22.08.
Загубиха се снимките, и аз - няколко пъти,
мислех си, когато заминавах, че пътувайки, намираш себе си, намираш отговорите, които толкова си търсил, намираш пътя и хората, с които да го споделиш.
Загубих се отново.
Запознавам се с нови хора. Искам да изпъкна. малко, малко его. налагам се, говоря. не ви чувам. ако нещо те спъва, това е твоето его.
по-зрелите, по-мълчаливи. имат много да дадат.
01.07.
ако имаш някога дете, кръсти я марта.
винаги си купувам календара за годината през април. нали ги знаеш, онези малки бележници с календар, в които да разграфиш нощите за работа и сутрините за сън, когато времето не достига, или просто да пуснеш молива си да пасе по време на лекция. винаги ставам организирана, с всеки нов бележник.
ще избягаме
ще избягам
бягам
бягам ли
тръгвам
остър е ръбът на думата, идва срещу мене, ръгва ме.
нещо обло ми кажи, нещо като тръгваме.
г.г.
ако имаш някога дете, кръсти я марта. или мартин. имам някакво възхищение към институцията на това име, всичките мартиновци в моя живот са били необикновени.
чета изпод одеалото блогове и се възхищавам тихо, колко хубави хора имало там, където предстоида се върна, иска ми се да прегърна цялата страна и да плача тихо и да заспя в онези легла-лодки, сама в стаята, с пълно сърце.
сърцето да е пълно, това е най-лошото, защото не може да напсуваш и да забравиш, да си тръгнеш, да затръшнеш. сърцето да е пълно, това е опасно, има спешна нужда от цинизъм, от алкохол до сутринта и от хора, за които не ти пука.
организацията ми бяга, разтапя се в епизоди на хаус и часове от следобедна дрямка, тефтерчето е на шкафа, плановете забравени, отложени, студен чай и жега, въздухът се промъква бавно между двата прозореца, уморен от собствената си горещина, разтапям се аз, изгубвам отново дните и нощите, датата приближава, сърцето ми се пълни, ще се върна.
малко ми е Ремарково, абсурдно-влюбено, изпълнена съм с недоверие към света, светът ми се променя, и живея въпреки, заради, поела отговорността си, че и аз променям света си. малко ми е като Гетсби, гледам светлината през прозореца и обичам. страх ме е, че ще унищожа любовта си, че може би вече съм я унищожила, очаквам момента, в който това ще се случи, и се надявам на най-доброто.
прегръщам те и се надявам на най-доброто. като си помисля, хубаво нещо са общите надежди, не трябва да плашат, трябва да окриляват, да приспиват вечер и да усмихват сутрин, заедно в една битка, рамо до рамо,
слънчогледите на гео не били измислица,
но в момента ми е по-скоро до филма на Валери Петров,
скъсаното копче в джоба.
реша косата си и броя белите косми, откакто си с мен,
са почнали да възвръщат цвета си, полу-бели-полу-черни
доказателства
за обич
за споделени усмивки, за споделени надежди.
мечтая с теб, мечтая до теб
и ме е страх
вечер разтъкавам изтъканото през деня,
и не знам искам ли да завърша килима.
обичам семейството си, казвам,
обичам и теб
и някак си не успявам
да ви поставя в една равнина
може би и не трябва
обичам те и си мисля за теб,
докато разтъкавам,
противореча си, страх ме е,
пантера в клетка,
очаквам септември
слънчогледите
паднаха
не знам дали ще проработи. искам да. но ако някога имаш дете, кръсти я марта.
може би ще закъснява, може би ще е несериозна,
най-вероятно никога няма да сте на едно мнение. ще я гледаш как спи и сърцето ти ще се опира в ребрата, препълнено от обич,
ще се обръща в съня си, ти ще отваряш очи,
наред ли е всичко,
ще помагаш, ще носиш, ще съветваш,
и ще помагаш пак, щом тя не изпълни съветите ти,
ще се влюби, ти ще трепериш, затваряйки вратата след нея, очаквайки да се прибере,
ще й направиш чай, когато сърцето й е разбито,
ще те усмихва с картините по стените, с картините на хладилника,
с картините на първата си изложба,
ако имаш някога дете, кръсти я марта.
