топография

обяснявам къде е Кристал, за пореден път.
напоследък ми харесва много повече от Борисова, и Театъра си има своя чар, но тук е по-тихо и винаги можеш да пишкаш в Стъкления.
всяко място тук има своя чар,
с много от местата усещам, че имам своята история, паветата и дупките по улиците вече ми говорят,
в първи курс сънувах Ямболските улици и дупки,
локвите и отраженията в тях
и онзи билборд, под който минавах всяка сутрин с чашата с кафе в ръка
сега улиците са други.
в съседната стая се нанасят първокурсници и мирише на боя,
надявам се
да открият Кристал и жълтите павета преди плаза
малко завиждам за започването и пътят, част от който вече е зад мен
станахте вече софиянци, казва ми баба.
станахме, отвръщам
и още се налага да минавам два пъти през целия град за онова жълто листче, временното, след
"ама Вие не сте софийски жител".
не съм.
но сигурно мога да нарисувам Витоша по памет
да кажа коя малка уличка е асфалтирана и коя с павета,
(или ония странни каменни плочки по Иван Вазов, до сградата на БДЖ, която май я изоставиха, с часовника на ъгъла - ти виждал ли си го някога)
да ти преразкажа археологията на Сердика,
да закръгля на карта повечето паметници на културата
да ти препоръчам място за обяд или вечеря
скъпи съграждани.
обядвам навън, седнала на каменен бордюр или на пейка на Витошка
съгражданите минават, стъргалото е прераснало в социално явление
минават добре облечени българи и чужденци,
съграждани за ден-два или за години
в четвъртък вечер преброих седем улични музиканти от аптека до Съдебната, на един звук разстояние, като на ремонтираната част почти всяка вечер има класически квартет - или пък джазче
захлажда се,
все по-приятно е на слънце отколкото на сянка, кестените вече са почти без листа, ако се загледаш,
тополите до вкъщи ръсят приятно жълто по тревата, а тя си е възвърнала традиционния цвят
след лятото
дълги ръкави и крачоли, и все по-често затворени обувки,
превалява.
изпитвам наслаждение, използвайки откритите пространства на града и разминавайки се с хората,
посядвайки,
влязла съм в социално приет ритъм на споделеното събуждане, час пик до работа,
чак разминавам същите велосипедисти всяка сутрин, чудя се
кога ли ще е редно да започна и да поздравявам по тесния тротоар на Симеоновско
вечерни бири, музика
понякога и колелото в предпоследния автобус, голяма синя предпоставка за започване на разговор
онлайн за час или два преди  заспиване, да видя колко е изминал днес светът
и после в топлите чаршафи
извадих одеалото наскоро
не звъня в работно време, говорим за колеги и за шефове,
а рамка на съществуването ми са станали
пет дни и после още два, къде ще ходите
лека работа и хубав уикенд
хубаво е,
нямаш представа колко е хубаво
да дишаш града,
и пулсът ти да се превръща в тропота на релси, в звуците, по които,
дори със затворени очи познаваш мястото
детските колички и велосипедните звънци на парка, нататък на строежа някой реже с флекс
остатък от едно минало,
какво сте построили вие пък, ми идва да попитам, и то изтраква под краката ми,
нали все някой трябва да строи светли бъдеща, за да ги превръщаме полека в презрените минали дни
за да ги нарежем на скрап
както в онази приказка за куката
стройте,
оставете само куката, за да ви пренеса и вас на бунището на отмрелите идеали,
и за да изпечатам черно-белите ви снимки на широк формат
строим града,
в който всички ние да живеем,
да цапаме, презираме, напускаме облекчени в петък вечер, да ни подтиска,
който да гледаме отвисоко, ако смогът го позволи
строим града с всяка крачка, правим дупките по улиците
строим го като общия си дом
приятно собственическо чувство ме обхваща
трапезарията ми е булевард,
паркът бар понякога, понякога библиотека
а достъпните тоалетни отдавна са маркирани на карта в ума ми
разхождам се в града ни, събуждам се, разсъмва понякога над главата ми в първия транспорт,
замръквам често, все по-често с есента,
затова си нося жилетка. захладнява.