oh baby what have you done to your hair

отново е онова време от годината, на личностните кризи и обещанията, на порпушването и тръгването нанякъде. и не, не съм направила нищо с косата си, освен че я сплетох днес и както всеки път, когато видя плитките си, си ги представям увити в хартия и ножицата, оръдието на убийството, да лежи мирно на тоалетката пред мен. би била окървавена, ако къдриците ми бяха огнени, това е само боя, боя по остриетата, гъст малинов сироп. а може би ми липсва онова точно общуване между момичето и неговото огледало, вглеждането, опознаването пора по пора, косъмче след косъмче, бавната любовна игра между гребена и линията, в която започва косата. липсва ми сладката тежест на плитките, сгънати в хартия, липсва ми лекотата на тялото ми в пролетния бяг, липсва ми въздух в този град, въздух и слънце. тръгвам. утре тръгвам, днес е за тих плач и ром, и цигара от цигара докато не заболи. забравила съм да пиша, да се вглеждам в себе си, в света през очите си. оставям си го да преминава като фон, като пейзаж покрай стъклата на автобуса и вече е утре. а нощта е дълга и толкова моя, мога да се напия с ром и да се гледам и гледам докато лицето ми не се превърне в група обеми, изрязани с нож, в сноп щрихи, подреждащи се един след друг върху листа, докато ръката ми се опитва да ги догони. цяла нощ, всички книги, които чакат да бъдат прочетени, всички листи хартия, неизписани, неизрисувани, всички неизпити мъки и цялата ми любов към света, моя свят. света в очите ми.

защото аз го притежавам, света. осъзнавам това изведнъж, като инсайт, докато си вървя и слънцето като с клещи изкарва зъбите ми от прегръдката на плътта и ги моделира в усмивка. притежавам всяка шепа пръст, всеки бордюр с наркомани, всяко проходило дете във всеки парк и всяко листо и всеки лист, и всичко, което се пише и рисува, притежавам.моделирам моя свят с всяка глътка въздух, издишвам и ставам демиург и словото ми е ненужно, внимавам с въздишките все пак. човек е отговорен за своя свят.
днес го притежавам. утре тръгвам, свивам го във възела на кърпата си, и така, ще продавам частички от него за хляба си, ще го проигравам в залагания, ще очуквам ъгълчетата му, удряйки го в куфари и краища на пейки, ще му крещя, изгубила посоката си и ще се извинявам на останките му. утре. днес светът е мой, цял и непокътнат, гладък и лъскав като новоизсечена монета, като венците в устата на бебе към майчината гръд. моят собствен свят в черното на ириса ми, мой днес и тази нощ, само.
утре тръгвам.

bigger

да разбера докъде се простират границите на комфортната ми зона
за да ги прекрача
за да пораста

разпъвам се по ъглите като тийнейджър, дърпан от хормоните си
преминавам извън себе си
щом се приравня с нещо, по-голямо от мен
с някого, по-голям от мен

чудя се все още кое е по-лесно
и дали точно затова трябва да бъде избягвано
нещо или някого

възторгът е лесен, но не ме дърпа напред.
приравняването е по-трудно.
сама съм издърпала собствената си тежест до нивото на чуждия пиедестал
най-трудното е това да стане взаимно.
новите приятели са затова
да се покачат взаимно на блокове камък,
по-големи от самите тях
старите приятели дърпат отгоре
за да останем наравно,
за да ни се сторят пиедесталите смешно малки
на фона на собствените ни ръстове.
тогава общуването е ценно
тогава мълчането е удобно
тогава мълчането става общуване

и тогава започвам да се чудя
къде отиде нещото, по-голямо от мен,
за което да се боря

намирам си нов монумент
заради собствената си нужда от постаменти

неща, по-големи от мен
светът
другите хора/другостта
знанието
уменията
вярата
общуването
успехът
щастието

хора, по-големи от мен
тези, в които съм влюбена

възторгът е лесен, защото не изисква усилие
защото принизява аз, противопоставяйки го на издигнатия друг
не изисква, не издига, не променя
само засилва статуквото
влюбеността, посвещаването са подчинение
не обичам и не слушам по този начин.
не го умея.

любовта на егоиста е моята любов
обичам не за да ти се харесам, а заради физическата си нужда от теб;
заради личната си необходимост от твоята същност
творчеството е моята същност
прости ми, ако не се съгласявам с теб, но аз работя не заради твоя възторг
а заради удоволствието да реализирам своето
ако имаше свободата
да изградиш от материя най-красивата си мисъл,
онази, която дори ословесяването би опорочило,
онази, на която се усмихваш, преди да заспиш
онази, която разчеква клепачите ти сутрин и те кара да вдишаш светлината на деня
онази, която кара съзнанието ти да прескача респираторните функции на тялото
докато сама ги предизвиква,
щеше да ме разбереш

