Снощи пак гледах Waking Life, преведен на български като Осъзнат живот. Направи ми впечатление една формулировка на идея, която напоследък ми се върти в главата - че връзката между миналото, материално доказано примерно чрез снимки или вещи, и настоящия материален и духовен аз е всъщност една недоказуема история, една гола фабула. Е ли миналото фикция? Да, напълно. Както целия обективен свят е фикция на сетивата на субекта, така миналото е приозводна на разума, която той несъзнателно изменя (неточните спомени). В този ред на мисли би трябвало да е възможно и съзнателното му модифициране - както хлапето от "Матрицата" огъваше лъжицата. Следователно съжаляващият за миналите си действия аз, задаващ си серия въпроси, започващи с "ами ако..." , би могъл да спре и просто да замени неудобната си фиктивна история с удобна нему. Тази промяна не би следвало да промени настоящето, доколкото миналото е нереално и следователно несвързано с него.
Това поставя под въпрос истинността на причинно-следствената връзка и следователно на бъдещето. Ако настоящето не е резултат на минали действия, то настоящите действия не би трябвало да предизвикат последствия в бъдещето. Малко като неподозирана сила на разума, напълно контролиращ сега, да изменя преди и след. Така ли е наистина? Не е ли изначален абсолютният контрол върху недоказуемото преди, съставено единствено от субективни спомени , следван от частичният такъв върху сега, по-обективно поради възприемаемостта си от различните субекти и следователно по-трудно повлиявано от един от тях, следвано по пътя на логиката от неконтролируемото бъдеще, неизвестно поради несвързаността си с предните две. Бъдещето по-скоро е сравнимо с миналото по нереалност и следователно пластичност, както спомените са съпоставими с мечтите и очакванията като инструменти за скулптурирането им.
Да разгледаме реалността, т.е. сега и доколко свободата на индивида в тази единствена (трудно доказуема) материалност е ограничена. Удобно и приятно е обяснението на екзистенциалистите за свободата като присъда и за съвкупността от волите, надмогваща силата на Абсолютната такава. Нагледен пример за тази идея е може би Ефектът на пеперудата, където всяко малко действие на малък елемент от системата действа по радикален начин на цялта система. Често обаче в настоящето индивидът е ограничен от интеракцията си с другите такива, чувства се като участник в обществен договор, родил се по презумпция с поорязана свобода, или по-скоро като камъче от шепа чакъл, хвърлена в локва, принудено да гледа съвършените си концентрични вълни разрушени от други такива. Докато едно пространство е обективно, т.е. видимо за и подвластно на няколко равноправни индивида/субекта, всеки от тях става несвободен в него.
Трябва да спомена и ограниченията на материята и на човешките средства за обработване на входно-изходни данни, които лимитират свободата на екзистиране, поради които човек, дори и сам, т.е. неограничаван от другите, сам спъва свободата си с несъвършенството. Стигаме сякаш пак до екзистенциалистката неограниченост на ума, неотнемаема по презумпция. Да, ама не. Човешкият ум е лимитиран точно от своята човешкост - като кон с капаци. На негова територия Хомо Сапиенс реализира най-съвършената си свобода, но тя е все още антропо-свобода, много различна от Абсолютната свобода на словосътворяването. В този контекст темпоралните категории на минало и бъдеще като продукти на разума се явяват поле на реализация на тази желана от човека свобода на творчество. Всъщност процеса на субективизиране (възприемане) и на общата реалност довежда до сътворяване на нова, различна реалност в ума на наблюдаващия, но тя, за разлика от невъзприемаемите, по-трудно подлежи на изразяване и възприемане от другите индивиди. Това до голяма степен се дължи на склонността на човек да възприема за по-истинен сетивния резултат от прякото възприятие, отколкото този от чуждия му израз. В такъв смисъл човек е способен да словосътворява само в собствения си свят, не и в сферата на обективното. Обаче представата за Абсолют, почти винаги монотеистична, навежда на мисълта, че за Твореца вселената е субективен свят: в нея Той е единствен, е омнипотентен, а в пространството извън нея биха могли да съществуват и равномощни нему. Стигаме до идеята за телескопичност, или за йерархия - всяко разумно същество да има абсолютно свободна воля в рамките на своя свят, и да е абсолютно подчинен обект в нечий друг свят.
В заключение би трябвало да кажа, че човешката свобода е изцяло субективна, т.е. на ума, следователно проектируема изцяло върху миналото и бъдещето му, доколкото те са рационални категории, и частично върху сега - само върху личното възприятие за него. Светът извън субекта е недоказуем. Не ми се мисли върху него. Сякаш съм по-скоро пеперуден теорист.
No comments:
Post a Comment