Carpe Diem

Мисля си, че има една определена възраст за четене на научна фантастика. Може би при някои тя изобщо не настъпва, а при други не изглежда, че някога ще свърши. В общия случай обаче след отърсването от пубертета човек с изненада установява, че започва да губи пиърсингите, необичайния си външен вид, пъпките и ентусиазма за борба със системата, тротоарните запои и пътуванията на стоп, изобщо тази част от нещата, които досега е приемал за основа на своята личност. И галактиките за втори път поемат към село, захвърлени от спасилия ги преди половин десетилетие. Остаряваме.

Спасих малко Бредбъри от един антиквариат във Варна това лято, заедно с малко Вонегът. Само за да установя, че вече ми е далечен и нелюбим, и неговия футуристичен песимизъм ми е по-малко приятен от ..хм.. реалистичния на Ремарк. Единственото, което ми остана и препрочитам по два пъти годишно, е "Вино от глухарчета". Може би както замених бандите ядосани младежи с тихи, бавни и мелодични неща, започвам да се нуждая от оптимизъм, на места граничещ със сапунен сюжет. Остарявам.

Бавно, почти неусетно, но много видимо.

И вече зимните нощи прекарвам на топло, алкохола консумирам умерено и с мезе, и все повече изречения започвам с 'помните ли'. Остарявам. Няма кой да ми наложи вечерен час, но се прибирам вкъщи рано , с нужда от сън или от задачи. Имам бъдеще. И неусетно съм се научила да пропилявам настоящето в планове и подготовка за него, и да се държа отговорно. Остарявам.

И се страхувам, че красивото бавно изтича през мен, от мен, и не успявам да го хвана. Сега. Сега. Сега. Сега. Бердяев бяг на моменти, микой от които не е сграбчваем. И всеки от тях е на косъмче по-малко прелестен от предишния. Затова започвам да бутилирам. Съвестно, дори методично затварям жълтите тенекиени капачки и надписвам етикетите. Лято 2006то.