мълча, това не значи, че те мразя.
мълча, това не значи, че те мразя,
мълча, мълча, мълча
мълча, и в тези моменти
съм толкова с теб колкото никога не бих могла с драпащите си думи
със словесните игри смеха и забавата
показването и играта на впечатления
би останал впечатлен, ако знаеше
нещата, които съм правила
местата, които съм посетила,
уменията, които съм усвоила
и всичко, което съм попила
погреби миналото
ти би останал впечатлен, наистина,
от човека, който съм, тук и сега
погреби ме
не твоят възторг ми е нужен
а ти
мълчи ми насреща, моля те
в това мълчание са всичките
места, неща и хора
ти, целия и всичко, което някога си бил
от него ще излезеш сам
ти
но още по-голям
пораснал с част от моите места и хора, и умения
пораснал с част от мен
без аз да съм ти я казала

дзен

днес, днес съм дзен
относно всичко.
нещата просто се случват, въпреки че ме има там, сред тях, да ги живея
те си се случват
и въпреки че ме има там, сред тях, да ги етикирам като добри или лоши
те просто са
и в един момент стискам носа си с пръсти и се гмурвам
локвите се превръщат в топло море
тялото ми в медуза
очите се разтапят в небето
и го гледат с вечността на летен следобед
дъждът донася в локвите кръгчета небе
инерцията на капките го примесва с пръстта
така оня горе е замесил човека
може би, най-вероятно,
някога

времето е дъждобран
с който едва-едва се покривам
стига ми на косъм.

и на косъм ме спасява от това
да се разтворя в себе си
с бавното постоянство на аспирин

времето е блистер,
разпределя си ме на точни до милиграм дози
оставя ми място само колкото да размърдам крайници

имам си форма и функция
може да не лекувам рак,
но помагам срещу главоболие

на точното място в точното време,
нямам време за друго
или просто съм дзен:

всяко време съвместимо с всяко място
всеки човек с всеки
само разговорите и краищата им още са разделени

блогът на архитекта

блогът на архитекта - обмислям го от известно време, добре ще е да го има - на български, тематичен, пълен със съдържание както оригинално, така и взето под лиценз. за професионализъм не претендирам, нито за висока обща култура, нито за знания. всичко е в процеса - на срещане, на създаване, на учене; всичко е в стремежа - да се опитваш да направиш средата си по-красива.

стремеж, не постигане, път, не дестинация. първа крачка днес.

Флойд и вино

но това само ако те интересува какво правя напоследък.
всъщност не, това правя от минути, медитативно някак.
а в последните дни не спя и боля.
или спя и пак боля
чертая
боля, боли ме дясната ръка
четох Виан, брутален е или да кажа чудесен
чета Кундера, отдавна не бях посягала към него
любим на силвето, а на мен приятен
настройвам се на чешка вълна

или по-скоро на любовна

чертая, боля, боли ме кръста
болят коленете
масата е малка, листът залепен на пода

пипи рисува кон

и изнемогвам за музика
и в редките моменти, в които съм сама
флойд и вино
хванах изведнъж колко си подхождат
изведнъж
както когато
полузаспала
пътувам в автобус и един преминаващ пейзаж
ми грабне погледа
колко си подхождат
моят поглед и бледозелените листа
моят поглед и твоят

излез от главата ми
моля

не ме чуваш аз ще повторя
казах
колко си подхождат
моят поглед и твоят
моето рамо и твоите устни
моите уши и твоите думи

твоята любов в моята глава

излез
заповядвам
но камшикът ми има пухче накрая
преструвам се
че те пъдя

остани
моля

купувамклавиатурасработещашпация

за една картофена салата си мислех да пиша поне докато идвах насам но много нещасеслучиха оттогава вкл/чително еднаклавиатурас неработеща шпацияилипоне полуработеща и тъй азщеададптирам писането си към нея
им подходи къмклавиатурите към хората даги погалиш да им се насладиш да ги усетиш да им се ядосаш да удряш шпациятадаяигнорираш да я задържиш даяизхв ърлиш

или
да
я
замениш
с
други
такива
почти
в
поезия.
коетомлкомеядосвасамо малко разбира се защото преживях неща накоито липсваше бутонзапубликация както сега ми ли псва моята шпация защото искам
да
пиша
и
след
всяка
дума
се
спирам
и блъскам по нея. защото е почти медитативно как пиша и не мисля и те, думите, се изливат като ноемврийски дъжд като сняг като киша като нещо, което след това стриктно подреждам и разделям с блъскане.
така че няма да пиша само ще чета и ще спомена
за лична медитация върху тях по-късно
една картинка на куче
още две
две розови апрески
думи думи думи и хора, между които те прелитат
хамбар, такъв със свещи,
ром и хора, които той поглъща
вино и медитация около чаша под покрив под звездите
ако приемем, че център ни е земната гравитация и под е просто една геоцентрична сравнителна степен
чай и стая, която плаши с промяната на човека в нея
стена от думи
зад която не се крия, не се крия
променила съм се и в моята стая е така
променено и може би страшно
вървях вчера
и когато спрях и зачаках
защото трябваше
ти ли си
не
вие ли сте биляна
не, не съм, казах,
и следващата дума замръзна, не съжалявах
не съжалявам
защото в този вървеж, който предхождаше всичкото това,
изпълних себе си изпълних мокрите си обувки
ушите ми пламнаха водата в обувките завря
от бъденето от момента от тишината от снега от слънцето
бях доволна,
не,
бях щастлива

