университетът.
програмата.
еразъм.

защото имам нужда от промяна. защото искам нещо различно от виаския подход към архитектурата. защото не е окончетелно и не е емиграция. защото (според бати) колкото по-малко учиш в България, толкова по-добре.

в уасг архитектурата се разделя на сгради. обществени, жилищни и промишлени, и тъй нататък. на интериор и на градоустройство.

ще ми се да видя един друг поглед, в който сградите се събират в архитектура, в градоустройствени тенденции, в принципи на дизайна и моделирането.

холистичен подход. защото живеем в система от елементи, всеки от които е предизвикан и предизвиква останалите.

решението е важно, но не е трудно. никое решение не е. тръгва път от моя праг. дълъг, ограден с трева.

винаги ще е трудно.
винаги ще е преход.
винаги ще се чувствам изгубена.
винаги ще ме е страх да поема отговорността за себе си.
винаги ще бъда способна.
винаги ще бъда умна.
винаги ще мога.
винаги ще се опитвам.
винаги ще се движа нанякъде.
винаги ще градя своя дом в света.
никога няма да имам дом.
никога няма да се задоволя и спра.

обещавам си.

искам да пиша
бях и се върнах, бях и съм и съществувам,
гъсто като рой пчели
бръмчащо и натрапчиво съществувам
искам да пиша
искам като алекс поне днес
да вкарам и книгата и саундтрака и целия си възторг
като се почне от шейсетте

бащата на веселка
някъде през седемдесетте
хванал пътя, изгонен от своя баща
карал мотор
боядисвал си психиделичните тениски
с боя за яйца
слушал е старите рокаджии, и до днес ги харесва

искам да пиша и, свързани, изреченията да отлитат изпод пръстите ми, както изплетените бримки на старите баби сякаш сами се подреждат в редове и редове и редове от поезия, две свивки, наддавка, няколкостъпен ямб

наместо това друга история, татко ми, като бил студент, същите онези 1970-с, в същия този ВИАС, тогава с наскоро завършена сграда и общежития, в които и аз чат-пат сега се подвизавам, татко ми тогава навил баба да му купи мотоциклет, ЧеЗет, с уговорката сам да си плаща бензина. та татко се хванал да работи нощни смени в консервна фабрика някъде към гара искър. размазвал се от път, всяка сутрин снощен на лекции, от които проспивал половината, всяка вечер неговите колеги излизали, той открадвал по няколко часа сън, само за да отиде отново при консервите, в буквалния смисъл. издържал около година. не бях чувала тая история до тази зима, татко ми я разказа, докато чакахме мама в неговия Москвич. а тая зима всъщност за първи път с татко пихме ракия заедно, той си празнува петдесет и първия рожден ден, аз двайстия, поръчвам си овчарска салата с овчарска ракия, и си говорим за живота. преминаващите психолози са свободни да заподозрат фиксации на комплекси.

искам да пиша в новата си стара къща, в ямбол доскоро нямах дом, а какво предстои, предвиждам такъв живот, че само си викам дано, дано-о, татко ремонтира старата кирпичена къща на дядови и искам интериора да е лудница, огромни хартиени лампиони и и стогодишно дюшеме, тапети от рисунки и празни златни рамки по тях, банята ще е гауди поне в мозайките, и текстил, текстил навсякъде, огромните ракли на баба ще изтупат съдържанието си от прахта и ще го постелят, да ми е мекичко, да ми е дом. и хасмата ще покрива двора, дълги следобеди с книги и чай с лед, много ясно, че няма да работя лятото, не и това лято, та то е прекрасно, за бога!

толкова прекрасно, че ме засърбяват чак палците, като си помисля колко много стоп и колко ремонти и прелистени страници и написани думи и колко срещи и разговори колко мълчания колко скрити цигари в парка колко вечери с ром, почти пак като едно време, малко по-, много по-. лятото е вече на път, в нови платненки, от пазара, цената е толкова маловажна, важното е да са нови всяко лято, пружините вътре още да действат, за да си неуловим като момчетия в бяг.

искам да пиша. иска ми се думите да се навързват, водни молекули в бяга на ручея, бяга на водопада върху тялото и настръхвам, настръхвам.

искам да тръгна, още утре, още сега, искам път и вятър в косата

и само като си помисля за цялата работа и безсъние и порязаности и рисунки и гума под ноктите и изтрити дънки в търкаляне и търкаляне на камък нагоре, и за наркотиците и усложненията, за всички мелодии, някои от тях изпявани, за всички макети, хвърлени в кофата, нещо като блога на мА в сакралното пожертване на труда на олтара на егото, за всичкото, което ме дели от моето лято,

изправям се и крещя,

давай, вселено, замери ме с него, дай ми го всикото, сега, сега
защото съм жива
колкото рояк с пчели
защото бръмча от сили и идеи и искам да ги направя всичките
сънят е химера, сънят е допълнение,
appendix 11, който никой не чете
а лятото ще дойде, без да го усетя,
ще ме връхлети и ще се затъркаля
златно и кръгло
като житената питка надолу по хълма,
като камъка на сизиф

момчетата не пл.

момчетата не плачат
не плачете, момчета
не плачете
дори на късометражен филм с умираща жена
с изтръгнати сърца
не съм не бях от години
искам такава болка, че да вия и да се дера отвътре
такава гадост, че да нямам какво повече да повръщам
такава, че да изляза извън времето в разпъналия се до безкрайност миг
на агония
миг, в който частиците ми се разпръсват без мен извън мен
искам да се влюбя.
искам да се влюбя така, че да ми се подкосят краката
и да се усуча около тоалетната чиния
така, че стомахът ми да се свие на възел и да връща само облачета дим
така, че да паля цигара от цигара и треперещото усещане в крайниците да е единственото, което да ме връзва към земята
така че когато ме целуваш, да ме държиш за ушите, за да не ти избягам.
за да не излетя.
димът в дробовете да е по-тежък от тялото ми
искам цялата болка на главата си
и нещо като нирвана в ушите
не съм, не бях от години.