как да започна, се чудя, след това как да продължа. защото ми е толкова слънчево, колкото буркан с мед, толкова топло, колкото чаят към него, толкова хубаво, колкото мирише житото, което ври на котлона, мирише на хляб на бебе на пролет.
и всичкото това изтича от мен и попива в салфетките, като грип, който си отива бавно през жлезите ми за да отстъпи място на пролетта на новото аз, което искам да освободя сега, тази пролет.
защото навън е пролет и аз, без да се усетя, съм застанала на прозореца и впервам поглед в хората и в бирата и в слънцето на няколко метра под него и радостта заедно със слънцето си влиза у нас през отворения прозорец, а при тях отива ароматът на житото с цялата си прелест и те може би бърчат носове, без да разберат какво точно ги усмихва
а то е толкова лесно, понякога
толкова е лесно да сбърчиш нос като куче в една усмивка, която не би достигнала корицата на списание
рекламата за зъбна паста
и именно затова грее затова й вярвам
като дете, което тича по поляна и което се търкаля,
като джак и джил надолу по хълма
без притеснения относно короната
като куче, плувало в езеро,
сътворява целия кръг на дъгата около себе си
в капчици вода
косачка
се чува отвън, последвана от стъпките на чичо в дочени дрехи
косачка не косата на качулатата
макар че нещо умира нещо ще умре
за да се роди друго
в един тих следобед през февруари
