пръстите ми са все още замръзнали и трудно уцелвам клавишите, кръвта ми бавно затопля крайниците и се чувствам, усещам си тялото, усещам го най-накрая. връщам се от разходка, разходка в която говорехме аз и трамвая, изчаквайки се изслушвайки се разминавайки се, в която Петьо слушаше беше публика на нашия скромен етюд. тогава беша истинско, тогава. а накрая на спирката се проточи като неидващ асансьор за вече изпратен гост, защото беше свършило, всичко беше свършило.
липсват ми всички, усетих се да му казвам, не запомних той какво ми каза, а ми липсваше само един. и колко се променят нещата от това че са четени че са обмислени. липсваше ми стоян идеята за стоян като стоян в момента могат да бъдат двама души, един стоян и един любо, и може би никой от тях не иска и никой няма да бъде тази идея. не знам, не знам.
знам само, че имам дом че имам два дома и чувствам себе си във всеки момент, че ми се случват неща и че живея, бих искала в мансарда.
No comments:
Post a Comment