забравих как да пиша
моливът увисва в ръката ми като рудиментарен орган
клавиатурата се съпротивлява, завила се в уютен слой прах
прегръщам радиатора и се чувствам у дома.
думите не винаги са нужни, нито местата, които стоят зад тях.


дом.

не бях спала в тази къща, не бях живяла тук и ето ме, втори ден, у дома с баба и е топло
къщата мирише на пране и може би на курабийки
водата се стича по стъклата на прозорците
както когато
свряна под душа, се опитвам да забравя
или да прибера в зелена бутилка
спомени за присъствия.
присъствия на самотници, на разминаващи се в дъжда пешеходци
с подгизнали кецове, шлепове в бурни води
пристаните се губят сред парата.
сенки на самотници, а какво става, когато напусна света и оставя
една своя андрогинна половинка да шляпа
в дъжда
крачка след крачка, следи от кръгове във водата,
има ли кой да й се обади, че вече ме няма
за да престане очакващо да заобикаля ъглите на сградите
чакайки да се разминем.
какво става, когато
всяка половинка от личност се губи в свят, прилежно оразмерен за по двама
легла-морета
в които опитите за сблъсък се размиват
във всеобхватния безкрай на чаршафите
размиват се
четири супени лъжици брашно във водата
брегът й не се вижда.
на умерена фурна
на бавен огън
се пекат
останки от андрогини
парата им се издига през процепите на фурната
прави няколко лупинга в изморения въздух
и залепва челото си за стъклото
бавно надолу
както когато се свличам под душа
за да те забравя.