отново е онова време от годината, на личностните кризи и обещанията, на порпушването и тръгването нанякъде. и не, не съм направила нищо с косата си, освен че я сплетох днес и както всеки път, когато видя плитките си, си ги представям увити в хартия и ножицата, оръдието на убийството, да лежи мирно на тоалетката пред мен. би била окървавена, ако къдриците ми бяха огнени, това е само боя, боя по остриетата, гъст малинов сироп. а може би ми липсва онова точно общуване между момичето и неговото огледало, вглеждането, опознаването пора по пора, косъмче след косъмче, бавната любовна игра между гребена и линията, в която започва косата. липсва ми сладката тежест на плитките, сгънати в хартия, липсва ми лекотата на тялото ми в пролетния бяг, липсва ми въздух в този град, въздух и слънце. тръгвам. утре тръгвам, днес е за тих плач и ром, и цигара от цигара докато не заболи. забравила съм да пиша, да се вглеждам в себе си, в света през очите си. оставям си го да преминава като фон, като пейзаж покрай стъклата на автобуса и вече е утре. а нощта е дълга и толкова моя, мога да се напия с ром и да се гледам и гледам докато лицето ми не се превърне в група обеми, изрязани с нож, в сноп щрихи, подреждащи се един след друг върху листа, докато ръката ми се опитва да ги догони. цяла нощ, всички книги, които чакат да бъдат прочетени, всички листи хартия, неизписани, неизрисувани, всички неизпити мъки и цялата ми любов към света, моя свят. света в очите ми.
защото аз го притежавам, света. осъзнавам това изведнъж, като инсайт, докато си вървя и слънцето като с клещи изкарва зъбите ми от прегръдката на плътта и ги моделира в усмивка. притежавам всяка шепа пръст, всеки бордюр с наркомани, всяко проходило дете във всеки парк и всяко листо и всеки лист, и всичко, което се пише и рисува, притежавам.моделирам моя свят с всяка глътка въздух, издишвам и ставам демиург и словото ми е ненужно, внимавам с въздишките все пак. човек е отговорен за своя свят.
днес го притежавам. утре тръгвам, свивам го във възела на кърпата си, и така, ще продавам частички от него за хляба си, ще го проигравам в залагания, ще очуквам ъгълчетата му, удряйки го в куфари и краища на пейки, ще му крещя, изгубила посоката си и ще се извинявам на останките му. утре. днес светът е мой, цял и непокътнат, гладък и лъскав като новоизсечена монета, като венците в устата на бебе към майчината гръд. моят собствен свят в черното на ириса ми, мой днес и тази нощ, само.
утре тръгвам.
No comments:
Post a Comment