часът

часът на земята.
усещах я под себе си през този час, трепереща от студ и закачила погледа си на луната, и китари, китари и гласът ми, пуснат както никога преди или поне както не е бил от години. това е моята музика, от времената преди плочите, преди всичко, музиката, която те кара да настръхваш, която събира кръгове от хора по поляните, кръгове, които могат да се апроксимират с краен брой розови шалтета, и все пак зъзнем, гласовете треперят, струните се измятат и искат да им посветиш време, за да се върнат в нормалния си порядък. време има, между всеки две последни цигари се сътворяват вселени и умират страхове,
наистина ли ти трябва електричество
и наистина ли е толкова спешно да завършиш това, което си започнал,
да започнеш наново,
да пристигнеш, да тръгнеш, замислил ли си се откога
не си наблюдавал сянката на отсрещния блок да се придвижва по улицата
не си броил кръгчетата от капки в локвата и не си се посвещавал
на магията, изливаща се по стъклата ти в дъждовния неделен следобед,
наистина ли е толкова спешно
да свърши дъжда, за да започнеш начисто,
от захар ли си направен,
че се топиш в капките, страх ли те е
да се разтопиш,
от какво те е страх?