12, 11, 2000, 4, 22, 12, 11

Остават само дванайсет дни,
или може би са вече единайсет,
дванайсет дни, докато хвана самолета,
докато той прехвръкне двете хиляди километра,
разделени на тактовата честота на сърцето ми, все едно, че съм ги вървяла,
опитвам се да повярвам
как ще вървя по познатите улици
как ще целувам познатите устни
и всичко ще е малко по-ново, малко различно
хората ще бързат, онзи град там далече ще се е парализирал в трафика си
и ние ще сме там, в средата на спрялото време, двама.
много съм слаба. научих се да бъда силна, след това се научих
да си позволявам малките моменти,
в които съм просто момиче в средата на свят.
плаша се, щом си представя,
нали знаеш как гугъл ърт те хваща за врата като малко коте и те пренася,
щом въведеш някой адрес,
плаша се от мисълта, че съм толкова далеч,
а иначе ден след ден след ден, не се замислям,
ставане душ колело
черно кафе
вече не пуша
и някак съм загубила също
зависимостта си от хора, и всяка сутрин
се озовавам в едно училище, заобиколила задръстванията,
говоря с едни хора, чертая едни сгради,
и ям едни сандвичи, четири пъти по-скъпи,

и само когато е четири сутринта
и когато от двадесет и два часа не съм ставала от компютъра
и когато музиката трепери в слушалките, и аз треперя
дванадесет дни, дванадесет сутрини, посрещнати,
не мога да спра да го чувствам като детство, толкова невъзвратимо, колкото са
ония времена на безкрайни следобеди и филии с лютеница, домашна
не вярвам, че мога да се върна, сякаш това е
по-голямото чудо от някой, който бил се родил преди хиляди години,
голямото чудо, онова, което ме разревава всеки път,
е как се събират четири души от четири града от три държави
и как си казват, обичам те.

всичко е по-лесно, всичко е постижимо.
дванайсет дни, единайсет.

Обичам ви.