when something is broken and you try to fix it

Да хвърлиш всичко не винаги е решение.

Не винаги имаш чист рестарт, част от теб - от предишното теб - остава и се влачи, като опашка по земята след теб.

Да поправяш изисква време и усилия. Да поправяш, това значи да се бориш на тихия фронт, да връщаш нещата в състоянието, в което си ги намерил, някога, отдавна.

Никой механик не е получил Нобелова награда, никой водопроводчик не е на първите страници.

Да поправяш, значи да не изобретяваш. Да не подобряваш. Просто да се крепиш на повърхността с последните си сили, стискайки зъби, махайки с крака.

Да поправяш е може би пълната противоположност на това да си рок звезда.

Понякога не можеш да започнеш отначало. Нямаш времето. Нямаш парите, мислиш си, че ги нямаш.

Понякога не си струва да започнеш отначало, да оставиш нещото, върху което си градил. Понякога те е страх да го направиш.
Понякога нямаш парите, и въздишаш с грозна завист по лесния живот, по другите, които не изглеждат, сякаш поправят нещо по цял ден, всеки ден. По тези, които а-ха ще покорят планетата.

Тази година
закърпих един рак, няколко велосипедни гуми, поправях си старото колело, старият компютър, една връзка. И няколко други неща.
Тази година чистих балкони и бани - и двете ги мразя - подове, прозорци и пердета на места, които никога няма да бъдат мои, и на места, които са мои, но аз вече не съм там.

Винаги чистенето ме натъжава. Защото е мимолетно, защото след седмица няма да го има вече резултатът от това епично бюргерско чистене, ще е изчезнал, заедно с червенината по кокалчетата на пръстите ти и ще е останала само умората, просмукала се някак в тези кокали. Ще е останала болката в кръста, болката, когато виждаш по улиците от тези, които не изглеждат, все едно чистят цял уикенд.

Уморявам се от кърпене. Уморявам се от тихия фронт, където годините текат, без да оставят нищо след себе си,
освен това, което вече е било
и то почти толкова добро, колкото някога.

"Шерпи сме ние", както казваше героят от "дом за нашите деца". Шерпи, изкарващи нещо друго, някого другиго на върха. Шерпи, оставащи в последния лагер, пиещи чай и с болящи кости.  Шерпи, оставящи белите си кости по урвите, безименни шерпи, за които никой не знае и не се интересува кое от двете им се е случило.

Понякога трябва да поправяш нещата. Да отпушиш канала. Да запълниш фугите със силикон. Да подредиш къщата след някой, който е излязъл, бързайки за работа. Мисля си, че може би това е да си възрастен.

Една резидентна болка и безмислие, една вечна умора. Едно вечно утре - другия месец - догодина - все някога.

Тази година чаках.

Резултати от изследвания, заминали в чужбина близки, резултати от изследвания. Някого да узрее за избор на квартира, някого да не узрее. Чаках да ме съкратят, от страх сама да напусна. още резултати от изследвания. Чаках баща ми на средата на пътя, с две спукани велосипедни гуми.

Мразя да чакам. Затова избягвам градския транспорт и опашките, затова закъснявам за срещи. Ужасява ме бездействието във време, когато би могъл да си действен. Ужасява ме инициативата, която си отдал на друг, която просто си хвърлил в пространството като горещ картоф, ужасен от мисълта да остане по-дълго в ръцете ти.

Чаках момента, в който ще спре да се налага да поправям неща. Моментът, в който парите ще стигат, в който няма да ми тежи чистенето. Моментът, в който резултатите няма да ме разплакват, в който няма да се налага да излизам от офиса, за да повървя и поплача в анонимността на улицата. Моментът, в който работата ми ще е възнаграждаваща, удовлетворяваща. Моментът, в който ще ми дадат медала и короната за това, че съм работила здраво една година, макар и на тихия фронт. Моментът, в който ще си почина, ще изпъна болящия си гръб и ще погледам небето. Моментът, в който ще съм щастлива. Моментът, в който няма да се налага да поправям неща, а ще мога да започвам - чисти, нови, скърцащи от чистота, блестящи, неиздраскани
не само неща
действия
връзки
местоработи
умения
органи

Тази година дочаках

резултатите, които да ме усмихнат (благодаря ти)
близките ми да се приберат - през август и през ноември
и да ме прегърнат така, че да не мога да дишам
баща си в средата на пътя, товарим колелото в колата и продължаваме, Бог от машината
краят на стоте километра върху колелото
майка ми в нейния дом
Бог
надеждата
да ме съкратят
да се преместим

май е това

има една мисъл, че ако започнеш, когато си готов, значи си закъснял със започването
съкращават ме и за първи път от 2011 имам възможност да си почина, да пообмисля какво ще правя, какво искам да правя, къде да отида.

Има една друга история, за един човек, който режел дърва с много тъп трион,
и попитан защо не спре и не го наостри, отговорил,
бих спрял - ама виж колко много работа имам.

Трябва да си намеря работа. Трябва да си подредя живота. Но искам преди това да си подредя мислите. Да помисля къде искам да отида и защо - и вярвам, че това неимоверно ще ускори "как" - частта. Трябва да си подостря триона.

Имам малко време - това да си жена те благославя и с това, че ако искаш да започваш семейство, е добре да го направиш около 30.
Скоро ставам на 26.
Страх ме е.
Че не съм използвала пълноценно времето си досега. Страх ме е, че ако направя завой в кариерата си, все едно съм си губела времето последните няколко години. Страх ме е, че нямам много време за губене.

Страх ме е - колкото повече остарявам - че няма да стана rocket scientist. Че няма да променя света, че няма да съм велика. Че няма да развия науката, себе си. Че няма да открия нещо ново. Което да промени света. Че няма да променя нечий живот, някое парче действителност.
Страх ме е, че имам ум и способности, които не мога да развия по най-подходящия начин. Че не мога да ги продам на света. Че не правя най-доброто от себе си.

Че няма да стана велика.

Може би това е да си възрастен. Някакво тихо приемане, че няма да си велик, освен за няколко  от най-близките ти. Че няма да промениш света, а някакво малко ъгълче от него. Че няма да си велик и известен, а може би достоен. Че все ще си оставиш костите някъде, и ще си щастливец, ако оставиш и нещо освен тях. И освен костите на потомците си,

Ако това е да си възрастен, силно и интензивно не искам да порасна.

Не искам да чистя, чакам, поправям, мълча, въздишам, возя с градския, примирявам.
Защото с всяко примиряване и въздишка убивам част от себе си. Не искам да умра, съзнателно и на 25. Не искам да се примирявам с не най-доброто за себе си, Не знам кое е най доброто. Трябва ми време - време за мен. Време да помисля накъде отивам.

Време да реша кое е най-доброто за мен.