност кога и какво ще завърша - стига да мога да работя - и отдавна дори в България работата - или поне работата, която аз бих приела да върша - не зависи от дипломата, а от уменията - така че за всичките тия години бих натрупала достатъчно от тях, за да работя където и каквото си поискам...

Все още въпросът тук или там стои отворен. Мисля, че знам възможните становища, знам от какво се отказвам, заминавайки. Но в същото време избирам дали да плувам срещу течението или да се преместя в държава, в която посоката му съвпада с моята. Все още не знам, и съм честно казано учудена на всички мои познати, които с абсолютна увереност заявяват, да, тук или да, там - сякаш може да го има този еднозначен отговор, това вечно и изключващо алтернативи решение...