чрнв

и тук, малко с или без връзка, нещо старо, което намерих.

Големите екзистенциални неориентираности. Приземяват се понякога в дните ти, прекарват седмици, опипвайки почвата, опознавайки навиците ти, приятелите, бирите, образованието. Намират слабостите, ограждат с фосфоресциращ спрей, картографират. Прекарват седмици, планирайки десанта си, флагчета по карти в тайния им щаб. Докато една хубава сутрин, отмятайки заровилите те парашутчета от денят Д, си задаваш отговора, какво, по дяволите, да правя с живота си.

И всичкото това е обикновено поносимо, погребимо под облаците на час пик, под дневните грижи на малките хора, под неспирния бяг към следващото. Всичко това е напълно поносимо винаги, освен в дъждовен неделен следобед.

Лятото, приятелю, лятото е един такъв следобед, забравил да си тръгне.

И би било толкова полесно, ако само ти беше някой друг. Да пишеш като него, в онзи премерено конкретен стил, да чукаш хубавата му приятелка в шибания протяжен следобед. Ако ги изтървеш всичките (следобеди и жени), остават ти старостта и съветите и убеждението, че знаеш най-добре. Всичко. Ако бях [постави име], щях. Остава ти условното наклонение, трети кондиционал, неизпълнимо условие в минало или настояще.

А страхливото божество си седи в една кашпа и духа калинки.

Толкова много работа, то седи и планира и вижда светове, чакащи да бъдат сътворени. Словото вече напира в неговото гърло със страшна сила. Страшна, страхът се е загнездил в ставите като ревматизъм, в стомаха като язва и държи и не пуска. Ами ако не е съвършен, словосътвореният свят? Как и защо, толкова отговорна задача, аз, моето его, непосилно да понесе тежестта на самото себе си, изведнъж трябва да се справи с абсолютния свръхаз. Словосътворяване, толкова отговорна, толкова страшна задача. Думите напират, глътка бира и цигарен дим, за да ги промие надолу по гръкляна. Стойте си там, светът е страшно място за словосътворяване. Особено пък насила.