отдавна не съм си подарявала толкова щастие

а днес е просто денят след него

как ли се чувстват състезателите, излизащи след олимпийския шампион

и време за чай

поредната чернова, поредната, в поредният перфектен ден. водата сигурно почти е завряла в каната и кипи от нетърпение да премине през чучура, после през филтъра после през листенцата, да потопи всяко едно от тях поотделно, да се издигне в ароматна пара над чашата и да се влее в нощта ми. парата над чашата, мирис на пране в топлата стая, на пране на готвено на шипки на зима у дома, глупавите неща, които ми напомнят за вкъщи. чашата под парата, плод на чудната способност на бащите да познават, мълчейки, състоянията и желанията на душите на дъщерите си, винаги и навсякъде, състояния, лекувани със самотен нощен чай.
защото когато е тъмно, се промъква страхът, тихо. когато е тъмно и тихо, се промъква страхът. страх от неизвестното, страх от последствията на свършеното, страх. страх ме е, че се връщам във времето, когато занимавах съзнанието си със себе си, когато се тревожех за маловажности. когато не знаех защо. мислех си, че голяма част от отговорите на защо и накъде се изчерпват с изборът с главна буква, със следването с новия град с промяната. и ето ме пак както преди година, пия чай и се чудя накъде да поема. само чашата е нова.
тук удавям мислълта си в думи, спирам за глътка въздух
за глътка чай
успокоявам настръхналите си косъмчета
и изтривам следващото. понякога си мисля, не трябва ли блогът да е толкова отделен от реалността, че никой, който ме чете, да не ме познава.

да обичам повече

Няма да казвам, че светът е малък, няма. Просто понякога се случва някое име да изскача постоянно отнякъде, от несвързани места и да ме подтиква да го проуча. Това се случи с Miranda July - певица, писателка, художничка, whatever. Предполагам, че всичко тръгна от блога на Бистра (чиято е и горната снимка). Но това, което ме впечатли за нея, беше Learning to love you more, сайт, на който всяка седмица има поместена задача, която всеки може да изпълни и да изпрати доказателства за това. Задачите са лесни, свързани само с малко неудобство и поглед към себе си. Накрая, предполагам, се научаваш да обичаш повече.

Изпълнявайки една от задачите, написах своите съвети към петнайсетгодишната себе си. Ще ви ги спестя. Ще кажа само, че успях да събера нещата, за които съжалявам, в три изречения. Not bad. И всички те са поправими и днес. Не съжалявам, както пееше Едит Пиаф, или поне не съжалявам чак толкова много. И се научавам да обичам, без обект на глагола.

За училището, професионалния избор и чудесата

написано на 27.06.2007

Попаднах на редица постове за училището и позагубих малко време в медитация върху тях. Излязох от българското средно образование и не планирам да се върна там, каквото било - било. Ако можех да изживея живота си отново, бих променила много, но не, не съжалявам.

Има хора, които обичат работата си и/ли са ужасно добри в нея, има и такива, които от девет до пет мразят, за да съществуват някак в оставащите шестнайсет денонощни часа. И Професионалния Избор, както и всички други избори човешки впрочем, цели да присъедини индивида към първата група.

И колкото и да ми се иска да живея в подреден детерминиран :) свят, не винаги изборите носят последствия, по-рядко, очакваните последствия, а успехът, доволството, радостта от живота са множество съвсем независимо от това на изборите и последствията им. Искам да кажа, че има неуспели адвокати и щастливи чистачи, успешни и неуспешни учители.

Не помня некадърните си преподаватели, както не помня нищо от часовете им. Но помня добрите. Тази, която обичам най-много, е учителката по философия. При нея, заради нея се явявах на Олимпиади, заради нея там направих това, което направих, заради нея днес чета книги, мисля и не се страхувам да преследвам трудно постижимото. (и заради бати). Учителката ми по философия е неуспял адвокат, неприет адвокат. Записвайки Философия, задочно, го е правела с мисълта, че никога няма да стане учител. Никога, никога. Тя е най-добрата учителка, която съм имала, една от най-добрите в МГ.

Човек не винаги иска най-доброто за себе си и едно форсмажорно обстоятелство може да се окаже deus ex machina, неочаквана развръзка. Искам да кажа, че от неуспелите адвокати стават успешни хора, които очовечават други потенциални такива.

