алчност

както слепците виждат света, разделен на четири сетива
пространствени координати от звуци и вкусове и другите две
четири съвършени измерения на битие, компенсиращи петото
така мълчаливите пишат
слуги на перото с отрязани езици, за да не издадат тайната му
орални евнуси

искам да притежавам думите ти
вместо смирено да ги разгледам в музея наред с останалите
заплатили билета за вход
в стая, чиито стени те събират
с подобните ти по стил

а аз искам собственост
нека ги гледам само аз
ченгелчета и серифи, дири от тънкописец
същите, които едно време се влачеха по длани и лакти

искам ти най-скъпото,
шерже-ла-фам от времето на самсон
или там чиято жена му отряза брадата
искам ти тайната, искам способността ти да впрягам
всичките светове, тичащи из главата ми, в думи
и да ора и ора редове от тетрадка
искам, което не мога
ева. пандора.
като че ли последното ребро е онова на изказаните словеса,
красиви и безметежни, и отлетели по вятъра
като хубостта на момиче

жените не пишат. жените не могат да пишат.
жените превеждат своите океани от думи
на символен език, нищо повече
потоп върху разораната нива

и всяко умение е компенсиран недостиг,
всяка пишеща е малко по-малко реален
облак от грим и празнодумие, изграден социален стереотип

и всеки пишещ мълчи.