може би те срещам на улицата. поздравявам, или пък ти ме дръпваш за ръкава, не съм те видяла, пролетният въздух е пленил всяка частица от вниманието ми с всяка своя прашинка, с всяка торба, въртяща се около себе си. ще поговорим за проектите ми, за твоето учене. за общите познати, оженените и разделените. и за времето, трябва да се видим някой път, да, нека, хайде. никога повече, никога пълно. срещам те в училище, после на спирката. говоря си с теб по телефона от претъпкания трамвай, бутайки колелото нагоре по семинарията. как беше денят ти, излизам с тези и ще пием, не ме каниш, нямаме приказка с тези ти приятели. каниш ме на гости, поредното седмично пиене, новото ти общежитие, новото момиче на приятеля ти, стопа до някъде, бил е прекрасен, поканил си ме, аз уикендите работя, знаеш че работя през уикендите. на планина следващата седмица, върхове за катерене и китари, изпънали струните си, знаеш, че работя. и предният път е било хубаво, казваш. идваш ми ан гости в магазина понякога, запътен от а за б в интересния спин на живота си, как си, трябва някой път да се видим, наистина. новото ти гадже или бившето с новата си, пием, пък тя напуснала училище на шестнайсет и тръгнала по пътя, битническия, откога не сме се виждали с тебе, спрял си да учиш, казваш, квартирата е студена. пари до края на месеца няма. трябва по-често да се виждаме и да се заравяме с информация, наистина, кой с кого какво, кога е, кога ще. по-често трябва да го правим.

честно ли?
писна ми.
изгубила съм моменти и хора, и разговори, в които слушам повече, отколкото говоря. може би е от пролетта, но не помръдвам, собственият ми живот ми е скучен. чувствам се дърво без корен, без дом и семейство; всички са ми еднакво близки, еднакво далечни.
някой да подскочи и плесне с ръце,
събудете ме, моля.