Не смятам себе си за неудачник, за неуспял човек. Имам не по-малко време от всеки друг човек да започна да драпам нагоре. И все пак понякога се случват онези големи периоди на смъкване надолу, бавно и унизително, както тъкан, напоена със слуз, се свлича по стена.
Какво ми се случи: Ходих до София, два пъти, вях си парцалите и се върнах жива. Което не е малко, все пак много здрави умряха. Целта на занятието - курсовете по рисуване, ми подействаха ободрително, горе-долу като два шамара и кофа студена вода. Невероятно бе чувството да сменя познатите лица от малкия град с нови, някои красиви, други кадърни, и всички те колкото мен - на възраст, на акъл, на интереси, на тревоги. Отрезвително действие обаче имаше нивото - осъзнах колко още трябва да дръпна напред, за да може да говорим дори за някакъв шанс да ме приемат, как изобщо не е вярно, че нямам конкуренция - просто конкуренцията ми се е укривала. Довиждане, самочувствие! Беше ми приятно да се познаваме! В самия университет се чувствах като риба във вода - и атмосферата далеч не беше толкова сухарска, инженерна, както си я представях. Красиви хора, цветни хора, млади хора - това, което е в дефицит тук при мен, в малкия град. Бяха десет прекрасни дни, и ако студентският живот е дори наполовина така щастлив, все повече си мисля, че времето за промяна е настъпило.
Време за всичко си има в този живот. Време да се живее и време да се мре, както е казал Ремарк. Хора, доскоро пътували на стоп, си купуват коли, постепенно се женят и си раждат деца. Странно е как за кратък и наистина незабележим период от време се случва толкова голяма промяна. Странно е не порастването - то очевидно се случва на всички, а осъзнаването, че идеалите, за които се боря, са част от нещо, което ще отмине с възрастта. Страшно е това, че тези идеали не са дошли и не ще си отидат с мен. Борейки се с тълпата, съм следвала друга. Предполагам, че стадото е наистина важно в човешкия живот.
Може би тук, тъй като няма никаква връзка нито с предишното, нито със следващото, е моментът да спомена, че паднах със зимни кънки пред НДК, обади ми се старата контузия в коляното, и се оказа, че това не били скъсаните връзки, от които ме лекуваха, а скъсано сухожилие, което другата седмица ще оперират. Патерица, шина, домашен арест, кретане, болница, гипс, кретане, прохождане. Щеше да ми е страшно, ако не беше се случвало вече два пъти. Сега е почти досадно. Може би това е ключът към света на възрастните - повтаряемостта на събитията те прави емоционално резистентен, накрая - непукист, който си бута камъчето по хълма и след това го гледа как пада, само за да започне отново от подножието. Един абсурден и затова щастлив живот. Обичам Камю.
No comments:
Post a Comment