а сервитьорката ще налива кафето с каничка, то, кафето ще е варено, значи турско, значи ще налива с каничка и цедка и ще носи гъбичка, за да забърсва подлелите петна. ще носи униформа и престилка и гуменки, застаряващи клиенти ще я хващат за задника а тя ще се усмихва мило заради бакшиша. седалките ще са в редици, както във вагон-ресторант, както във влака бургас-софия през пловдив. сандвичите ще са поизсъхнали, постояли на слънцето, а то, слънцето, ще се е вляло в кашкавала им и им е дало вкуса на пикник на плажа в септемврийски следобед, без пясъка. и ще бъде топло, само че ще бъде пролет. и ще се чудя как и кога зимата се е изнизала, за да отстъпи място на късите ръкави и хормоните, и полените. на масичка до прозореца двойка ще се целуват, мъжът от съседната маса ще крие зад вестника си желание в минало време, а ръцете му ще се протягат към изгладената униформа. аз? аз ще съм в ъгъла, потънала във вещи, книгата тефтера слушалките чашата с кафе. тубусът с чертежите ще е хвърлен на седалката отсреща, аз пия кафето си сама. ще махна на сервитьорката и ще се усмихна, колко по-често се случва това сега, когато е пролет. доливайки, тя ще капне кафе върху тефтера и ще се извини, аз ще се почувствам неудобно. всъщност нищо няма в тефтера, нищо важно. рисунки с молив и текст, излязъл от мен в моменти, физически отдалчечни от клавиатурния ми отдушник. петната ще позасъхнат и ще се възползвам от тях, дорисувайки ги с молива, малък егоцентричен рьоршахов тест, толкова лично-медитативен, колкото кафето следобед. ще оставя стотинките на масата, последните. тя ще се нацупи на бакшиша и тефтера, и на усмивката от кристална захар. а аз ще вървя по усмихнати улици, балансирайки в ръцете си повече, отколкото мога да нося.

и това не е само тубусът.