Последният път, когато се видяхме, тя (ни) попита дали, когато видим, срещнем нещо красиво нямаме чувството, че някаква висша сила е избрала да го поднесе точно на нас. Понякога срещам красота, като малки къщи, сгушени между панелки, като нелогичните ъгли между сгради, като светлината, изливаща се под странен ъгъл иззад облак или през листа. И в момента, в който спра, за да го изпия с очи и вървящият зад мен непознат се блъсне в мен и измърмори, си мисля, че не всички не винаги виждат красотата, не всички не винаги гледат, за да я видят, не всички не винаги намират време за нея. Няма висша сила, аз избирам да видя красивото, избирам да се възползвам от възможността пред мен, да бъда, което съм.

И когато неуспелите адвокати стават успели човекосъздатели (и така почти се себебогоприравняват) си мисля дали не се лъжа, отричайки Бог, не непременно белобрадия старец.

Black

Това, което ми е причинило най много болка, са амиакотата, съжалението за нещо, което не съм направила, и неудовлетвореността, че не мога да направя всичко. Човек е нещастен, защото не може да бъде всичко, което иска да е. Защото не може да бъде бог.

И всичко би било толкова по-лесно, ако не бях притеснена, ако можех да спя нощем и да работя, така де, да се готвя за изпитите денем. Не зная коя поредна вечер стоя до малките часове, посадена пред компютъра или с книжка в леглото, защото в момента, който евтините разсейки напуснат съзнанието ми, в него се промъква голямата Паника и голямото Амиако, този път с бъдещ нюанс. Амиако не вляза, амиако не успея. И денем недоспалата ми глава и треперещите от кофеина ръце не могат да сътворят нищо, седя с часове на бюрото пред листа и моливът ми не помръдва. Химикалите ми свършиха преди седмица, още не съм си купила. Неуспешните опити за цветна задача съхнат смачкани на кълбета по пода и когато творческия хаос на творческия блокаж ми дойде в повече, излизам навън при приятелите и бирата и някаквия смисъл на деня ми. Толкова е хубаво и толкова страшно.

All the love gone bad
turned my world to black
tattooed all I see
all that I am
all I'll be...

160 символа битовизми

Трих си смс-ите днес. Срещи, раздели, липсвания, изтривах и запазвах и почти ревах. А преди година като си извадих картата ги затрих целокупно, все още съм жива. Привързаност към нещо излишно, какво би бил животът ми без нея.

Усмих!, както казва Плами.

самотен и скучен

Навсякъде порои, навсякъде бедствия, а в Ямбол само росна или, ако е валяло, е било толкова тихо и кротко, че не ме е събудило. И когато излязох в девет сутринта, беше вече сухо и свежо. Мисля си как тук наистина нищо не се случва, нищо няма, но в хубавия смисъл на думата. Нито море, нито планина, нито исторически или туристически забележителности (защото двете не винаги съвпадат). Нито фестивали, нито концерти големи и значими. Нито някоя специфична полу-ендемитна култура като казанлъшката роза или самоковските картофи. И дините от Любимец. Май в нашето тракийско поле освен жито се раждат само тикви, типичните ямболски тикви, които после виждаме във воайорски шоута. Но дори и тиквите се изнасят към града. И си мисля, че с цялото строителство, затрупало морето, а вече и планината, май само в малките полски градове и села ще може да се почива сред оставащите тикви и тиквеници. Както пееха Тангра.

Да, така е в малкия град,
в този град самотен и скучен,
в който друго, освен да се влюбиш
просто няма какво да се случи.

топ 12

Не че се хваля... Глупости, хваля се, в момента по-самодоволна не бих могла да бъда, защото излязоха резултатите от предварителния изпит по математика в Софийски.

И ако някой се чуди кой има 5.80, ами, аз.

Чувствам се като холивудска празноглавка, наградена с Оскар - хиля се глупаво и единственото, което мога да кажа, е, че това е толкова неочаквано... Наистина очаквах по-малко, очаквах изобщо да не ми признаят едната от задачите за решена, а всъщност май на нея имам половината точки (защото съм доказала частен случай), а на останалите - пълен. В момента въшките ми са толкова надигнати, че очаквам скоро да се превърнат в сателити на милата ни родна планета. Това е толкова неочаквано, въздъхвам и махам за камерата, и се усмихвам с холивудската си усмивка, "здрави, добре вкоренени и с красив тъмножълт цвят", както казваше Елена Чаушеску. Искам да благодаря на мама и татко, на класния ми, и на всички, които бяхте до мен всичките тези години. Благодаря ти, вярна чаша с кафе, не бих го направила без теб.

Защо топ 12? Седем момичета имат по-висока от моята оценка, а четири - колкото мен.

Това е толкова неочаквано...

За смъртта и Нирвана.

Говорих преди за баща си. Онзи ден говорих с него за смъртта. Когато неговата баба починала, баща му, тогава около педесетте, казал, че е настъпил неговият ред. Баща ми се опитал да го парира със стигаглупоститате, но дядо ми отстоял. Казал, че няма да е точно сега - може след десет, двайсет, петдесет години, но важното е да се спази този естествен ред - децата да погребват родителите си, а не обратното.