и тя ще те обича. много. много. много.
03.04.
Пускам си същата песен отново и отново, настръхвам, страх ме е. не знам.
ако погледна на нещата чисто философски и напълно абстрактно, веднага виждам своите отговори. всъщност веднага мога да обоснова и това и онова решение и да си се представя щастлива-след-десет-години като резултат.
не е толкова лесно. не мога да превърна собствения си живот в абстракция.
не мога да бъда обективна по въпроса за насоката на собственото си съществуване. и виждам едновременно двете страни на нещата, и умът ми се колебае.
най-хубавата закуска била тази за двама.
но най-хубавото питие е това за сам.
да изкъпеш съзнанието си в чаша, да дърпаш дима и да изпускаш мисли, тихо на бара, отправил погледа си някъде навън от помещението, навън от тялото. да поръчаш още едно, да платиш сметката и вратата да се затвори зад теб, да повдигнеш яката си.
не мисля, че постиженията могат да са за двама.
25.03.
небето е малко, звездите – големи
спомних си онази нощ, когато легнахме по гръб под звездите, тримата. реката се навлизаше в ноздрите ти заедно с топлия въздух, ръцете ни хванати, тревата прораства изпод гърбовете ни и седим вечно, колко мога да те обичам,
да ви обичам
допушва ми се, като чета текстовете ти. и ставам отново на седемнайсет, и светът става път,
става слънцето в цигарена хартия.
16.03.
като муха в топлия пролетен въздух, трептя с всяка молекулка на тялото си и се нося напред-назад, наляво-надясно, миризмата на цъфнало е толкова силна, че чак упойва, косата развяна от вятъра, всеки косъм е път, по който може да поемеш, преплетени, развети, вечни
28.02.
Sweet dreams are made of anything that gets you in the scene.
26.01.
намери си момиче. или момче. и я чукай дълго, бавно, вместо да пишеш този пост.
10.01.
усещам се как съставям списъци
на нещата, които, изпълнени, ще ме направят по-добър човек
някои от тях искам аз
други са маловажни
трети просто провлачени по инерция.
ще се опитам да бъда по-решителна следващата година
да довеждам докрай започнатото.
ще се опитам да се ценя повече,
да сядам на масата,
ще гледам хората в очите, когато говорим.
няма да говоря на, ще говоря с.
ще се опитам да се наслаждавам
на залезите и музиката колкото на шоколада и бирата
на среднощното чертане колкото на сутрешната цигара с кафе
ще се науча да вярвам
в собствената си преценка за нещата
ще работя ефективно, ще мисля, преди да направя нещо
и от всичко направено ще има полза
последна нощ
иам нещо cheesy в последните нощи, забивките по лагерите будуването, напиването, изтрезняването, звездите.
16.12.
плача спонтанно, ако можех, бих си пуснала "наистина любов", онази сцена на летището и всичките събирания и раздели на забавен каданс,
07.11.
а тъй човек децата си прегръща
навярно само в падащ самолет.
07.11.
не съм жива.
каквото и да казва Еди Ведър,
и въпреки алкохола,
цигарите и усложненията,
не съм жива,
въпреки всяка-вечер-говоря-с теб-на-английски,
въпреки пътя, който прелетях, вместо да пропътувам,
въпреки архитектурата.
Не съм жива. очите ми летят по редовете
на книга, непретенциозен пейпърбек,
и пръстите ми тракат мъртъв текст,
английски.
издърпвам гръбнаците на загниващите думи,
отърсвам плътта им
и ги подреждам да съхнат.
кости, в които да свири вятърът.
не съм жива.
пръстите ми тракат мъртвородени сгради
клавиатура и мишка,
кули от въздух, удивително уморително тежък, когато го мъкнеш нагоре.
