На свободна практика

Този текст се случи тази сутрин на един дъх. По никакъв начин не е завършен, публикувам го тук, защото ми се ще да знам какво мислиш по въпроса. Ако те интересува. Знаеш как да ме намериш.

Поколението Е, от Иван Кръстев.

Любовен триъгълник, или честит ден на София.

Трансформират на пълен работен ден.

Все си мисля, че има с какво да се захванеш, така че хем да имаш хляб на масата, и дънки, буркани и интернет, хем да правиш нещо смислено. Или няколко смислени неща. Мисълта за фрийленсърството - ъм, свободната практика - изглежда все по-привлекателна. Може би идеята да работиш от-девет-до-пет на заплата заслужава място в гардероба на идеите от преди да се родя.

Разбира се, че ще има преход от едното състояние до другото - малко като Изходът, трябва всички, живели в робството, да измрат, за да бъдат живите наистина свободни. Все още баби и лели ще се ужасяват от празното поле в трудовата книжка, от перспективите за недетераждане и непенсиониране. Така става като поставиш под въпрос изконното.

Което ме води до мисълта, че българското образование създава die-hard фенове на изконното, татуира им го на мозъчната кора в краски на добро, на сигурно. Новото си остава неясно и малко плашещо. И вместо да поемем бунта на революционерите си срещу канона, ние сме ги превърнали в обект на собствения си канон, възпроизвеждаме чуждите мисли като скороговорка, като броенка от едно време, изгубила смисъла си. Отказваме да повярваме, че чумавите години вече не съществуват, прогонени от пеницилина. Ако ги няма тях, в какво ще вярваме, на какво ще се надяваме.

Създаването на съдържание не е на почит нито в средното, нито във висшето ни образование, дори най-посредственото авторство получава възторжен прием на фона на масовото пеене на чужди възгледи. Едноокият царува сред слепи.

Георги Марков би бил във възторг. Обществото в момента е антипод на онова, абсурдно запазвайки същата морфология. Мнозинството пее химни, а малцина мислят и приказват нещо различно, нещо свое. Само че на индивидуалистите вместо разпни го вече викат осанна. С обществата, както знаем, това викане мени посоката си удивително бързо.

Хората, които създават идеи. Журналистите, които пишат, вместо да препечатват нещата от информационните агенции. Фотографите, чийто почерк е разпознаваем дори на необятния фон на фотошоп и интернет. Архитектите, които правят къщи, които собствениците им не могат да поддържат и се опитват да продадат. Ентусиастите, които правят къщи от слама, вместо да недоволстват за начина, по който нещата се вършат от професионалистите.

Аристократи и тълпа, колкото и да е опростен и груб този модел. Едните водят, другите следват, по рождение, но не наследствено. Следващите не биха оставили сигурността на следването, на работенето за заплата и с началник, заради независимост. Колкото и да са умни, образовани и социални, лакеите си остават лакеи. Светът има нужда и от тях.

Фрийленсърството, от друга страна, не е възможно без лидерски качества. На нормален човешки език - трябва да си готов да поемеш отговорността за живота си, за решенията, които взимаш, за проектите, които предприемаш и в които се включваш, за мениджмънта на собственото си време и пари, за инвестирането в основното ти производствено средство - собствената ти личност, за новите знания и умения и за най-добрия начин, по който можеш да ги продадеш, наемеш, подариш - и запазиш, за да е възможно да продължиш и в бъдеще. Трябва да си ефективен мениджър на самия себе си, без право на оплакване от началството.

Фрийленсърството е много по-възможно в света сега, отколкото преди само десет години. Не само че по-лесно намираш и ръководиш проектите си поради преодоляната комуникационна стръмнина, но и самото ти съзнание е настроено към справянето с много задачи. Четеш няколко таба едновременно, следиш няколко социални мрежи, говориш и четеш няколко езика, живееш на няколко места, но никъде постоянно, никъде единствено. Култът, в който са ни възпитали, не е вече актуален - култ към един роден дом, една родина, (една Партия), един съпруг, едно гадже, една работа, едно жилище, един компютър, една религия, една марка бира, една истина. Някак инфлацията е умножила тези бивши ценности, девалвирайки ги до обекти на човешкия избор. Поколението Е се самоопределя с консумирането си - вече темата на разговор са мотивите за избора ти, предимствата на едното пред другото. И всичко може да бъде обект на избора - следователно всичко може да бъде опаковано, рекламирано и продадено, от безжичен интернет до житейска философия.

Не знам дали продаването е ключовия момент тук, не знам дали си струва да изпаднем в хорова ария за меркантилното съвремие. Купуването е повече от паричен трансфер, купуването е социология, футуризъм ако щеш. Купуването е екзистенция, метод на себеизразяване. Изборите се съчетават по все по-неочакван начин. Стрийт стайл от бутикови марки и дрехи втора ръка. Клошар със скъп плеър. Хипстъри. Модерно е да си неактуален, може би защото вече няма едно единствено актуално нещо. Няма една истина, едно добро.

Поколението Е е първото, което ще живее по-зле от родителите си - тоест по-малко благополучно. Самата идея на добро и зло се е изродила в някаква поливалентност и по-бедно не значи непременно по-зле. Самия измерител за богатство, за благополучие, се е променил. Петролът спира да играе ролята си за физическото ти придвижване, просто защото това придвижване е все по-малко необходимо. Можеш да работиш, учиш или да се влюбиш от вкъщи пред екрана. Никой вече не очаква да възпиташ деца, а suburbia с нейните огромни къщи е неприложим модел при домакинства от един човек. Богатството е вече не в гараж или под покрив, а по-скоро в джоб. Или дори никъде. В един момент контактите и уменията ти се превръщат в стока, неподвластна на банкови крахове или на диктаторски режими. Превръщат се в основния ти актив.

И може би най-добрия начин да управляваш този актив е да го управляваш сам. Да поемеш сам отговорността за него, вместо да я делегираш другиму. Да бъдеш гъвкав и инициативен, проактивен и да поемаш рискове. Да бъдеш на свободна практика.