Днес разбрах, че Дарина е починала.

Имам свое мнение за справедливостта, което не смятам да излагам тук. Изразът "не е честно" следва да се употребява в първите десетина години от човешкия живот, след което индивидът трябва да осъзнае, че всъщност няма "честно"-ст. Понякога нещата се случват, не защото човек или бог е решил така, нито защото много човеци или богове са предизвикали това несъзнателно. Нещата просто се случват, а ние търсим между тях причини и следствия, и когато не открием в множеството на "причините" вина толкова тежка, колкото сполетялото ни нещастие, възкликваме, че не е честно. Няма честно, няма морално, няма добро. Има неща, които се случват, и хора, които ги мислят в своите тесни морални категории.

Смъртта е естествена. Всички я преживяват - каза тогава баща ми, но аз го поправих, че на всеки се случва. (Глаголът "преживявам" за мен носи друг смисъл.) Но не мисля, че има ред в нея, просто защото по-често се случва деца да погребват родителите си. Там няма ред, няма време. Тя се случва накрая, определя края. Какъв рай - казва често дядо ми, бащата на баща ми. Какъв рай, когато си под земята и те ядат червеите, когато не можеш да гледаш слънцето и да дишаш въздуха. Какъв рай - раят е тук, на земята. (А дядо ми никога не е бил богат.)

You'll get pie in the sky when you die! (That's a lie!)

Днес се върнах за малко във времето, когато пишех есета, поне пишех повече. Помня, че тогава - преди около две години, писах за евтаназията. Че човек умира, когато спре да може да изразява себе си, когато загуби не само способността да се движи и да се облсужва, но и да говори, да комуникира по всякакъв начин. Без значение, че органите все още функционират, все още биват поддържани, този човек е мъртъв за човешкия свят, защото животът не е в биещото сърце, а в идеите на човека и в обмяната им с тези на другите хора. Когато човекът спре да общува, в най-широкия смисъл на този глагол, той е мъртъв.

Тогава не бях я чела. "Джони грабна пушката" на Долтън Тръмбо (ревю за филма). Тогава не бях виждала смъртта на близък. Сега не знам какво да мисля за евтаназията, за смъртта. Логичното мислене е лесно, но когато придобиеш опит, често знанието от опита влиза в противоречие с чистата логика. Kill me - туптеше Джони с тила си по възглавницата, дайте ми отрова, да умра - говореше умиращата жена.

А днес за първи път от Х години слушам Нирвана, тъжно ми е и навън вали.

Върнах се.

Върнах се.

И колкото и да имам за разказване и колкото и да ми липсваше компютърът тези дни, сега съм си вкъщи, уморена, изчерпана и в общи линии бездумна. А снимки още нямам, може би след ден-два и това ще се уреди. Дотогава, за да компенсирам онова с грозните снимки (и за да предизвикам още малко смях на мой гръб :) , почерпвам с това:


Това ако не е усмивка за милион долара, аз съм ряпа, или поне се хиля като такава. Снимката е от серенадата на Цонко, моят (вече бивш) класен по-миналата сряда, хмм, 17-ти? А това? Това е Цонко, кандидат за президент :).
С малко пипване на снимката ще изглежда по-готин и от Жорето Първанов, и ако същият имаше конституционното право да се кандидатира за трети мандат, би загубил позорно.

Така де. Днес ходих на ортопед, и, естествено, не ми назначи МРТ (ядрено-магнитен резонанс). Оказа се, че щракането, което чувам, е резултат на това, че когато капачката била халтава (и излизала от мястото си), не се е триела в костта под нея, а когато ми зашили сухожилието, станала по-стегната и съответно се триела и щракала. Което не прави самото щракане по-приятно, но поне го обосновава някак. Утре ще ходя на рентген, профилактично :). И трябва да се сетя да попитам дали ще продължава да боли и да се надува и докога :). А иначе ортопедът, доцент Васев от Старозагорската Окръжна, е адският як ортопед, препоръчвам го на всеки, който по някаква случайност се размаже отвисоко или претърпи друг подобен сблъсък с гравитацията. Не че не препоръчвам да се избягват сблъсъците изобщо, но поне аз засега не съм изнамерила ефикасен начин за това.

Искам Кени да се оправи. Искам.

Днес започна моето лято, моето и на повечето други кандидат-студенти. Ще видим какво ще излезе от цялата тази работа, надявам се да е както го мисля, защото тържествено обещах ако вляза в УАСГ, да си отрежа косата. Живот и здраве ще се виждаме наесен ла гарсон или поне а-ла-патиланчо.

Пристигнаха ми първите снимки. Отричам да имам овца в чантата и моливи в косата, който твърди подобни неща е подъл инсинуатор :).



