село Бъдеще, Старозагорско.

дълъг топъл влак на първи Януари, обедното слънце блести в очите ми, ниско, разговорът в купето се захранва все още от алкохолните пари, издишани, и постепенно забързва с ритъма на колелетата. Бяха толкова спокойни, онези тримата, срещу тях девойката със списанието, младежът от унсс, бившият футболист с половинка ракия в джоба на палтото си, за из път. спокойствието на наспаните тела, на първата цигара рано сутрин, събуден някъде в средата на България, спокойствието на надеждата за новата и доволството, че си изкарал жив още една - каквато и да е била тя.

връщали се от бъдещето, от село Бъдеще, Старозагорско - някой бил имал къща там, рогозки, китеници и шалтета, пушачите са отвън, нали сме в Европа, цената на бирата, цената на образованието, едно време футбола и те Левски нали играха с Гент, надежди, ще го променяме това, няма как, ние сме отговорни, ние сме бъдещето, от което се връщаме, неизтрезнели, спирката идва, сграбчен сак и довиждане, чакам първия автобус, кондукторката вътре се клатушка повече от необходимото, зимното слънце се спуска все повече и повече, за много години, мандаринка в джоба, да е на късмет, надежди, ако само знаеха, че се връщам от бъдещето, отивам в древността, в къщи, при живия огън в огнището, връщам се, без теб, нищо по-тъжно от тракащи влакове в противоположни посоки, нищо по-тъжно от квадратната гума на края на последния вагон, двете малки прозорчета и ръката, която изчезва зад някой завой, махайки.

убеждаваме се всеки път, че не е за последно, че ще се видим пак след седмица, месец, след година или живот, ще се сберем и прегърнем, ще правим секс ще храним патиците на някой канал, или ще пускаме пак грандоманското жълто хвърчило, някое лято в някоя страна, по някоя поляна, тичайки надолу. по-лесно е всичко неокончателно, всичко временно, въздъхваш и изпращаш още един ден, една започната и докарана до средата битка, недопитата бира на масата, нямаш сили, екранът остава потрепващ пред теб за да се стреснеш посреднощ и да се вкопчиш за него, вместо за равномерното дишане на човека до теб. за малко е, не си ли казваш пак същото и когато изгубиш човек, само да мине и този ден, тази работа, тази бира, не бих могъл да живея без теб цял живот, но нали все едно, ще те видя идната седмица, ще изкарам и тази вечер сама, бирата, тихия джаз, помогни ми.

купих си много смешни панталони, стари мъжки панталони за две евро от едно кило, и когато спра да си вярвам и когато ми се прище да повярвам, че мога да стана идеална домакиня и да те посрещам всяка вечер в изгладена рокля, с усмивка и куп деца, и да ми е уютно и да съм вкъщи, вкопчена здраво в една друга ръка, в спасителен пояс,

обувам си смешните панталони. като скитника на чаплин, толкова смешни. и си повярвам как аз трябва да нося панталоните в този живот, да взимам решенията си, да водя битките си наново всяка сутрин, щом не са се удавили в недопитата бира. и си повтарям как аз съм едно силно момиче с моралния еквивалент на големи, космати топки.

и когато се спускам по някое надолнище с колелото, вятър в косата ми, и уцеля заления светофар, знам, че пресича не друг, а Марта - едноличният господар на Вселената.

и си казвам, мамка ви, тъпи, консервативни белгийци, ако не ме искате да ви чистя къщите, то тогава ще ви ги строя.

обещава да бъде една наистина интересна година.