мисля си аз понякога, когато намеря време между вършенето на ненужни но нелоши неща и малкото малкото сън как когато съм изграждала част от живота си през част от времето си около нещо, в момента, в който нещото ме напусне (а този момент неизбежно идва), то оставя празнота в мен, празнота със своята форма. Малкото изгърбено момче се променя, когато във въпросителната на гръбнака му се намести цигулката, притисната здраво и нежно между брадичката и рамото, малкото момче се променя, когато на кокала се облегне дървото на китарата и пръстите му започнат да я галят. нямаме две неща тогава, имаме едно, едно нещо, станало такова с много напасване с много кръв и пот и болка. Моята празнота е с човешка форма, моята празнота е с форма на прегръдка и всичко което ми се случва е или неуспешен опит да я запълня, или някакво канализиране на лошотията, която тя ми причинява в псевдотворчески порив.
липсва ли ти интернетът вкъщи, попита ме мая,
нямам вкъщи, отговорих й, аз съм бездомник, бездомник, който спи в една стая в един блок в един град, не винаги спи обаче и още по-рядко е там. Обичам новия си бездомен живот, сладостта от намаляващата зависимост от нещо, сладостта от губещата формата си празнота.
а иначе това беше един чудесен мой уикенд, толкова мой колкото друг отдавна не е бил, с рапидографи и бира и синеок Любо, толкова немой колкото никой друг отдавна не е бил, и с последващо разместване вкъщи. Абажурът е вече облечен в амбалажна хартия, на стъклото имам колаж от снимки, а леглото ми се състои от пружина на пода, след като се разпадна при опита за преместване. не знам коя празнота се опитах да запълня с това, дом или човек, но и двете си стоят, само аз някак се напасвам около тях, съществувам си без да ми пречат, съществувам почти необезпокоявана, ако не броим лекото завистливо жегване при вида на чуждите запълноти.
а това, това е пътепис на едно запознанство, започнало с първата крачка.
4 comments:
Не страдай прекалено много(ако искаш), опитай се да виждаш и другите страни на необвързаността с място и човек. Това дава огромна, почти необятна свобода, а когато човек е млад, когато е шарена и впечатлителна личност с въображение, свободата е нещо много важно. Не се задълбавай в това, което липсва, наслаждавай се на това, което го има. Разбира се хубавите нещо от миналото не могат да се забравят, а и не бива, дръж ги леко встрани от вниманието си, в периферното зрение на лявото око, например. Така хем винаги ги виждаш, хем не ти пречат да гледаш и да се озърташ в настоящето. А когато(ако) след 4, 5, 6 - 10 години се наситиш на свободата и като отвързано кутре тръгнеш да търсиш нещо назад, ще е нужно само да погледнеш леко вляво и веднага ще извикаш всичко, което е стояло минимизирано.
Съгласен съм, че който трупа познание, трупа тъга, а пък и наскоро научих, че пътят на еволюцията е и доказано път на еволюция на болката, но в прекалени дози мисля че не е здравословно.
Пак излезе прекалено общо и без примери, ама си мисля, че ще ме разбереш.:)
Не се терзай, просто... чил!:)
Забравих да кажа любимия ми цитат по тази тема от "Жега":
„Не се обвързвай с нищо, от което да не можеш да се отървеш за 30 секунди, когато усетиш жегата зад ъгъла!“
Няколко години ми беше основно верую.;)
не страдам или поне не и когато не го реша сама, а напоследък и не го решавам. обичам да задълбавам в празнотите си, защото така изследвам собствената си форма, с извинение за звученето на това последното.
Успокоих се.:)
Post a Comment