дъжд

изпивам те, изпих те
изпих те преди малко, стичаше се по мен по устните ми
изпих те на глътки и оставих остатъка да се стече по мен около мен
написах го тогава, почти го изрекох, сега не е същото вече
в едно друго минало
вървях след теб и валеше
(онзи ден над Брест)
и отдавна не бях се чувствала така
гонеща нещо, което ми се изплъзва, мокро от дъжда
всъщност
теб
не може да не те обичам
не може да не се влюбя в теб, никой не може,
особено влюбчивите
а ние, жените,
не обичаме мъжете си
просто се нуждаем от тях
на жената й трябва една дума,
на жената й трябва един Х
моля, извинете, че налазих вашето табу. ще се повтори.
защото табутата са предразсъдъци са предрешения предположения
препречващи възприятията
(а в софия има парченце берлинска стена)
така че върху табутата рано или късно
вместо танкове се изсипват чукове и може би каси с кока-кола
следващи западно-източния си миграционен маршрут
и те падат или завинаги
или за да бъдат заключени в кехлибар и поставени като паметници
на глупостта на вековете
глупаче
изпих те
като чай от мента
топъл и настръхващ като алтоид
успокояващ като цигара
след секс и преди сън
предполагам
все още твърдя, че не пуша
изпих те
пропих те
като идеал, за който ми е омръзнало да се боря
разводних се
разтворих се
(в нечии безплатни мисли)
пропилях те
вече само мълча
искам пак времето, в което разговаряхме около идеалите си
около залата, в която философите ще словосътворяват
окло пи
и около реквиема за изгубено в превода съществително
искам пак да ми подхвърляш трошици от мисли
а аз да ги ловя и ги изграждам като замъци от пъзел
парчета без номера на гърба, благодаря.
искам да бъда обстоятелствена и да те отегчавам,
искам да не те разбирам и да те усещам, едва
искам краката ни
обути в летните гуменки
да се суркат в праха под люлките
да заравят мравките и зърната на гърбовете им
те, мравките, да се измъкват,
да понасят сизифовия си товар пак напред
сред растящата милиметър по милиметър трева
под краката ни
светът в краката ни
седемнайсетгодишните ни крака
някой някога някъде
никога никъде никой
(и това в разстояние на два месеца, каква кардинална промяна в естетиката)
(сън са били белоцветните вишни)

искам време

(и чай, ментов)
и да вали по покрива и по стъклата да се стича и да го пия на глътки, малки, и да те изпивам с очи в очите
искам да подгизвам и водата в панталоните да ги смъква и водата в обувките да се плиска
искам да хвърля багажа
от щастие
и да седна в локва
и да джапам в калта
искам капки по главата си искам капки в очите
докато те заболят и засълзят
искам сълзи в дъжда, скрити
искам студ като един студ през септември, студ като ментов чай
в който настръхваш и гориш

в теб няма начин да не се влюбя.