нямахме ток за няколко часа. лампата изгасна малко след като дочетох речта на Джон Голт, онази, към която самата Айн Ранд прави препратки в есетата си, онези седемдесетина страници, в които изразява идеята си.

 а тя, идеята, е една и е простичка, ако искаш, можеш да си я прочетеш, може и други идеи да ти се вмъкнат в главата покрай нея и да предизвикат раждането на още идеи и мисли, не си ги пропъждай от съзнанието, ако обичаш, наистина е жизнено важно да мислиш.

нямахме ток. и изпрах дрехите, натрупали се от около седмица, на светлината на свещи, с водата, която благодарение на нечий труд достига до мен всеки ден, непрекъснато. както всичко около мен. ти имаш ли ток, щом четеш това? а топла вода, чорапи върху краката си, слушалки в ушите и телефон, и майка, която да те безпокои по него? и всичко това, защото някой някога е решил да ти ги даде, чорапите, интернета, топлата вода и битието като цяло. и това не те ли прави поне малко щастлив?

дочетох си книгата три часа по-късно, и накрая присъдих сълзите, които се стекоха по възглавницата, на умората в очите си. дочетох я и сега ще продължа със задачите, които след всеки прекрасно пропилян ден са се нструпали за една нощ, в която сънят ще е лукс, сънят ще е нежелан, защото има толкова много радост и грижи, толкова много битие около мен,

битие, гъсто, с нож да го режеш

и да го направиш на суши,

мънички хапчици от битие, подредени в чиния.

усмихни се, моля те. и продължи, аз лично имам нужда от теб. обади ми се и нека излезем, виелиците са прекрасни по това време на годината, основно защото не спират да те уверяват, че всъщност си жив.