Ние, щастливите.

Напоследък, като ме попитат какво работя, отговарям - като зебра. В понеделник, сряда и петък съм младши разработчик. Във вторник и четвъртък - архитект на свободна практика. Уикендите - домакиня, мързеливец, пътешественик, велосипедист. Щастливец, а понякога мърморко.

Работенето като зебра има известни предимства. Първо, никой твой ден не започва с "О, пак ли същото." Второ, не се налага да правиш досадния избор черно или бяло, можеш, вместо това, да имаш всичко. Или поне така изглежда отвън. Трето, предоставя без усилие оригинален отговор на въпроса "какво става с теб". Честно казано, малко се плаша от традиционното "нали знаеш, бачкане, едно-друго". Имам чувството, че оттам до пенсионерското "на крака сме", крачката е малка. И е твърде рано да я правя. И, ако не друго, със сигурност работенето като зебра бие работенето като вол.

В търсене съм на оригинални отговори. Напоследък ми се случва да водя един и същи разговор десетки пъти, с различни хора. Чак малко ми е скучно да се слушам, отговаряйки им. Имали ли сте някога усещането, че някой разговор е предизвестен, че първата му реплика предопределя останалите, и единствената причина да се води е, че и двамата участници нямат нищо по-добро да правят. Или, по-лошото - че и двамата участници крият с него ужасната истина, че нямат какво да си кажат. Или крият някой друг, тежък разговор, от който всички ги е страх, защото ще промени нещата.

В търсене съм на оригинални отговори. Уморена съм от тези, които имам, и които мисля, че работят - а фактът, че не съм щастлива, ме опровергава.

Поне нямам това усещане, че дните ми се повтарят, и че всеки ден е същия като предния. Опитвам се да избягам и от усещането, че тичам и тичам по бягаща пътечка, и въпреки труда, потта и умората, не помръдвам. Опитвам се да избягам от пътечката, но тя само се върти под краката ми. Няма да стане с бягане. Или поне не само с бягане ще стане.

Говорихме си вчера един нов разговор. Съставен, разбира се, от няколко стари, но и това е стъпка в правилната посока. Говорихме за нашето поколение - за това, че са ни отгледали и възпитали, все едно светът е наш и ни дължи щастие, успех и благоденствие. И което е по-лошо, че ние сме длъжни да сме щастливи, успешни и благоденстващи - и ако не сме, значи нещо ни има.

Изисквам сребърната си лъжица и съм много разочарована, ако не си я получа. И гледам с грозна завист тези, които според мен я имат. Техните животи изглеждат подредени и ясни, успешни - онлайн. А моят е някакъв бяс, някакъв хаос, в който се мятам, сляпа и безнадеждна, в който ме е страх да стъпя в която и да е посока, за да не изгубя пясъчната кула, която съм градила досега. И сигурно отстрани изглежда подреден и успешен.

Изборът е странен акт. Изборът, философски погледнато, ти носи нещастие, защото е отказ от всичко, което не избереш. Отрича ти завинаги възможността да бъдеш всичко, да бъдеш богоравен, и те забетонира в конкретиката на житейския ти път.

С всеки свой избор се правим човеци, все повече човеци, все по-малко богове.

И се оказва, че не можеш да се върнеш към щастието на първото ти проплакване, към безкрайността от възможности в началото на живота, към възможността да имаш всичко, да бъдеш всичко. Живеейки, ти трупаш болката да не си много повече неща, отколкото си, трупаш всичките ами-ако-та, които да бръмчат като мухи в главата ти в онези нощи. Живеейки, от пластелинен ти се вкоравяваш, възможните ти избори стават все по-малко, докато не ти остане само един, и той - неизбежен. Докато не започнеш да отговаряш с "на крака сме", знаейки, че и това, последното, не контролираш сам.

И какво сега, ти стана програмист. Или си архитект? Не, зебра съм. Проявете, моля ви, разбиране и помогнете ми в усилията да отговоря, черна ли е зебрата - на бели ивици, или е бяла - с черни.