P.S. Овцата, която не ми е в чантата, се казва Пафи и обича да пътешества с разни хора :).

watching paint dry

Ноктите ми съхнат. Съхнат, съхнат. И може би писането по клавиатура не е най-умното нещо, което човек може да прави със съхнещите три слоя лак върху ноктите си, но да гледам как лакът съхне е скучно. Скуу-у-учно. А с топката, която имам за стомах в момента просто не мога да стоя и да чакам. Два часа. Толкова. Два часа и излизам да тропкам. Златни токчета, златна чантичка и още не мога да го повярвам, сякаш не съм аз. Все още съм аз де, седя си по бельо и слушам анатема, и си размазвам ноктите непоправимо. Два часа, а аз седя тук и не обмислям живота си, не се депресирам, не ми липсва отминаващата ера от живота ми. Всъщност мисля си, че ерите в човешките животи, така де, в животите на различните хора, макар и да имат много общо помежду си, най-малкото настъпват по различно време. Аз се научих да бъда сама, свикнах с мисълта отдавна. Днес е само законното признаване на факта, законът, както винаги, граница не точно на място, но не съвсем без почва.

Ноктите ми съхнат. А никакви важни мисли, само гледам как лакът съхне. Лакът съхне. Аз отивам да обера размазаното по пръстите си.

Защото каквото и да ми казват и колкото и да се съмняват в мен, аз няма да се отказвам от убежденията си и ще ги преследвам докрай.

Докрай.

Shit.

Едно от нощните занимания, които досега не бях правила. Седя, отново на два стола, защото краката ме болят, смуча хапчета за гърло като бонбони, от колонките се лее Остава и мен хич, ама хич не ми се спи. Сто неща са ми в главата, ама наистина сто. Днес бяхме официално изпратени, както мъдро каза учителката ми по физкултура, хайде, чао. И не беше нито весело, нито тъжно, само едно такова неудобно, натокано и протяжно. Толкоз. Както каза преди години, преди две Иван Стефанов, нищо не свършва днес. То свърши с празните стаи, още с началото на годината. И днес не е време за сълзи, днес е време за усмивки.

Взех си направление за ортопед. Пак. Това е може би четвъртото такова за последните осем месеца, всяко има трайност месец... всъщнст малко повече, като се има предвид, че поради естеството на специалността, поне месец е чистото време в гипс. Касичката за МРТ набъбва, надявам се след като си напавя бала с роднини в четвъртък да имам 250те лева за изследването. Имам някаква крехка надежда, че могат да ми го изпишат без да плащам (всъщност защо нашите са ми плащали осигуровките?), но не съм уверена, че ще стане. Знам в коя държава живеем, след като контузията ми е неизлекувана осем месеца след първия преглед, значи нещо в системата куца, имам предвид нещо освен мен. Все пак си имам приоритети, засега кандидатстването и крака споделят първото място, и ще направя всичко, което мога, за да постигна и двете. (тук е момента да отбележа, че явно ми се спи, но не забелязвам, след като в предното изречение заявих, че ще постигна крака си).

Скарах се с баба. Дойде на изпращането, беше мила и добра както много рядко е, а аз й крещях без повод и то пред някаква нейна позната. Понякога просто ми иде да взема една лопата, да се закопая в земята и след това сама да се хласна по тила. Лошото в случая е, че това чувство идва няколко часа след повода за него. Гузно ми е и отчасти затова не мога да заспя. Много ми е гузно.

И си мисля как живея, все едно ще живея вечно и отлагам човешкото си отношение към близките си за утре, за утре, за утре. И когато някой си отиде, осъзнавам как не е разбрал колко много го обичам. Аз съм особено тежък случай на "мръсните дрехи трябва да се изпират дома", всичката натрупана световна мръсотия изпирам в близките си, без да давам нищо хубаво в замяна.

Леля ми каза как баща ми чувствал, че не е добър родител.

Някога чувствали ли сте как очите се наливат със сълзи, не от тъга, а от безсилие, от това, че всичките усилия в една посока изведнъж са се оказали безплодни. Не мога да кажа кой от двамата си родители обичам повече, защото ги обичам различно, като цели личности. Но винаги е имало това нещо с баща ми, онази характерна несловесна привързаност между баща и дъщеря. Напоследък го обичам дори повече, защото си мисля, че го разбрах, или поне започнах да го разбирам. Той никога не казва обичта си, а прави неща за мен, компромиси със себе си, вижданията си и страховете си за мен. Не мисля, че бих могла да имам по-добри родители, това е, като две отделни личности. (и все пак си мисля, че ако намираха време един за друг, не биха имали време за мен). Не мисля, че баща ми се е провалил. Познавам себе си, познавам брат си. И това, че днес сме живи и добре, възпитани, завършили поне училище.

уфф. Бзсилните сълзи отново, думите почнаха да се сбозват. Обичам баща си. Не мисля, че мога да отида и да му го кажа. Обичам баща си толкова много, заобичах го, когато го разбрах и когато осъзнах колко много искам да постигна нещата, които той е постигнал. И някак не намирам средствата да му го кажа.

И тъй със непомилвано сърце
човек расте, върви и си отива
през този свят, свят - разлюляна нива
от жадни за милувчица ръце.

