лежиш,
чаршафите са почти крадени, одеалото е на заем и квартирата ми, ергенска, има едва доловима миризма на повръщано. обръщаш се в съня си, издишаш. лампата хвърля странната си сянка върху стената и малко на тавана. носът ми е запушен, седя свита в коженото кресло (крадено) и дишам. издишам.
след малко всичко това ще се превърне в спомен, спокойният ти сън, светлината по кожата, стъпалото изпод края на завивката, ще ги погреба в съзнанието си до някоя спокойна нощ през 2060-те, когато ще се сепна в съня си, ще се изправя в леглото и ще изкрещя.
Толкова е хубаво, че чак боли. толкова е хубаво да лежим тук, един до друг, говорейки глупости, слушайки дишане. не усетих кога станахме толкова близки. лицето ти, от десет сантиметра разстояние, и не искам никое друго лице. не искам никое друго сега,
ако можех,
щях да спра времето точно тук