Изборът е несъвместим с щастието. Или по-скоро изборът, в по-горе описания наглед към него, е незъвместим с моето възпитание да се считам обречена на щастие и успех. Не искам да избирам. Страх ме е, че ще сбъркам, че може да не съм щастлива, че ще разочаровам всичките  роднини, които са живели заради мен, и които не се уморяват да повтарят, че тяхното щастие е паднало жертва за моето, че моето е единствения път да видя сянката от тяхното на техните лица.

Страх ме е, че ще сбъркам, парализиращ страх, желание да отложиш избора далеч напред във времето. Страх ме е да кажа - бяло или черно - въпреки че, вероятно, всяко от тях, поотделно, би ме направило по-щастлива, отколкото сега съм. (забелязахте ли противоречието?). Сега съм в някакво чистилище. Сега съм върху бягащата пътечка, силите ми свършват, а промяна - никаква, от никъде.

От какво те е страх - попита ме вчера. Нали най-лошото, което може да ти се случи, е да станеш програмист. И се разсмяхме.

Цигулар на покрива. Това е животът. Опитваш се да изкараш красива мелодия, без да си счупиш врата.

Изневерявам му с тези разговори. Въпреки че не му изневерявам, намирам в тях нещо, което дългата връзка е спряла да ми дава. Намирам не-повтаряне на един и същи ден. Намирам внимание и слушане, намирам разговор, който не съм водила все още. Намирам теза, различна от моята, опит и знания извън тези в моята глава. Намирам глътка въздух.

Другият любим въпрос. Роднините, както вероятно знаете, те познават толкова добре, че във всеки един момент биха успели да те разплачат с по-малко от десет думи. И често го правят. Както често ти на тях. Салатата на масата на празника е често като питката на бабата - замесена със сълзи. Другият любим въпрос - подкарващ разговор, който вече си водил, разговор, който е ясен - и от който все пак боли. И ти какво, ожени ли се вече?

Каквото и да им отговориш, все ще сбъркаш. И се опитваш да им обясниш за собствената си несигурност, за това, че все още не знаеш кой си и къде отиваш - какво остава да мислиш за втори човек, с който да споделяш бяса и несигурността си. Че и за трети. И се опитваш деликатно да отклониш потока от тендежри и одеала, идващи от онзи висок шкаф - "за сватбата", обяснявайки им как ти се ще да не бяха по-сигурни от теб в твоя избор. И те се разплакват. Ти също. И взимаш тенджерата.

Говорихме си вчера за представите на обществото за нормалност. За това как и защо те се променят с времето. За това, че всички твои идеи са ти вменени от обществото, в което си се родил. Че всъщност не са твои. Просто толкова отдавна си сред тях, че си спрял да ги мислиш като нещо външно.

Щом ние не виждаме въздуха, а виждаме водата - представяш ли си рибите да са наопаки - да виждат въздуха, водата - не.

(Рибите са винаги наопаки, отговарям мислено).

Една такава представа за нормалност е възгледа за брака. Че все е рано да избираш, че трябва първо кариера, пътуване, първо ти. И после, преди да е станало твърде късно, ти и той, и третия. Не е честно - казват жените на мъжете - че вие можете да почнете семейство на 40, докато ние, най късно на ... и това, последното, пълзи нагоре заедно с прогреса в медицината. Ще кажеш, че е някаква велика прецаквация, на която все пак си длъжен, защото го има в обществения си договор. Или като реверанс към собствения ти егоизъм, по-висок от Бога и Царя, който изисква да продължиш точно собствените си гени.

Мисля си, че отлагането на брака, станало нормално в нашата култура, е същото детинско, инатливо отказване от избор. В момента, в който се разпишете и стане официално, се отказваш от всички свои потенциални любови, от всички бъдещи мъже, които все още не си срещнал, от възможността да бъдат - нека го признаем - по-добри от настоящия.

Отварям скоба - бъдещите, потенциални, евентуални любови са винаги по-добри от настоящата. Докато все още не си ги имал, ти си ги представяш - и там са съвършени. Докато тоя тук прави това, а онова - не прави, и изобщо...

