Не знам.
Което само по себе си ме кара да се замисля за естеството на всяко знание като презумпция за света, с която той (светът) може и да не се съобрази. Така че може би е по-добре че не знам. Така съм способна да се изненадвам на света и да му реагирам с отворени сетива. Ако реша.

Четох в един блог, или на пейо или на григор, за двете/трите вълни на емиграцията (винаги се чудя дали с е или с и е в посоката, в която ми трябва). Първо, около 1990та са емигрирали смелите и тези, на които им е омръзнало, след шенген са емигрирали всички, които са могли. А сега, след като границите са сравнително свободни, има една група оптимисти, която стои в българия,но е на ръба да престане да го прави. И малкото й мотиви са юнашкия оптимизъм, любовта към близките и носталгичното желание за комуникация на майчин език. Всички от които са преодолими при достатъчно огорчение от средата.

Винаги съм се чудила дали само слабите бягат. Може би трябва да се очаква от човека да избира най-лесния път, мисля, че е еволюционно заложено. Когато проектираме евакуация за големи групи хора, например от стадиони, ни учат да мислим за тълпата хора като за вода - тя ще си намери пътя, той ще бъде най-лесния, надолу и надалеч, и е редно да се съобразим с това й да й го осигурим. Така че слабостта, избирането на лекото е естествено и човешко. Друг е въпроса какво би ме накарало да избера трудното.

Да, чувам те как скачаш и ми казваш, че без тези, които са избирали трудния път и без любопитството не бихме имали телевизия и течаща вода, и интернет и изобщо бихме живели в пещери и яли сурово еленско, ако не ни домързи да убием елена. А може би изобретяването е просто средство на естествения човешки стремеж да се излежава по гръб и да гледа телевизия, дъвчейки. И да не се разкарва чак до телевизора, за да смени канала.

Имам ницшеанския порив да разделя хората на аристократи и на тълпа. Ако си представиш картинката, която Климент ми нарисува с кравите, човечеството може да се раздели на зависимо от оградите (крави) и поставящо оградите (кравари). Нормално е както за първите да избират по-лесния път, така и за вторите да се гржат за първите и да им го осигуряват, виж германските крави в ляво. Ако си поставен в нашенската ситуация (вдясно), имаш няколко избора.

1.Да си останеш в безпътица още милион години.
2.Да се опиташ да станеш от крава кравар и да промениш нещата, поне малко.
3.Да отидеш от дясната в лявата ситуация и без усилия животът ти да се промени значително поради наличието на работеща система, в която да се включиш
4.Да отидеш от дясната в лявата ситуация и да се опиташ да подобриш нея, поради склонността си към действие и лидерство, които там ще се проявят много по-лесно и ще дадат резултати по-бързо, отколкото тук. Надявам се.

Когато проведохме разговора с кравите, защото разговорите между архитекти са често графични, всичко започна с идеята за идентичност (темата на EASA тази година). Аз казах, че е много по-лесно да се почувстваш част от нещо, което харесваш, отколкото от такова, което мразиш, че е по-лесно да си горд, че си германец, отколкото горд, че си българин. Климент ме поправи, че не изразявам теза, а обобщавам реалността. Той ми нарисува кравите и каза, че това е според него причината за тази реалност.

Много се ядосвам, когато за пореден път открия топлата вода, най-вече заради изхабеното време и усилия.

Ако се върнем на примера със стадиона, разлика в германските и българските евакуиращи се фенове не знам дали има. Разликата е по-скоро между архитектите, планирали пътя им по-добре или по-лошо.

Не знам. Иска ми се да знам, иска ми се да имам презумпции за света, възгледи, на които да вярвам и на които да опра всяко по-нататъшно разсъждение. Наместо това всеки път, когато си изградя такива, не след дълго те се сгромолясват, и наместо да знам малко повече за това какво е света, аз научавам какво не е. И понеже не всяко ограничение е определение, аз съм все толкова изгубена, колкото и в началото. Може би малко по-обезверена.

А как се разбираш ти със света?