слушам гънс.

пръстите ми отново се впиват в познати клавишни комбинации, моторни гещалти, такива с участието на контрол, клавиша. и се чудя колко време отнема на един момент да отмине, дали едно отваряне на браузър или един последен дъх или замайването на свят в момента между дъховете, в момента след последния.

настръхвам.

слушам гънс, за пръв път от месеци, песента сама дойде в главата ми и аз я пуснах след това между ушите. пиша, за пръв път от месеци пиша от вкъщи, новото. и нарязаната от безброй макети на бивши студенти маса се е превърнала в малко копие на бюрото ми, и аз се разтапям по стола както i once did, и аз настръхвам, толкова е хубаво. върнах се вкъщи, пръстите ми си припомнят наученото, ушите слушаното, тялото придобива форма, форма на стол форма на тялото, което обичам. Връщам се вкъщи. и е както когато съм в онзи ямболски апартамент, както когато, докато с едната си ръка паля газовия котлон, с другата отварям шкафчето и, без да гледам, хващам буркана с кафе, за да започна сутрешната си медитация. И е както когато знам броя крачки от кухнята до стаята, знам ъгъла, с който да взема завоя, знам формата на чашата за чай, знам времето, за което изстива. знам, къде точно под масата е буферът, за да сложа краче върху него, или върху самата маса, както когато... както преди година.

само че толкова неща, толкова хора, толкова места оттогава, толкова... толкова е хубаво. настръхвам, отново, отново.

и тук премълчавам равносметката, изяждам я и те оставям мълчалив. и при теб места и хора и година, и при теб влюбвания. и при теб дом, колкото и да не го вярваш. и при теб дом, съставен от онези трите, горните. и при теб живот, можеш да го пипнеш, толкова е гъст толкова пулсиращ като кръвта в бедрата ти след като си бягал, бягал за живота си.

настръхваш, понякога, толкова си жив. въпреки гещалтите, в които пръстите ти сами се подреждат, въпреки изпитите, които те обсебват, ти живееш понякога.

понякога само, колко уморително би било иначе, колко неживо.