в мой стил

Точно в мой стил. Често ми го казват, в общия случай с отрицателен или поне назидателен тон, може би не съвсем без право. Този път обаче тонът е само привидно засегнат, за да спре разтопеното от кеф аз на обекта на действието ни да се плисне извън черупката си. В петък изненадахме приятели по неочакван, хммм, изненадващ начин :) и напълно си струваше и парите, и часовете път. Почти бях забравила какво е чувството да правя нещо, което обичам - като например нелогично пътуване с влак. Открихме още три общи интереса с тях - обикновени солети, лимонови резанки и борови дъвки, таен коледен колет, пълен с които, вече лети по влака на север. Добре че все още пазя блога в тайна :) , поне докато потръгне, и колета ще си остане таен и изненадващ.

Имах чудесно писмо от бати в понеделник (тук е момента да си го препрочета :) , в което основните засегнати въпроси бяха The Verve, коледните картички и изненадите. И откакто установих, че той пише всеки понеделник, имам поне една причина да не мразя този ден, или поне да не умирам от инфаркт в понеделник сутрин, не и преди да съм си прочела следобедното писмо. Някак си ми идва на ума онова стихче, което Валери Петров прочете на едно четене в моя градец - Добрите писма са на път... Установявайки колко общо има между мен и бати (ще речеш, че сме живели шестнайсет години в една стая :) се замислих дали не е характерно за всички хора докато са млади и пълни с енергия, да правят необмислени и непоставени в морални категории неща. Зададох си отговор :) . Порас(т)вайки, всички го губят, но тази загуба е силно необвързана с обективното време. Аз се чувствам вече остаряла, и нито се радвам на коледа и витрини, нито дръзвам да действам без страх от чуждото мнение, нито пък смея да се учудвам на срещнатото и да го отбелязвам като чудо. А мам, въпреки трийсетте си години в плюс, прави точно това, докато аз изчаквам отстрани, пуфтя и се изнервям. Понякога съм горда със сериозността и отговорността си, обаче понякога се хващам да се самообвинявам в доброволен отказ от всичко детско. Рано ми е, деба. Превръщам се в доказателство как годините ги пише не на личната карта, а някъде вътре, и моят часовник поизбързва с двайсетина. Понякога се чувствам уморена. А понякога тръгвам с нощния влак, отчасти и за да си докажа, че все още го мога.