За лидерите.

Сет Годин казва - третирайте артиста и доставчика по различен начин. Качеството на това, което ще получите от доставчика, зависи от договора ви – докато при артиста е резултат на вашето отношение към него. Революция на пост-индустриалната епоха. Вече не е достатъчно да произвеждаш детайли на една поточна линия. Ако правиш това, ти си заменим от машина. Свободната мисъл и креативният дух се превръщат във водещи качества. Настава ерата на Водолея.

Вече не е достатъчно да слушаш в клас и да получаваш отлични оценки. Да бъдеш добър работник на поточната линия. Трябва да обучим децата си за новото бъдеще. Няма верен отговор, няма правилен път. И твоята стойност няма как да бъде измерена по това колко далеч си се придвижил по него. Стойността ти става чисто субективна, като резултатната на твоите действия се оценя единствено по личната ти скала за морал, за цели и стремежи.

Едно от големите ми лични противоречия е послушанието ми.

Комплексът да си най, съчетан със страхa сам да решиш в какво точно.

Трябва да си най- във всичко, казваше баба. Дълги години не разбирах произхода на тъпата болка. Това, че не „успявах” в нещо, ме правеше нещастна. Естествено, успехът беше измерим, и скалата за него беше някакво абстрактно обективно обществено одобрение.

Идеален последовател. Служител. Жертва. Прилежен и изпълнителен, но неубеден в правотата си и съответно нежелаещ да се отдели от заповедите, които е получил.

Страхът ми от избори придобива такива размери, че често ги отлагам, докато стане твърде късно, докато случаят не реши вместо мен.

Избрала съм мъжка и решителна професия, и много ми се иска да съм Роурк, докато съм всъщност в малките, страхливи обувки на някой от чираците на Кийтинг. Осъзнавам, че имам ума, за да постигна всичко това, но не знам дали имам решителността и постоянството.

Всъщност бих била идеален служител. Четирийсет години на бюро, водеща малките си революции, защитена от удобното „това решение не е мое”.

Проблемът е, че скоро бизнесът, какъвто го познаваме, няма да съществува. Няма да има шефове, техните досегашни стратегии за справяне няма да носят очакваните резултати, и единственият начин за тях да не потънат ще бъде да се освободят от бремето на нерешителните, увиснали на вратовете им. Скоро няма да може да бъдеш служител – или поне няма да можеш да се изхранваш с това.

Работя над тъпата болка. Работя над себе си, наблюдавам се, закръглям недостатъците си и методично ги пиля. Не става бързо. Но все още не съм убедена, че искам да стана решителна и независима. Че искам да съм активна и да ръководя живота си. В крайна сметка светът може би има нужда и от лакеи.

Много е лесно да се отпусна в това чисто женско, емоционално подчинение. И това подчинение не е обвързано нито със семейство, нито с шеф. То е решение, лично твое. То е дали си целунал пръв или си оставил да те целунат, дали си звънял и писал на мечтаните офиси или апатично си звънял по обяви. Някак започването на една такава връзка определя почти целия начин, по който тя ще протече, нещо като кристалната решетка, която „учи” молекулите как да се подреждат, и ако смениш обикновения лед с лед-9, току виж си променил хода на историята.

Не съм сигурна ще имам ли силите да извървя трудния път. Да заставам зад решенията си, да ги преследвам упорито. Да зарязвам гаджета, които ме закрилят, да напускам градове, в които ми е лесно. Само за да мога в един момент да погледна назад и да кажа, да, Мартино, ти наистина се научи на това. Да погледна назад и да видя много, много болка и никой, който да е до мен и да ми каже, че всичко ще бъде наред.

Или да стана една от онези безполови майки, шишета, пюрета, памперси и почивки. Толкова лесно.

Природата ми е да следвам. Не знам дали мога да съм лидер, щом всеки мой опит е труден и е насила.

От друга страна човек е човек заради волята, която го отблъсква от природата в културата.

В трудното, в изтънченото, в изкуствено сложното.

Трябва ли да се опитвам да поведа живота си?