пчели и бюлетини.

Този текст е скучен. Ще открие топлата вода и ще я напише черно на бяло в изречения, които нямат претенцията да са добре структурирани или звучащи. И се отнася до тема, която тия дни е повече от изтъркана и вероятно ти е писнала. Този текст пиша за мен, документира панорамата от моята камбанария. Единствената причина да го прочетеш би бил специфичен интерес към тази гледка. Длъжна бях да предупредя.

Чудя се какво значи един голям, син хикс.
чудя се дали гордостта и надеждата, прибирайки се, са основателни,
чета програмата, съвпада с това в главата ми поне на 90 процента
чудя се дали са го написали, познавайки ме,
искайки да ме спечелят
дали го мислят всичкото това.
(някак си сме много силни на манифести и обещания, но писателите казват: show, don't tell. Всеки първи януари. Всеки изборен ден.)

Ужасно много мразя социолозите да са прави,
даже имам чувството, че, публикувайки изследванията си предварително, малко или много влияят на не дотам уверените гласоподаватели, и последните решават да се присъединят към един от големите, без значение червен или син, дори само от стремеж да бъдат с победителите.

Помислих си днес, че бих се радвала даже да спечелят социалистите, за да не е предишното правителство. Голям избор, все едно да се удавиш или да се обесиш. Не знам дали бих се радвала, ако спечелят - дори да бяха идеално добри и да изпълнеха всичко, което са си написали - пак ми се струва, че нашата държава има нужда не толкова от социална патерица за слабите, колкото от свободен път за силните. Нещо, което никоя от спряганите за победители партии не си е поставила за цел. Махнете се от пътя ни, казваше Дагни Тагарт, и ни оставете да работим.

Интересен феномен е представителната демокрация. За да приема някого за мой представител, бих искала да се асоциирам с него, да мога без свян да ни поставя - двамата - в една социална група. На активните, мислещите, работещите, предприемчивите, младите, оптимистите. Протестите, които уж свалиха правителството - колкото и тези от 89та свали(ли) тогавашното - не приех като истински. Не се асоциирах с докараните с автобуси, не бих могла да сложа себе си и тях в една социална група, освен може би тази на общата ни народност. Човек не избира къде да се роди. Избира къде да живее.

Напоследък, след всяка абсурдна новина от някоя емисия или сайт, заплашвах с пръст небето - направят ли го и това, ще емигрирам. Прочетох много коментари в нета тия дни - ако на изборите тъй и тъй, ще емигрирам. Отказ да се асоциираш повече дори с голямата социална група по рождение. Те не ме представляват, не искам да съм част от тях, да работя за тях.

Не знам какво може да се направи, за да усетя тях като ние. Както се казваше в стария виц, като станем повече от вас, ще видите вие кой е обратен. За да се почувствам част от нашия народ, трябва в него да се е натрупала критична маса мислещи и можещи, достатъчно голяма, че да има тежест да променя нещата. В момента тази маса не е налице, възможностите ми са две - да остана и да се опитам с действията и инициативите си да създавам България, в която искам да живея, и да вдъхновявам други да го правят. Или да емигрирам.

Това, последното, е ясно, и е изход винаги. И се озовавам в ситуацията на Камю, който размишлява самоубийството като постоянно висящ над главата ти изход, а живота като продължителна победа, която да извоюваш отново и отново. Смисълът за него беше да предпочетеш едното пред другото, и да продължаваш да го правиш всеки ден, всеки път. Въпреки лесния изход над главата ти. Смисълът за него е и щастието, което успяваш да намираш в това да започваш борбата си всеки ден отначало.

Харесва ми да живея в София. Би ми харесвало да живея и в по-малък град, ако бяха налице достатъчен брой мои връстници, които да се превърнат в мотивиращи колеги, интересни събеседници, приятели и съпрузи. В момента се асоциирам достатъчно много със Софийската четвърт на България, за да чувствам, че принадлежа тук. С родния ми град ме свързват сантименти към места, любов към хора. Нищо повече. Не съм престанала да се чувствам вкъщи и там. Вкъщи като място и семейство, не като съграждани.

Интересен факт е, че София е - или поне дълго беше - синя. Политически. Ямболлии май винаги са били ветропоказатели на промяната. Чудя се доколко това е повлияло на усещането ми за принадлежност към един или към друг град.

За София ми беше мисълта. Харесвам живота си тук, харесвам средата и работата си. Виждам възможности за предприемачество, за мислене извън кутийката, възможно може би само в по-неуредени и абсурдни държави като нашата. Бих останала. Като съзнателен, продължителен, ежедневен избор.

Това, което ми е нужно да се случи, от страна на взелите властта - взеха ли я вече - е да оценят моят избор като такъв. Като ежедневен. Да не приемат за даденост съществуването ми като данъкоплатец, като гласоподавател, като инвестиция на образователната система и евентуален демографски прираст. Защото всяка сутрин, ставайки, аз отново решавам дали да остана. Дали ми харесва. Дали има смисъл. Да оценят това, че действията им имат своите последствия, че аз чета и слушам, че недоволството ми би могло да се натрупа. И спокойно и трезво, една сутрин аз бих могла да взема другото решение. Аз - както и всеки млад, образован човек, който с труда на ръцете и ума си всъщност създава благата - следователно и парите в тази държава. Ние всички бихме могли да си тръгнем.

Имаше една снимка с ясно послание: "Има пчели - има хора. Няма пчели - няма хора. Нещо неясно?"

Аз се асоциирам с една голяма и важна част от нашата народност. С младите, перспективните, образованите, можещите и мислещите. Има ни нас - има държава. Няма ни - няма държава.

Нещо неясно?