Дамян Дамянов

М.Т.

Ако някой се чуди кой е най-големият карък на света, то този пост би бил голямо облекчение за него, тъй като ще спре душевните му търсения и ще му осигури така необходимия нощен покой. Най-големият карък на света съм аз.

А ако някой се чуди кой е решил последната, десета задача на предварителния изпит по математика в СУ, мога също да му гарантирам знание и спокойствие, а именно - този някой също съм аз.

А ако някой си зададе въпроса, как аз мога да съчетая в скромната си (и все пак самодоволна) личност предните две достойнства, може да погледне следващия абзац и да намери отговор на терзанията си.

Защото, ако някой се чуди кой може да е толкова тъп, че да не прочете условието на лесна задача и да я реши с грешно такова, може да спре да се чуди. Пак съм аз.

А ако този някой е много любознателен, може да се зачуди дали нашият герой М.Т., иначе казано аз, е достатъчно тъп да направи същото и на следващата лесна задача... ами да. Толкова тъп е.

И когато изникне въпросът, така де, ако изникне нужда от отговора на въпроса защо му е притрябвало на най-големия карък да решава задачи със сгрешени условия, отговорът е: Защото може.

Ако някоят, който е условен адресат на целия този пост, се окаже наистина любознателен или просто мазохистичен, може да се зачуди също и с какво ще остане в историята моят велик класен Цонко Цонев. Ами естествено с Цонковизмите, великите сентенции на този брилянтен ум. Тук няма ирония.

И понеже съм вече убедена в любознателността, ще изтъкна и връзката между цонковизмите, задачите и каръците, а именно личния си любим Цонковизъм:

"То с вярно условие всеки може да реши задача. Работата е с грешно условие да я решиш - тогава вече си майстор."
Цонко Цонев

А на въпроса защо съм решавала четвърта и пета с грешно условие - ами, защото мога.

И последният, но не по важност отговор: М.Т. stands for Марко Тотев.

нормално

Защото без значение какво ми казват и колко се съмняват в мен, аз няма да се откажа от убежденията си и ще ги преследвам докрай.

Защото без значение какво ми казват и колко се съмняват в мен, аз няма да се откажа от убежденията си ище ги преследвам докрай.

А всичко започна с родителите и децата, или всичко завърши с тях, когато те зариха със себе си всичко преди тях и напираха да бъдат изказани, преди да полетят нататък през петнайсетте минути на незначителната си слава. Всичко завърши с родителите и децата. Не е хубаво да нямаш родители. Предполагам. И не е хубаво да свикваш с това и да живееш с болката, която повишеният ти толеранс към нея не допуска опасно билзо. Не е хубаво, веднъж отвикнал, да привикваш пак, да се учиш на компромиси с това, на което държиш, на разчитане на това, с което можеш да се справиш сам, на грижа, без която би продължил да живееш. Необходимо и достатъчно - както казват в дебелите книги със задачи. Необходимо зло - но добре е да е по-малко от достатъчното, от всичко, от всичко да вземаш само необходимия минимум, критичния минимум, без който самото ти съществуване би било под въпрос. Защото излишъците създават проблеми, излишъците пречат. А щом може, щом си, щом си жив, значи е достатъчно. Не е хубаво да превишаваш дозата, дозата хора, дори напротив, като успокоително тя постепенно намалява, докато не почнеш да се залъгваш с плацебо. Дозата хора. А когато получих свръх- , лечението се върна месеци назад.

Свръхдоза хора. Свръхдоза родители.

Днес говорих много - и беше приятно, и бих била заредена, но не съм.

Никога няма да бъда родител. Няма. Няма, няма, няма. Освен насаденото, отгледаното, поливано-косено-двестагодишното убеждение, че такатрябва, нищо не ме подтиква към обратното. Мисля си как трябва, за да получиш тази чест, да преминеш изпит, драконовски като, не знам, дракон, изпит, с който да се докажеш зрял и отговорен, готов и решен, и достатъчно несериозен. И си мисля, че не трябва, защото самата готовност отрича непринудеността, защото предсказанието превръща чудото в реалност, преди да се е случило, и те оставя да избереш дали да го убиеш. В зародиш. Или в плод. Няма да бъда родител, дори да стана субект на глагола родя. Няма нужда от родители, няма нужда от защита. Това е много над необходимото, над достатъчното. Човек остарява, откакто се роди. Човек е сам, откакто се роди. И илюзиите му не променят това. Хората не са необходимост, няма достатъчно количество от тях, само прекалено, или никакво. А никакво е също лошо.

Мисля си как не се чувствам готова. Много често, всъщност, след като неестествено са ме хранели, след като храната ми е спряла да излиза от телата им. Много често, след като са ме предпазили от нещо, което не би ме убило. Barely, както казват англичаните, едвам, замалко, но бих била жива. А това е необходимо, следователно достатъчно. Не се чувствам готова. И все пак съм достатъчно силна да отблъсна пазещата ръка, хранещата ръка. И го правя, макар че боли, макар че ме е страх. Трябва да престанат да бъдат родители, все някога. Макар че ме е страх. Макар че ме е страх.

