днес си говорих с Плами за работата.

Има работа, която вършиш девет-до-пет, след което се прибираш вкъщи и не мислиш за нея, пет-до-девет. Това е времето за живот.

Има и работа, която те отвлича. Която вършиш от ставане до безпаметно заспиване върху клавиатурата. Която, след като си се прибрал от офиса, остава в главата ти и те отдръпва от наредената за вечеря маса, за да запишеш осенилата те идея. Работа, която те откъсва бавно от семейство и живот. Работа, в която прогресът ти е достатъчна награда, и се самопредизвиква.

Не, това не е поредният карира-или-деца пост. Децата ги забрави за момент. Досега винаги съм оплювала вършенето на работа, за която не ти пука, като губене на време и потенциал. Разделянето на работа и смисъл обаче ми изглежда разумно, едно от онези неща, които те предпазват от това да ти пука много и те поддържат sane. Освен това, това че не ти пука за работата не значи, че вегетираш, че не се развиваш в областите, които те интересуват. Правиш го, просто посвещаваш част от времето си на това да си нахранен и подслонен.

И ако се замислиш, в живота ти има, общо казано, работа, семейство, хоби и приятели. Тоест работата е грубо една четвърт от него.