събудих се с усещянето, че съм се успала. всъщност се събудих с няколкото изречения, които не бях записала снощи, стискайки клипборда в скута си, заливаща се от смях, а може би беше от колата, и от готвенето, върнах се толкова назад.

толкова много от творческото ти се освобождава, когато си щастлив. и в края на четирите си учебни дни тази седмица се чувствам пращяща от сили, рисува ми се, пише ми се, дори и за ми се чертаят ония скучни стълби по сградо. и ми се правят макети, и ми се ходи по планини, и ми се диша и крещи. а може би е от пролетта. и ми се подрежда дом, и ми се пребоядисва и променя, и ми се прибира у дома, салатата и музиката и татко, един от ония разговори за живота, толкова са дзен, равнопоставяйки темите си, еднакво важни са и дъждът, и образованието, и срещнатите на улицата познати, и принципите на вселената. а на двора ще вали, и ще мирише на мокра пръст и на чисто, и на хлад. ще седим и ще го слушаме, дъжда, а не телевизора. великден.

толкова назад се върнах. явно ме гони носталгията, напоследък сънувам ямболски улици, и къщи. сънувам старото у нас, градинката зад блока, която с татко поддържахме, когато аз и брат ми бяхме съвсем малки. не знам дали аз му липсвам, но мен, честно казано, ме боли да не го виждам. всичкото. сънувам улиците, дупките им, магазините с пушещите продавачки, дърветата, пораснали с малко всеки път, когато се прибера. приятелите, пораснали с много. в училище съм вече непозната, точно както бяха за нас разните странници, влизащи в часовете на Цонко и поздравяващи го, странници, неловко усмихнати в старото училище както пред играчките в детската си стая, момчетата не плачат, нали.