Вървейки си аз към къщи... към едната от петте си къщи, избрах по-тъмния и страшен, макар и студен път и за пръв път от много време не си затапих ушите. В резултат се насладих на перфектната, уви вече зимна вечер в оранжево и тъмно синьо. Няма го вече онзи нелогичен, пепеляво топъл цвят на есенното небе и топлата мъгла, поглъщаща всичко, в това число и оранжевата светлина от лампите, задържана насила в орбита.
Студено е. И контрастно. Остана само миризмата на пушек, и тишината, която мога да слушаш с часове. Мразя тапите за уши, повече в чуждите, отколкото в своите, и гадната помия, която се лее, тече или прокапва от тях дори когато спя. Все повече се убеждавам, че живея в бредбъриански свят, и всяка провинциална пуста зимна вечер пред очите ми изникват кецовете на Пешеходеца и някак си влизам в роля. Обичам да съм отвън, и да воайорствам над това, което светът е избрал да ми покаже, забравяйки пердетата си. Жълти прозорци и сини, мигащи прозорци. хора, които си говорят, хора, които си крещят, хора, които не си говорят, вгледани в синята мигаща светлина. А си мислят, че не знаят какво изпитва комар пред крушка. Обичам пусти улици и особения оранжев цвят, който всичко придобива под уличните лампи. Обичам отражението им в мокър асфалт. А най много обичам страха пред и през неосветените места, и момента, в който вече не виждам почвата под краката си, а се нося в морето от далечни светлини, вързана през кръста от хрущенето на чакъла някъде долу. Обичам да вярвам, че съм бездомна, защото тогава се чувствам неимоверно уютно в отворени и ветровити пространства. И пейки. Обичам пейки. Карат ме да се чувствам у дома си, и намаляват учудването у околните, когато ме видят да стоя и да се наслаждавам на нещо.
Обичам да устройвам празници за сетивата си, оставяйки преуморените да си починат, и не заглушавайки останалите. Харесвам звуково-мирисното си възприятие за света, особено в края на тежък или интересен ден, когато процесорът просто отказва да обработва повече информация и го оставям да поброди необезпокояван. Обичам и допира, когато седя и не правя нищо. Обичам нагрятия от последното зимно слънце бордюр, да пия капките кондензирана мъгла по голите клони, обичам и чувството на върха на пръстите си, когато си изрежа ноктите къси.
Обичам да се прибирам вкъщи бавно, попивайки всяка крачка, всяко усещане. Мисля си обаче, че не бих му се наслаждавала, ако нямаше дом, който да ме чака някъде там с лампа, радиатор, халище и вечеря, някакъв опростен фройдистки символ на майката, дори утробата. Не мисля, че бих могла да заспивам вечер, несвита на кълбо, непрегърната от завивка, дори и през лятото. Жалка човешка нужда от познатото, от константа в неудобно и неизследваемо променящото се битие. Както не мога да повярвам, без да се усъмня, така и не мога да изследвам външното/чуждото/непознатото, без в края на деня да се върна в познатото. Като някой древен безхаберен завоевател, нахлуващ в новото, само за да го подчини на единственото съществуващо за него, да отмъкне златото в базовия си лагер, а оттам - в доминиона. Цялата ми смелост е вързана с тънка връвчица с този базов лагер, и ако някой ми го отнеме, тя ще ме напусне като изтървано балонче с хелий. Мъничък, спретнат лагер, на последния етаж, с два прозореца и не много звезди. Достатъчно богатство.
Най-голямото дори. Често си спомням, че никое жилище не е тясно, ако в него има достатъчно любов. И си мисля за неприложимостта на патриархалното (изконно традиционно и екзистенциално-стойностно:) разбиране за дом днес, когато нито кръвната връзка, нито признателността гарантират почит и привързаност. Което ме кара да мисля, че някак си световната тенденция е за преминаване към стаи-единочки, през които другите хора просто минават, неподписвайки брак, дали за да вземат назаем яйце или за да преспят с мен или до мен, или за да отнемат години от живота ми и чак тогава да си тръгнат, оставяйки много след себе си и отмъквайки тайно голяма част от моето. И, защото все пак всички си оставаме човеци, удобно прескачам до съседа за прегръдка за лека нощ, без досадната задълженост да отвърна или да го видя някога повече. Колко е удобно да премахна смъртта като условие за край на някакви отношения, и да остана, озъртайки се в очакване на събития, които да го предизвикат. Неангажиращо някак.
Тангра - Богатство
За мен отдавна хората говорят,
че вечно съм без пукната пара,
но аз със всеки съм готов да споря
дали това е най-важно на света
Живея на последния етаж
в една мансарда, точно под звездите
прозорецът е моята врата
и аз вървя към тях и ги разпитвам
Дали след време тука под звездите
прозорецът ще има светлина
дали тогава пак ще слушат "Бийтълс"
и вечните поети ще четат
Дали хазяйката ще идва рано
с виенска кифла, с каничка кафе
и вместо да попита тя за наема
ще се усмихне - спахте ли добре
И пак ли ще звучи невероятно
за някой , ако някой пак твърди,
че има най-голямото богатство
един прозорец и безброй звезди.
No comments:
Post a Comment