завих се под одеалото и говорих само дето одеалото беше имагинерно одеалото беше самота и чай, черен и мента, и говорих на себе си. изясних си се или поне си се признах и очаквам прошката. няма яснота няма познание няма истина има само късмет,
любопитна муцуна пред изпитващ и две седмици в рая
защото ако приемем, че начала и краища съществуват, всичко свърши
свърши два пъти
и след това започна, не веднага
а след пауза за чай
сега е ново и възможностите ме объркват не знам
не знам
твърде дълго съм живяла с идеята, че ръцете ми са вързани сега са схванати
но тук забивам в една друга аналогия, грозна.
повтарям си една мантра, която достигна до мен през сателит
но иначе излезе от човек
(ако повярваме, че хора има)
и си я видоизменям.
прекрасно е. всичко.
прекрасно.
No comments:
Post a Comment