war is over (if you want it)

лежа вкъщи, завита в одеалото, с тениска с хоумър симпсън и чета блогове за мода. малко е странно, сещам се за онази пратка с червило, достигнала до освободените концлагеристи преди дрехите или храната, представям си жените с къси коси, стърчащи кокали и ярко червени устни, да се почувстваш за първи път човек.

във война сте от преди малко, каза ми брани. не знаех, отговорих. последните дни реактори и японски знамена, гайгерови броячи наживо, хирургически маски, чадъри и отвреме-навреме някой крак изпод купчина камъни, колко време отнема да се преобърне реалността ти, корабите да кацнат на сушата а детските одеалца в морето, колко време отнема да вдигнеш революция или да изпаднеш във войната, която някой друг е обявил.

тя до утре ще е свършила, не се тревожи.
значи ще бъде една много дълга нощ.
защото докато тук се говори за средния изток, на български го наричаме близкия изток. а някъде, представете си, някакви хора му викат дом. нашето другаде е всъщност чуждото тук. нашите врагове нечии синове, нечии любовници. и отдавна е тъпо да заявиш, че половин кълбо разстояние те прави недосегаем от случващото се. отдавна сме толкова свързани, че спирането на икономиката някъде да докара до скок цените в магазина пред вас. или да докара бежанците до спретнатите новоизградени бодливи огради. и за омразата няма да говоря. отдавна трябва да си разбрал, че омразата е тъпо нещо.

страх ме е.

тъпачка, ще си кажеш. и да те е страх, какво можеш да промениш.
просто един ирационален, детски страх от неизвестното, от тъмния гардероб. защото не знам какво ще се случи на тая земя. и колкото се опитвах да см куул и да не си мисля за него, не се получава. не знам какво ще се случи с войната за ресурси, с изкопаемите горива, с атмосферата. с биологичното разнообразие след цялото това замърсяване, с икономиката след банките и след япония. с градовете и с държавте, със законите, с обитаването, с работата, която всеки от нас ще извършва. не знам какво ще се случи след 50 години, с мен и с евентуалните ми деца.

страх ме е не само, че не мога да го предвидя, но и че не виждам адекватна стратегия, към която да се стремя.

нещата са се променили много. ако преди 50 години бабите ни са работили в заводи, съревновавайки се, крадейки домати от съседите и бурканирайки, те са си имали своята цел. да работят повече, да имат повече, да стане светът малко по-добър. предполагам ,че и родителите ни са ни направили с тази мисъл, за космическата ера, компютрите, бъдещето. и дори когато светът им се е преобърнал след 1989, те все още са имали надеждата - борили са се за малките си магазинчета, за промяна, за демокрация.

сега не виждам стратегия.

преди няколко години бих казала, че само ако в БГ се въведат всички тези хубави правила и системи от Запад, нещата ще потръгнат. бавно, но в правилната посока. сега не съм толкова сигурна. не мисля, че пътят, по който са провървели на запад, е подходящ, не виждам светлината накрая. не виждам и алтернативния път.

някой тук ми каза за концепцията за :one planet living:. нямаме резервна планета. и все повечето неща, които се случват, които усложняват и утежняват ситуацията, правят тази планета все по-тясна и по-страшна. и ако днес имаш избора да избягаш от япония или от либия на някое безопасно място, то утре къде ще е безопасно. и колкото и да стискаш полата на майка си вкъщи и да се радваш на цъфнали вишни, никога няма да имаш спокойствието на златната ера. или вярата й в светлото бъдеще.

все повече имам чувството, че живея в роман на оруел. и си представям след 50 години един пренаселен и механизиран безсърдечен град, или едно безкрайно поле без капка бензин. и знам какво ще ми кажеш, че аз дотогава ще бъда отдавна мъртва, и че докато съм жива, ще мога да си строя розови торти и да нося очила с черни рогови рамки и да си ходя по конвенции и да си чета блогове за мода, колкото ми душа иска, и да се пенсионирам. а след това вече какво ме вълнува.

ако мислех така, щях ли да пиша тук? Ако ти мислиш така, защо ме четеш? или защо си все още с мен?

просто все повече си представям как живея на село, с градинка и с ягоди, и съм оставила света да си ебе майката на спокойствие.

с което се опитвам да кажа, че не виждам печеливша стратегия на глобално ниво - на ниво на държави или на света. и да има решение, то не би било по силите на човешкия ум, или не би било прието с консенсус от всички засегнати. затова си мисля как е крайно време да спра да се мисля за бог и да се опитвам да го измисля (може би и за теб е време, не знам) и да намеря моето решение, касаещо само мен.

и като видиш общата картинка, с всички хора мислещи и работещи в една обща насока, ти става ясно, че всщност човешката стратегия-за-оцеляване може да бъде изградена на един еволюционен принцип вместо на креационистичен. тя няма да ни се даде, а до нея ще стигнем, работейки, стига само да сме честни със себе си.

много плаках, когато дочитах атлас. опасявам се, че сме в една подобна по размерите си криза, само дето го няма тайното ранчо в небето, зад бариерата от облаци, и ги няма цигарите с доларовия знак. и е адски трудно да станеш човека, който да ги започне от първия камък.