Мисля си, че ни е много страх да сбъркаме. Че ако сбъркаме и в този избор, няма да сме щастливи, успешни и благоденстващи - както сме длъжни на поколенията преди нас.

И все пак - тик-так - му идва времето да направиш и този избор.

Да правиш малки богове, които, очовечавайки се, да те разочароват.

Рано ми е още. Усещам го по нагласата, че в момента, отношението към евентуалните ми деца е като към нещо, което ще е отговорно за моя неуспех, за нещо, което ще ме спира и ще ми пречи. Страх ме е и да не сбъркам с отглеждането им. Голяма отговорност ми се струва.

Знам, че ще имам деца - в един момент. Знам, че нагласата ми ще се промени, и ще го поискам. Просто трябва да си извървя пътя. И да си науча уроците. А часовникът цъка. Хайде, просветление, какво чакаш?

Достигам до два извода - за себе си - с този текст.

Първият е, че вменените ни норми могат да се променят. Че те са се променяли с развитието на обществото и отразяват актуалното му състояние. Че трябва да продължат да се променят. Че ако искаме промяна, трябва да си я направим. Нормите, в които аз не вярвам и които искам да променя.

Работохолизмът и кариеризмът. Можеш да променяш света и с по-малко работа. Но по-ефективна. Че има толкова смисъл да растеш в службата - колкото да растеш в ума и духа си, да ставаш по-добър, да стигаш по-близо до истината. И ако крайната ти цел е щастие, тя е (за мен) доволство от постигнатия прогрес и вяра в правилността на посоката, в която се развиваш по всички от тези параграфи - професионален, личен, духовен, на ума, на сърцето.

Страхът от брака. Страхът от развода. Сега му е времето, и трябва да направиш, каквото усещаш, че е най-добре. Което ти смяташ за правилно - не половинката, приятелите или семейството ти. Което сега смяташ за правилно - утре ще е друго - но утре си е за утре.

Вторият. Дефиницията за щастие. Трябва да си я намериш - твоята, не за всички.

За мен част от нея е вярата, че животът не е zero-sum game. Че твоето щастие не е за сметка на нечие друго. Че чуждото щастие не е за сметка на твоето. Че благата се създават и всички, заедно, може да направите света по-добър.

Друга част от дефиницията е да признаеш, че ти не си Бог. Ако Бог е безкрайност - той е сумата от всички възможни решения при всеки избор, на който си поставен. Бог е и архитект, и програмист, Бог е и японист, и лекар. А ти - ти не си Бог. И при всеки избор, пред който си поставен, може да избереш най-правилния вариант единицата сред нулите, десетката сред единиците - и така нататък. Но няма как да ги избереш всичките. Твоята сума, твоят резултат в края на деня може да стане много голям, но не и безкраен. Ти просто не си Бог.

И в момента, в който признаеш, че няма да имаш всичко, че ще има неща, които не си станал, не си направил, места, където не си бил - ти можеш да бъдеш много щастлив. Можеш да си много щастлив, успешен човек. Малко като будистите, за които щастието се състои в това да не искаш нищо. В нашия случай - да не искаш невъзможното. Ти не си бог. Никога вече няма да бъдеш бог - но някога си бил. И - което е по-важното - можеш да създаваш малки богове.

Не мога да разбера това хубаво ли е, или е лошо. Гледал ли си филма за Бенджамин Бътън - който се ражда възрастен, а умира като бебе. Малко е объркващо да ставаш от Бог човек - объркващо, тъжно и неизбежно. Но ако времето е човешки наглед, то ти определяш дали и накъде то тече. Мисля си, че е и красиво - като хубава балада, която може да те разплаче - но това не е непременно лошо.

И за да не те оставям разлигавен, ще ти напомня за един от любимите си вицове.

Попитали Радио Ереван - "Кога ще стане по-добре?"
- "Ами то вече беше." - отговорило радиото.