дюшемето е новият паркет,
девет-едно са новите вярващи,
старите, малко обрулени, напускат потъващия кораб
честно, липсват ми малко силните прегръдки, здравей и довиждане
всяка вечер на шадравана пред пощата, с часове,
после лекият сън на спокойната душа.
Не мога да спя напоследък. Усмихваш се. Аз обвинявам жегата и рояците комари, усукали се около мен като около улична лампа.

Не знам дали трябваше да си тръгна тогава, знам само, че днешният ден
беше като подарък,
беше толкова светъл, прегърната бях от хората, които обичам
които не бяха много, бяха достатъчни,
искам само да мога да ги прегърна и следващото лято, всичките заедно.

Моля се всяка вечер, каза ми днес баба,
и ми изброи всичките хора и всички надежди..
и мама се моли, и аз напоследък трудно затварям очи,
без да се понадявам
да се събудя на другата сутрин и всичко около мен да е още толкова осезаемо,
и това, същото да се случва на всеки човек,
всеки ден.

Представи си сега един персонифициран абсолют,
долепил ухото си до слушалката в нощта на безвремието,
в три без петнайсет,
да се опитва да помогне на всичкото това битие
просто да продължи.

Всяка сутрин благодаря.



И обичам, толкова много обичам.