те не ме правят повече жива.
чудя се какво би ме направило жива,
какво е било през последните години, имало ли е нещо изобщо
имало ли е рок, дим и слънце,
планини и книги,
имало ли е работа, от онази, запленяващата,
имало ли е китарни сола, вино и огън,
имало ли е изгреви, морски бряг и умора,
и влюбвания, и взаимно усукване на същности,
имало ли е срещи, преспивания, будувания, тераси,
споделен флойд в три посред нощ.
имало ли е страхове и надежди
сърцебиене
имало ли е страх,
достатъчно много, за да кажа днес, че живея?
26.09.
Странно е, мислех, че това място ще отмре с времето, а все още педантично подреждам камъчетата, влача търмъка след себе си като в японска градина, бавно и със старание, за да се успокоя, за да остана насаме с мислите си. Осъзнавам как това място го има от .. две и шеста, и е най-постоянното местожителство, което съм имала. Оттогава смених четири, не, пет жилища, изгубих един-двама близки, открих и отрязах една загниваща част от себе си, и се опитвам да въведа в някакъв ред остатъка. Приятно е, чистите рани зарасват лесно, чистите души лесно заспиват.
Учудва ме факта, че на ..две?хиляди километра от вкъщи всъщност нещата са най-сетне подредени, или поне в най-подреденото си състояние от години насам. Growing older, growing colder, growing used to. Знам горе-долу какво искам, освободих се от всякакви илюзии и надежди относно Университета и методите му, относно живота и успеха на един архитект, и съм готова да почна да градя наново, върху най-здравата основа, която съм имала от години.
А именно вярата и приемането на факта, че всичко във всеки един момент може да се срути.
Memento mori, аз не съм бог. Но съм невероятно доволна, че изпълвам всяка гънка на човешката си кожа, тук-и-сега. Доволна съм, че не знам какво ще работя, но знам защо уча. Знам какви умения искам да придобия. Харесва ми да мисля за средата и да създавам среда. Харесва ми да ми пука за детайлите. Харесва ми да мисля за цялата картинка. Харесва ми да се влюбвам, да се впускам в неща. Харесва ми, че нямам какво да губя, но имам към какво да се стремя. Сякаш изчистваш една от ония детски дъски за рисуване и започваш наново. И всяко драсване е първо драсване, всяко спъване, целувка и изгубване са първите, които някога изобщо са се случили на някого в света.
13.09.
could we stay right here
till the end of time till the earth stops turnig
плажа на иракли, преди години, и вълна след вълна погъделичкват и си отиват
и ти се ще да умреш
за да не свърши никога
все още настръхвам, а оттогава са минали
вълни, инвеститори и хотели
и любови
възхищавам се на умението ти
да ме разреваваш с хайку
и след това да убиваш емоцията
с правата лопата.
възхищавам се на толкова много неща в теб,
може би затова дори те обичам.
01.06.
събуждането
може да има формата на сън в розови чаршафи
ако, разбира се, сънят е преднамерен и осъзнат,
събуждането
е прекрасно, да осъзнаеш, че всеки твой неврон се е запътил нанякъде
да го запиташ накъде
и да го потупаш по рамото
да сграбчиш света около теб със съзнание
със силата на двегодишно, вкопчило се в играчка
и с неговото любопитство
излез навън
(ако можеш)
25.04.
on the turning away
никога не съм се чувствала толкова сигурна
колкото онази нощ в твоите ръце, прегърната,
слушахме флойд, пихме червено вино,
аз изпуших няколко цигари на терасата, беше студено
и усетих тялото си бавно да настръхва,
сгушихме се на дивана, свещите догаряха,
имахме одеало
и никой от двамата не можеше да заспи.
Обичах да мълча с теб,
обичам това, че не се получи,
обичам следващата сутрин и пътят към работа,
обичам дима и усещането, че се нося над него
върху криле от хартия.
23.04.
искам да бъда архитект
на животи
No comments:
Post a Comment