Рудиментарният пубертет в мен започва да гъргори Н-то от "не" още преди да съм чула края на изречение. Ннн-н-ннн-н. И понякога само това успявам да кажа, защото някой друг взима думата. Н-нн-ннн. Неодобрително, необосновано, несловесно н-ннн-н-н. А понякога премислям и оценям, и казвам н-нн-н-н и го имам предвид, с цялото значение на отрицаващата буква, въпреки че ме е страх. Въпреки че ме е страх.

Защото каквото и да ми казват и колкото и да се съмняват в мен, аз няма да се откажа от убежденията си и ще ги преследвам докрай.

А нормално е това, което е масово. Нормата е стандарт, образец на манифактура, на маршируващ към месомелачката човек. Нормалността се променя заедно със света, според масата. Ще видим ние кой е обратен като станат повече от нас. Нормата се променя, а аз, аз мога и да не се нося по нея като намагнетизирана игла в чаша вода, като прашинка по вятъра на Канзас. Въпреки че това се очаква от мен и въпреки че ме е страх.

Защото каквото и да ми казват и колкото и да се съмняват в мен, аз няма да се отказвам от убежденията си и ще ги преследвам докрай.

Докрай?

Последна серенада. Първи бал. МРТ. И изпит по математика.

Днес бяхме на серенада, трета и последна. Не беше като нищо, което очаквах - и все пак беше красиво, в моят смисъл на тази дума. Учителката по информатика, половината клас - само нашата група, дъщерите й, с които сме в една компания. Без алкохол, така де, без аз да пия, без танци, то и без това Кени зазля. И няколко часа говориш с някого, който си познавал и не си познавал, за живота от нещата. Не зная дали тя осъзнава колко я обичаме, не зная дали го показахме. А аз съм щастлива, будна и трезва - три неща, които не се съчетават често в моята личност.

И докато се събирахме в центъра, преди да отидем у тях, минаха първите абитуриенти. Така е в малкия град - понеже разстоянията са прекалено малки за коли и висящи от прозорците им хора, наконтеното стадце потропва по главната, за да бъде огледано и обсъдено. Традиция. И все пак малко боли, сякаш мъничка болка трепва бързо... знаете я песента, оная дето сълзи въобще не потичали от очите на лирическия аз, или по-скоро от някакви обобщени, безлични очи.

Освен всичко свършено тези дни, (изядено, изпито и недорешено) аз написах и ревливо слово за дванайсти А, както ми беше наредено от по-висша инстанция. Сега остава само да се намери доброволец да го прочете пред ревливото множество на припек, срещу никаква или минимална награда, която явно няма да е бира (ето защо аз отказвам честта :). Добре че се отучих да плача. Всъщност не съм сигурна дали съм - все ми изниква финалната картина от "Повелителят на мухите", където, макар и спасени от себе си, децата се разплакват, без да знаят защо. Плачат for the end of innocence.

Винаги мога да си намеря повод да мръкнам и да тъжа. Докато преди, примерно, две години си мислех, че всичко ще бъде красиво и лесно, сега поне ми е ясно, че няма да бъде така. И това до голяма степен улеснява нещата. Знам, че проливам и ще проливам кръв, пот и сълзи както за значимите неща като например здраве и образование, така и за разни малки ежедневни суетни прищявки. И съм готова да го понеса, да го преживея и да му се радвам, просто защото времето за промяна е дошло. Време да се живее, време да се мре. И време за промяна.

Скачам, и буцата в стомаха ми тежи приятно. А има за какво да ме е страх. Реших да крънкам за направление за ортопед, може би четвъртото такова в рамките на осем-девет месеца. И след това да крънкам за МРТ и за мнение на специалист, и за адекватно лечение. Само не знам дали пак да ходя в Стара Загора, което ми е близко и сравнително по-удобно, или да търся друг специалист, евентуално в София. Не искам пак да минавам през гадната лекарска неколегиалност, когато всеки следващ специалист ожесточено отрича всичко, което е казал и направил предходния. Изследванията трябва да станат през Юни, а ако евентуално се наложи някаква по-сериозна намеса, ще трябва да се изчака до Август, за да отмине (дано) истерията с изпитите. Станаха бая дини за незараслите ми от патериците мишници. (сериозно, ако някой знае по-неприятно място за излизане на пришки, да се обади, питам от чисто научен интерес). Въпреки че всеки ден си повтарям как не би трябвало да има нещо по-важно от здравето ми, не искам да се отказвам от кандидатстването си, не искам да обезмисля годините подготовка, годините усилия. Уффф.

А в събота пак пътувам - към София, за изпита по математика на Софийски. И, дано да е на късмет, съм разпределена в сградата на УАСГ. How cool is that? Дано да повлека крак, че все към УАСГ.