fall to pieces

Обещах си нещо, всъщност обещах си много неща и едно от тях е пост със смислен текст, смислен и свързан и все пак значещ нещо за мен.
Мрън
ще е думата, ако трябва да обобщя с една, а песента, с която бих го описала, стои малко над тези думи като заглавие на смислено свързания пост, който, за разлика от мен не се разпада. Злобата и страхът и яростта и омразата и желанието ми за самота са станали вече толкова видими, че колегите ми, почти непознатите ми колеги ме питат защо съм тъжна. Тогава аз отговарям с клише, а именно че е от есента, от скъсения, тъмен ден, от студа и умората. И те ми вярват и разговора приключва както всички тези безмислени разговори за времето и спорта и храната и вече се чувствам като развалена плоча, която повтаря едно и също и с това не казва нищо, и някак парадоксално затихва, като грамофон, чиято пружина отслабва натиска си постепенно, толкова бавно, че не може да се каже къде точно е границата между последния тласък и малката мълчалива смърт. А всъщност знам какво ми е, знам и как да се оправя и предполагам, че е въпрос на време да оправя всичко, да си случа едно щастие, което упорито отказва да ми се случи само.

И тук почвам нов абзац, защото нали се разбрахме, че текстът ще е хем личен, хем четивен и разбран, и прилежно подравнен вляво, ще има въвеждащо изречение и малки скрити остроумия с точната доза самоирония, разкриваща ме като осъзнаващ превъзходството си, но все пак добре възпитан индивид. И понеже почти всичко в предното изречение е неистина, аз ще го кажа в прав текст. Много зависи с кого се сравняваш и, откакто си намерих майстора в лицето на лесно успяващите, красивите и парфюмираните, започнах да чувствам тежестта си, която ме повлича към дълбините на житейското изкуство, плувам като камък, като ютия, като нещо, което потъва. Чувствам се низка, чувствам се некадърна заради малките лепилени пръстчета, които оставям по композициите си, заради кривванията в чертането, заради скъсаните си дрехи и тухлофона, заради всичко, с което се гордея. Чувствам се отритната заради книгите и заради това, че намирам лекциите по математика интересни и чудесни. Чувствам се читанка, чувствам се боклук, чувствам се смачкана хартиена ракетка след стачката на учителите.

Получих три плюс на композиция, на която всички останали имаха петици и шестици и да, кофти ми е, и да, знам колко неказваща и субективна е една оценка и да, все още ми е кофти.

Чувствам се сама и това, предполагам, е защото съм сама. Защото в един момент бяхме трима и сега сме една двойка и аз и това ме прави малко по-сама, една субективна особеност на възприятието. И цялата ми фрустрираност, глад и студ, изписани на лицето ми, отблъскват хората и вървя, обградена от кръгчето си празнота и вървя, под своето собствено гръмотевично облаче. Защото (когато имах приятели) се чудех как те търпят всичката злост и мрънкане, които съм, и какво толкова намират в мен освен разните детски общи сантименти. И отговорът ми дойде стряскащ. Нищо. Нищо освен кълбото от злост, нищо освен мрънкане и сантименти, които, когато отнемем, остава само нищото, което хората заобикалят от страх да не бъдат погълнати или поне деформирани. И се чувствам сама.

Мухлясва ми устата, казваше една учителка, която много обичах, мухлясва ми устата вкъщи и искам да говоря, но винаги е имало много повече оратори, отколкото слушатели и понеже за диалога е необходимо поне равенство в техния брой, той остава неосъществен, случват се само малките грозин разговори в кръгче, разговорите за спорт и за храна и за квартира, разговорите за чушки и домати, разговорите с цел проветрение на устната кухина, на устната и на междуушната. Липсва ми това, което случихме около един огън и това, което случвахме всеки ден с хората, които в момента си пътуват към къщи. Липсва ми взаимното възхищение и слушането, не изчакването другия да млъкне, за да почнеш ти. Липсва ми мълчанието с часове, мълчание с хора, които обичам и неща, които се случват около нас и понякога забелязваме. Има го само другото, неудобното и то замалко, преди някой да избълва в него разговор за спорт.

И бивам зла към всеки, който иска да се запознае с мен, само защото е несравним с височината на старите ми приятели, с пиедесталите, които за десетка години сме си изградили взаиммно. Това вече не е моят свят, а в него аз се чувствах у дома си.

Това не е моят свят, той е по-хубав от него. И това ме довежда до сълзи, които светлината в интернет залата пресушава и превръща в боляща буца и искам да вярвам, че просто настивам. Това не е моят свят, защото моят свят се разпадна. Вече не мога да се върна там, не намирам време дори да поогледам димящите му останки и не намирам дори място да поплача, защото никъде не съм сама. Моят свят се разпадна, жилището, което ми беше дом, ще бъде продадено и повечето багаж ще изхвърля. Хората, които ми бяха дом, измират един по един и междувременно се движат в противоположната посока на моята и не мога да си позволя да вярвам, че ще се срещнем на другия край на земята, защото с моя късмет най-вероятно тя ще се окаже плоска. Това беше моят свят, сега не знам какво е, не знам и какво искам.

Удавям всичко щастливо, което ми се случва, в потопа, който ме е повлякъл, и не искам да изляза от него, искам да убивам и да скачам и да крещя и морално материалните задръжки превръщат цялото това в една тъпа болка. На ти четивен текст.

Никой не каза, че ще е лесно.
Никой не каза, че ще е толкова трудно.
Нека се върнем в началото.

Защото начало няма, камо ли пък ново начало, защото навсякъде, където отидеш, не точно ти, ами едно такова обобщаващо лирическо ти, където отидеш, непременно донасяш себе си, една топка от комплекси и проблеми, от минало и предразсъдъци, от задръжки и белези, и надежда за ново начало. А ново начало няма, има само абсурден болезнен свят, който започва всеки път отначало и наученото от опит само прави знанието за него по-болезнено.